Вие сте новият драматург на Народния театър „Иван Вазов”. Зрителите вече могат да видят първата постановка, в която съучаствате – „Майстори” от Рачо Стоянов. Отново драматург на „Майстори” е известен български поет, така както се е реализирало представлението при първото му поставяне на сцената на Народния театър с драматург Николай Лилиев. Приемственост или оттласкване има между Николай Лилиев и вашата драматургична работа върху творбата на Рачо Стоянов?
Ако трябва да бъдем честни, аналогията е само символна. Да не забравяме обаче колко неслучайни и многоказващи са символите. Пиесата на Рачо Стоянов „Майстори”, отвъд факта, че е най-поставяната и най-играна българска пиеса, има и уникална „биография” – извадена от „нищото”, както по традиция можем да назовем повечето злонамерени и подставени български конкурси, тя попада в ръцете на знаменит театрал и режисьор като Масалитинов. Интересен е неговият спомен за работата над „Майстори”, за първата и последвалите срещи с Рачо Стоянов, за преработките и съкращенията.
Рачо Стоянов и Николай Лилиев са били близки приятели, разбираме го и от спомените на съвременниците, и от едно току-що публикувано от Надежда Александрова писмо, но свидетелства за съвместната им работа по „Майстори” не са съхранени.
Повечето театрални авторитети поставят акцент върху уникалния, стилизиран, да го наречем, етноезик на пиесата – тъкмо относно него имах съмнения днес, доколко ще бъде разчетен и разбран сега, от младите зрители, как ще се впише изкусността му в днешния разпарчетосан ден? Дори предложих на режисьора да осъвременим някои думи, да ги заменим със синоними. Петринел Гочев ме убеди, че е по-добре да се направи речник в програмата, защото енергията на представлението ще постави тъкмо тези думи в разбираем контекст. Оказа се прав, и така вместо пътници си останаха йоладжиите, вместо телохранители – ясакчии, и дори е ясно, че темплото е олтар и подевките са момички…
Моето настойчиво желание бе всички основни участници в „начинанието „Майстори” да напишат текстове за своите роли и задачи и така да „извадят от себе си”, да проявят същността и смисъла на образите, на работата си. До последно ги „преследвах” и изкопчих текстове и от режисьора Петринел Гочев, и от актьорите Иван Юруков, Гергана Змийчарова и Зафер Раджаб, „закопчани” в трагичния любовен триъгълник.
Лесен ли е преходът между единия и другия „Вазов” – между Литературния музей и Народния театър? Имат ли двете институции общи проблеми и общи каузи?
Няма преход, просто пресичам булеварда и започвам отначало. Къщата музей на Иван Вазов и Народният театър „Иван Вазов” би трябвало да са неформално, дори съдбовно обвързани, но затова е необходимо да има визионерско отношение към културата и политики, които да го осъществяват. Опитите да се утвърди подобен проект се разпаднаха с гръм и трясък, тук сме пристрастени към не-случването. Затова и нещата стават на дребно, кампанийно, с късички хоризонти и някое и друго „мероприятие”.
Как се вписвате на новото си поприще, сред новата гилдия, според спецификите на самата институция на театъра, пред различна публика спрямо читателската публика?
Засега се мержелея в голямото артистично средище, в нещо ме има, в друго още не съм се вписала, необходимо е време. Инак като енергичен, жив и несломим човек аз се чувствам на мястото си, вдъхновена съм и с развързано въображение, усещам силата да работя с посвещение, с всеотдаденост и в театъра, да допринасям и в голямото, и в подробностите за същностната му мисия. Ще ви отговоря като поет, с един-два стиха от „Привечер”: „…обичах да обичам работата си/ да се прекатуря, но да я свърша, обичах/ да обичам местата, най-често внезапни,/ където раните се отварят или заздравяват/ и спомените са паяжинно-тънка нишка, / колкото да не се развържа докрай от себе си“.
Самата пиеса „Майстори” ни изправя пред законите на еснафа и гилдията, поставя въпроса за приемането и прекрачването на тези закони. Може би бихте се сравнили с някой от героите на Рачо Стоянов, поне що се отнася до професионален план?
