Пламен Антов
Две книги издаде през 2016 г. Николай Фенерски, при това разножанрови и така да се каже, разнодискурсивни – едната в наративния хоризонт на разказа, другата в рефлектиращия обем на есето. Това – само на пръв поглед обаче. Влизането в самите книги променя перспективата, между двата жанрови дискурса възникват множество – очаквани и неочаквани – сцепления.
Първата книга, на която ще се спра, е сборникът разкази с пространния, някак по американски звучащ (селинджъровски, карвъровски, буковски) наслов „Любов, подслон, храна и вода” (изд. „Дива 2007”). Зачиташ и веднага усещаш, че си попаднал в истинската литература; усещаш го интуитивно, флуидно, преди още да са започнали да се оформят критическите аргументации. Просто една добра проза, която действа директно, без аргументи. Може би защото веднага подушваш реалния живот, което на един по-професионален жаргон може да се окачестви и като факшън (faction), откритие на модерната американска проза: белетристика на ръба на жанра, на самия ръб между фикцията и оголената реалност. Факшън, но без подражания на американците, без насилена литературност, макар често да става дума за писатели (а най-често за Краси Дамянов). Прости разкази за писатели и приятели. А покритието между аз-герой и автор е толкова явно, демонстративно, че започваш да се съмняваш в уместността на жанра.
Много книги днес, наред с другото, наред с „външния”, фабулно мотивиран сюжет, работят и отвътре, в обемите на собствената си литературност – разказват самото писане, собственото или изобщо. Авторефлексията, изглежда, е неотменна част от съзнанието на съвременната литература, независимо дали ще я наричаме модерна или постмодерна. Героят, който често е и Аз, се подвизава в качеството си именно на писател. Но у Фенерски тази писателска роля не е отделена, мета-поставена в една свръхпозиция спрямо „живота”, а е сраснала с него до пълно покритие. Е самият живот.
Ако трябва да формулирам „първосигналното” си усещане – една истинска, здрава проза. И като казвам „здрава”, имам предвид не само телесното й здраве, мускулатурата на текста, а преди всичко духа на тази проза. Има в нея една особена, селска, по-скоро северозападна, отколкото бургаска устойчивост („северозападното” изобщо е откроено в книгата, макар Фенерски да свети главно на бургаския небосклон); което впрочем никак не е трудно да се разбере, понеже тя не си играе на фикции, не съчинява, не литературничи, а стои здраво на краката си. Близко до природата и до Бога, въпреки тарикатския сленг (също à lа Селинджър) и едри дози цинизъм на места. Цинизмът тук е преди всичко начин за рязко и безкомпромисно заявяване на антипатии към определени неща и типове хора, без излишни куртоазии, без политическа коректност. Проза, която излъчва непоносимост към истинския, дебелия, официалния цинизъм на така наречения публичен живот, моделиран от телевизиите, интернет, Холивуд, Брюксел.
Непоносимост срещу дребното живуркане на онези анемични, виртуални, парникови (саксиени, както ги нарича) хора, които днешната цивилизация си отглежда.
Непукизмът е убедителен; цинизмът не е поза, а позиция (и това ще стане съвсем ясно, когато разтворя втората книга). Разправя се от раз с лигавите префърцунености на новопрестижните идеологически клишета. (Любимото ми място – за онези пошли сбирчици в с. Горна или Долна Бела речка, Монтанско, по които и някои мои приятели, уж интелигентни хора, са склонни да се прехласват, недолавяйки целия угоднически конформизъм на подобни „проекти”: неотдавна организаторите, чух, били поканили Нейно Превъзходителство американската посланичка; не знам защо, но съм непоколебимо убеден, че същите хора преди малко повече от четвърт век щяха да поканят Негово Превъзходителство съветския такъв.) – (Ала тутакси да добавя, че не харесвам заиграването със северозападния диалект в друг от разказите – похват, вече опошлен от разни тв шоута и измислени квазиписатели.)
Какво да добавя още? – Може би хуморът: цялата проза на Фенерски тежи като медена пита от хумор, който към края на книгата все повече се сгъстява във вид на политическа сатира, и още повече – на политическа гротеска. – Трябва да призная обаче, че точно тази част от книгата не ми е любимата; когато изтъквам адмирациите си, имам предвид главно т.нар. „Обикновени разкази” – това е първият дял в книгата; вторият е „Хумористична поредица”, третият – „Разкази от Централата”, а последният е една „Туристическа поема”, която, разбира се, е поема толкова, колкото и „Мъртви души” на Гогол. В качеството си на критик може да съм пребродил и цялата книга. Но в качеството си на читател спрях на 116 страница, където свършват „обикновените” разкази (е, плюс туристическата поема).
