Книгата си „Българският постмодернизъм XXI-XIX в. Към философията на българската литература” Пламен Антов започва с едно доста категорично утвърждение: „Тоест днес можем кратко и ясно да заявим: „високият” постмодернизъм литературноисторически победи” (18, курсив, П. А.) Декларация неочаквана, особено на фона на продължаващата социално-политическа битка за българския път на развитие – дали през градовете на Европа, или през степите на Евразия. Окончателна истина във времето на постистината?!… Не съвсем, дори по-скоро не: авторът извършва както насетне в книгата, тъй и в интерювю за портал „Култура”, дадено пред мен, смекчаващи категоричното твърдение уточнения. На въпроса: „Обявяваш в книгата си победата на „високия“ постмодернизъм. Само че тази победа дали не остана незабелязана тъкмо от „широките народни маси“ – тези фенове на масовите медии? И абсолютно безразлични към високото, те всъщност продължават да настояват, че по-важно им е широкото, сиреч масовото?”, Пламен Антов отговаря така:
Не бих се съгласил съвсем, доколкото определящите явления в актуалната българска литература след 2000 г. се случват тъкмо във високите й етажи, главно в жанра на романа („Възвишение”, „Физика на тъгата”). И именно това е литературноисторическата победа на „високия” постмодернизъм. Но промяната в посока към „ниското” тук е на по-дълбоки равнища: то е от дискурсивен, жанров характер – романът като най-масов жанр, особено за сметка на поезията като най-елитарен (90-те оперираха почти изцяло там, в поезията). Романът не само рецептивно, но и есенциално е свързан с масовото, с колективното, включително и националноисторическо битие („Възвишение”, „Бежанци”, историко-епопейната трилогия на Вл. Зарев са само най-върховите проявления на тази тенденция в литературата след 2000 г.; но в един по-сложен вид и „Физика на тъгата” също). Парадигматичен случай е романът на Милен Русков, едно от най-успешните заглавия след 2000 г. Той е една гигантска жанрова травестия – превод на онова, което „високият” постмодернизъм на 90-те направи в поезията, в по-масовия и по-комерсиален жанров език на романа.
Тоест високият постмодернизъм е победил, но за сметка на смъкването му (дали пък да не си послужим с още по-драстичното отглаголно съществително – „сриването”?) съобразно очакванията, нагласите и вкусовете на масовата публика. Очаквания, нагласи и вкусове, с жар продиктувани от масовите медии. Та тъкмо романът според Пламен Антов е маркерът, който едновременно бележи тази победа, но я бележи по специфичен начин – като почти поражение: „След постмодернизма на 90-те дойде постмодернизмът на XXI век. След „високия” постмодернизъм на „Култура” и „Литературен вестник” от 90-те нахлува „реалният” постмодернизъм на масовите медии” (38).
В настояването обаче, че романът е „нисък” жанр, се крие доста голяма доза проблематичност. Най-малкото, ако се доверим на Кундера и неговите „Седемдесет и три думи”, където казва чехът, че: „Роман = антилирична поезия”. А поезията на 90-те, върху която се крепят построенията на Пламен Антов, беше тъкмо „антилирична” – какво лирично да видим например в тези стихове на Пламен Дойнов от „Висящите градини на България”: „След неумелата победа/ пристигат стройни лешояди,/ забиват клюнове високи/ в месата капещи отгоре./ Избива жълта дълга бледност/ по жертвите незнайно млади,/ в утробите им черни локви/ с вълни от скръбна кръв говорят” („Разговорът на четиримата“). Тоест дали да не обърнем посоката? И да кажем, че не постмодерната поезия на 90-те се срина до масовия жанр на романа, а по-скоро масовата публика – разбирайки и харесвайки романа „Възвишение”, да речем, който бил „гигантска жанрова травестия”, се издигна до настроенията, внушенията и вдъхновенията на поезията на 90-те? И тъкмо поради това съумява да „познае” възвишеността на „Възвишение”…
Нека обаче не спорим с Пламен Антов – то, честно казано, няма и кой знае за какво, „Българският постмодернизъм XXI-XIX в.” е, поне според мен, доста по-малко полемична книга от предишната негова монография, поставила в центъра същия проблем – „Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно. Българският постмодернизъм. Контекст. Генезис. Специфика. Том 3”. Разбира се, трябва да уточня, че казвам по-малко полемична по отношение на моето разбиране за разгръщането на българските литературни процеси в края на ХХ и началото на XXI в., иначе самият Пламен Антов манифестира доста несъгласия с различни теоретици и практици на съвременната българска литература. Несъгласия разнопосочни (независимо от това книгата е цялостна и компактна, дори бих казал, че е с почти „карамазовски сюжет” J): сборникът е от публикувани в периодичния културен печат текстове, не е специално изграждана академична студия. Може би най-сериозното възражение на автора е срещу една статия на Яна Букова във в. „Култура” вероятно защото тя директно атакува тезата му за специфичните „български” характеристики на българския постмодернизъм, който обвинява в балкански „изолационизъм”, че и по-лошо – в слабо чел провинциализъм:
Противно на заявените си намерения, не отваря, а именно затваря българската литература, вглежда я за пореден път в собствения й литературен пъп. Поставя за пореден път акцента в българската литература не върху това какво е литература, а върху това какво е българска.