Не, не, много съм суетна, за да се отъждествя с герой от чужда творба, пък била тя и канонична, класическа. Старая се да изградя личната си литературна митология. Сега още по-сериозно: да се опази равновесието между един индивидуален, премислен и самоизграден свят и гилдийните правила, които едновременно го ограничават и защитават, ми се струва почти непосилно, но културата на общността, ценностният порядък го изискват понякога. Е, ту се получава, ту не. Струва ми се, че в противоречието индивид – общност се съдържа едно от обясненията за голямата ни разпарчетосаност, съществуването ни заедно само в много малки групи, затворени кръгове…
Сега най-сериозно: в сюжета на „Майстори“ Рачо Стоянов е завързал няколко трагически възела, насложил е степени на напрегнатост и противоречие, които могат да взривят отвътре и всеки отделен герой, и всеки нов прочит. Сблъсъкът със законите на еснафа е един от „най-невинните“. Представете си затворения идиличен свят на едно балканско селище – тогава, пък и днес – спокойния и отмерен ход на съществуването, и изведнъж се завръща, направо от мъртвите, един ярък и неподчиним, „слободен“ Живко, пада като бомба насред всичкото – колко конфликти предизвиква нашествието му, какъв повсеместен ад поражда и какви мътни страсти предизвиква: завист, съперничество, нагаждачество, любов във всичките й регистри, от криворазбраната майчина до самопожертвователната Милканина. Провидени са всички жестоки колебания на българската душа спрямо външното, идващото отвън, то обичайно е значимото – и помислете си, чак досега. Ние най-често възприемаме авторитета, пък и самите себе си през външната оценка, тя ни е важната, все я търсим – в началото на пиесата Найден, още неразцентрован, още в самоувереността си, иронизира тъкмо това деформирано самопознание на уседналия човек, на останалия на мястото си: тачат го като леща по Великден…
Особено е началото на спектакъла, режисиран от Петринел Гочев. Зрителят не усеща кога е започнала играта на актьорите. Нарушена е конвенцията за започване и завършване, за границите на творбата, традиционно маркирани с вдигането и свалянето на завесата или пък с появата на актьорите пред публиката. Къде според вас се сливат двете сцени – патриахалният свят на „Майстори” и днешният свят?
Особено е не само началото, но и целият сценичен прочит на режисьора: едновременно с респект към пиесата, но и пристрастно, провокативно осъвременен, обрамчен с важни, библейски звучащи текстове, които „утешават“ трагичните сблъсъци, усмиряват развързаните бесове на любовта и съперничеството. Нарушената конвенция, както я наричате, създава много вълнуващ ефект на въвличане, на съучастие. Публиката влиза и попада в самото естество на работата с изчистената й и вдъхновена простота: Найден рисува, чираците се трудят и учат, всичко е чисто и ясно. Благодарение и на сценографското решение оставаме с впечатление, че ето нА: дойдохме тук, за да попаднем в самата Аркадия. В цялостното изграждане на действието отттук нататък Петринел Гочев, великолепен живописец и скулптор освен другото, ще „подрежда и строи“ пред очите ни изключителни композиции. Представлението е с много добре отмерен ритъм, върви на едри придихания, заразява с ритъма си и така неусетно слива патриархалния свят с днешния, тогавашния човек с днешния. „Майстори“ се разпознава, усеща се от зрителите като психологически много вярно, затова се и гледа на един дъх…
Как се е променил съвременният майстор и неговите творчески сдружения?
Съвременният майстор се нарича професионалист или пък тесен специалист… Истинският майстор обаче, с целостта си от достолепна посветеност на работата, респект към моралните закони, личностен авторитет и същинска дарба, е от „застрашените видове“, на изчезване. Кой днес има време да изтърпи, камо ли да оцени протяжността и сложната същност на майсторството? Много сме се разбързали, не знам накъде…
Освен драматург вие сте и главен редактор на двумесечното списание „Народен театър“. Какви задачи си поставяте по отношение на списанието и от какво имате нужда за постигането им?
Тук е моментът да се върнем отново към символите: Народният театър започва да издава свое списание през 1911, когато драматург е Яворов, виждате, че все ме тегли да се „вградя“ в някой висок контекст на паметта. Сега на въпроса ви – аз влязох на куц крак в главното си редакторство – в буквалния и преносен смисъл. Покани ме директора на театъра Мариус Донкин, също обзет от идеята за изданието. Вече имаше три излезли броя и един четвърти, почти подготвен от неуморния и много встрастен Руси Чанев. Привлякохме на наша страна нов художествен редактор и оформител, Иво Рафаилов, внесохме някои промени по отношение прецизността на текста, обединихме се и около по-различна визия, но принципът на изданието се съхрани – то е изцяло съсредоточено върху Народния театър. Правим го поради Народния театър, това толкова трептящо, нагнетено от история и истории, настояще и бъдещност знаково място, че няма как изданието да е ведомствено и незначително.
Тук се случва едновременността на живото представление и споменът за отминали, но неотминаващи като легенда присъствия, една вряща и кипяща сегашност, изтичащи мигове и неповторимите преживявания на трите сцени, които трябва да бъдат запомнени по страниците. Трудна работа. Желанието ни е изданието „НТ“ да говори интересно, в общуването на отделните теми, рубрики и текстове да има драматургия, игра, да информира, да „превежда“ в друг жанр магията на мига, енергията на сцената.
Създаваме изданието със собствени сили, вече назовах Руси Чанев, остава да кажа и за съпричастието на Розалия Радичкова и Светлана Панчева, на Катя Попчева и Ирина Величкова, да спомена фотографа Божидар Марков и поета Васил Балев, няма незамесени, тъй да се каже…
Разговора води МАРИЯ КАЛИНОВА