Едва дочел сборника, разтворих втората книга на Фенерски – „Пролуката” (същото изд.), самообозначила се на корицата като „Есета за покаянието”. Още началното (едноименно) есе връзва нишката с първата книга, с разказите, като най-тенденциозно размива жанровите граници. Първата страница почти дословно повтаря част от един от разказите, а после, на втората страница, текстът кривва в друга посока, в жанра на есето, или по-точно на християнската проповед, защото всъщност това е точният жанр на събраните в тази книга текстове. (Дори формално те – или по-голямата част от тях – са структурирани във вид на проповеди. Не зная каква е докнижната им предистория на възникване и публикуване, но подозирам, че е точно такава.)
Подобни припокривания между двете книги съвсем не са едно и две, а още по-малко са случайни. – Но ведрият непукистки сленг на разказите тук е отстъпил място на една силно ангажирана духовност, без никакви притеснения от моралния патос (напротив!), на сериозното и внимателно изследване отвътре на важните неща в живота. – При това не суховато-умозрително (този тип дървен християнски догматизъм е иронизиран в един от разказите в другата книга – „Чудеса предлагаме всякакви”); моралните дебати израстват от конкретна, собствено белетристична тъкан. Това са си наполовина разкази, които подбуждат морални питания, без да са екзамплуми в каноничния смисъл на този жанр. Не са метафизични проповеди, като тези на Майстер Екхарт например; моралната поука в тях едва-едва се отделя, еманиира от най-конкретните „неща от живота”, преживени от автора, включително и чрез уж вторичната, но по-силна реалност на изкуството (книгите, филмите), която като мощна лупа фокусира и уголемява отделни парчета от живота, които иначе бихме отминали без да ги забележим. Точно това правят и есетата-проповеди на Фенерски: разкриват обратната страна на някои неща, които обикновено смятаме за ясни и безпроблемни. Такъв е случаят с казуса Еверест (и едноименния филм): гробището Еверест – Еверест като символ не на героизма, а на егоизма: място, където всеки е готов да прекрачи трупа на приятеля си, за да стигне Върха, да се изкачи, да покори.
„Любов, подслон, храна и вода” и „Пролуката” са две много различни една от друга книги. И заедно с това – своеобразен диптих от противоположни и взаимно допълващи се тъкмо в противоположността си тела (и пространства).
…Получих двете книги в общ пакет чрез „Speedy”, докато готвех критическия си обзор на бургаската проза през 2016-а. Така се случи, че извадих от пакета първо книгата с разказите, а после – тази с есетата. И колкото повече навлизах във втората, толкова повече преоткривах първата – есетата проявяваха цял един друг, скрит пласт, вплетен в непукизма и гротесковия сарказъм на първата книга, който ми беше поубягнал. Едни нови обеми, които не винаги се забелязват от пръв поглед. – Втората книга дописва първата, включително и като я преобръща наопаки.
Но есетата откриват двойното дъно на разказите и чрез най-преки близости. Непрестанно изникват общи герои и ситуации, които смесват външните и вътрешни пространства на двете книги, например между есето „Гласът Божи” и разказа „Граница”; или мотивът за пътуването на родителите до Грузия (където става дума всъщност за Истанбул); особено важен акцент е дъщерята на автора (есето „Погнусата” и няколко разказа от първата книга). – В крайна сметка и самото заглавие на сборника с разкази зазвучава поновому след „Пролуката”.
Но общото между двете книги, това най-напред е първото лице ед. ч.: авторовият Аз, който непоклатимо стои в центъра. Това са проповеди, но и публични изповеди.
Разбира се, не с всичко съм съгласен. Това, което на места ме притеснява, са нотките на известен фанатизъм – нещо, което неизбежно дебне в дъното на всяка твърда, ясна позиция и още повече на всяка религиозна вяра, но което някак трудно ми се връзва с един съвременен, несъмнено интелигентен, отворен към света човек, какъвто най-малко е авторът на „Любов, подслон и т.н.”. Например абсолютизирането на православието за сметка на протестантството, което, макар и дискретно, се прокрадва тук-там; или отричането на фолклора като езическо наследство („Гнусни игрички”, „Неколеден разказ”).
Но като цяло, в едрия си смисъл, подобни морални усилия предизвикват уважението ни, особено когато са предприети по интелигентен начин, с ведрост и широта. Още по-красиви са обречените усилия (което е и личният ми скепсис в случая).
Николай Фенерски, „Любов, подслон, храна и вода. Разкази“; „Пролуката. Есета за покаянието“, изд. „Дива 2007“, Бургас, 2016.