Пламен Антов възразява светкавично на тази констатация не заради друго, а защото тя разклаща издълбоко главната негова постановка за същността и спецификата на българския постмодернизъм:
Мисля, че автономната логика на българския постмодернизъм може да бъде разбрана (именно разбрана, не непременно харесвана) само в литературноисторическа перспектива – като органична част/етап от цялостния саморазвой на литературния процес. […] В този смисъл ми е невъзможно да мисля българския постмодернизъм извън едрата развойна логика на цялата модерна българска литература от Паисий насетне (тоест на литературата от епохата на българската Модерност), чийто естествен продукт той – днешният български постмодернизъм – е (162, 163).
Всъщност това е приносът на Пламен Антов в разбирането не само на българския, но и изобщо на всеки постмодернизъм: ако една от основните тези на Франсоа Лиотар е за „края на големите разкази” като същностен постмодерен белег, то българският автор преформулира така този уж край, че да обяви: в своите национални проявления постмодернизмът не е край на голям разказ, а е част – засега може да се каже, че е завършваща, което обаче не променя нещата, – от големия национален разказ. Този точно постмодернизъм Пламен Антов назовава „етнопостмодернизъм” и струва ми се, това е голямата новина и лично негово интелектуално откритие по повод трансформацията на постмодернизма:
Универсалистките тенденции по хоризонтала (включително и българският постмодернизъм в широкия контекст на постмодерната „ситуация” през 90-те) се асимилират по вертикалата на литературноисторическия разказ. Национализират се, така да се каже. Те винаги се проявяват по сложно асимилиран начин в една национална литература, вграждат се органично в собствената й вътрешна логика, приемат особени форми на проявленията си.
Постмодернизмът се разпада на постмодернизми – по национален признак, и тъкмо този разпад ражда етнопостмодернизмите:
И така: национализмът – тази хипертрофия на локалните, антиуниверсалистки ценности, теоретично афиширани от постмодернизма – е комай единствената реална кауза, откровяваща се в неговата безстрастна, равнинно разгърната толерантност. Това законородено отроче на постмодернизма комай никъде не е в по-цъфтящо състояние, отколкото в постсъветското пространство (Балканите са друго такова място). Именно тук, по азиатските периферии на Запада, постмодернизмът, може да се каже, е реализиран в своето максимално и абсолютно състояние: артистичните дискурсивни симулации в академичните кабинети на Западна Европа през 60-те, 70-те и 80-те години тук, през 1990-те и след това, постигат своята естествена, органична реалност. И точно тук по един напълно диалектически начин, реализирайки докрай теоретично заложените си потенции, постмодернизмът достига състояние на автофагия, когато налапва собствената си опашка (249-250).
Констатацията не е обнадеждаваща, нито окуражаваща – постмодернизмът се самоизяжда, оформя един своеобразен уроборос (любима фигура на Пламен Антов), който от XXI се връща в XIX век; неслучайно книгата извежда в заглавието си точно тази ретроградна хронология. Въпросът е как да назовем наистина този постмодернизъм и можем ли изобщо да твърдим, че това е постмодернизъм? И дали понятието „етнопостмодернизъм” в достатъчна степен характеризира това регресивно развитие? Пламен Антов използва и друго – постпостмодернизъм (него въведох още в средата на 90-те по повод стихосбирката на Елин Рахнев „Октомври”, макар и с малко по-различно значение), но сякаш и то не обяснява достатъчно движението наопаки. Дали пък да не въведем по аналогия с предмодерността и понятие като „предмодернизъм”? И да го разбираме тъкмо като онзи постмодерен уроборос, захапал собствената си опашка? Като си даваме сметка, че е възможен винаги някакъв реверсивен ход, който снове между постмодернизма и предмодернизма, колебаейки се къде да се спре и изобщо дали да спира: побъркало се часовниково махало, което до такава степен вече не може да отчита времето, че се е отказало от всякакво време, клатейки се само за себе си без ориентир, нито център… Книгата „Българският постмодернизъм XXI – XIX в.” не ни дава точен отговор на този наш из-пит, а и не е длъжна да го прави. Но ни поставя тези въпроси, пред които ние продължаваме да си блъскаме главата и да се косим, че живеем във време, което не можем да назовем, но което ни се налага – за наш ужас! – да живеем. Да (го) живеем в неизвестност…
МИТКО НОВКОВ
Пламен Антов, „Българският постмодернизъм XXI – XIX в. Към философията на българската литература”, „Жанет 45”, Пловдив, 2016.
