За бунта към традиционните форми: Брендан де Галай
Брендан де Галай (р. 1969) изучава джаз, модерен танц, балет и традиционен ирландски степ в танцовата академия на Гюс Джиодрано в Чикаго, САЩ, за която печели стипендия (1988). Наред с множеството отличия за танц, сред които национални и международни, Брендан де Галай завършва физика в Дъблинския университет. През 1994 г. той се включва в прочутата трупа на Майкъл Флетли и Джон Бътлър за продукцията „Ривърденс“, на която впоследствие от солист става репетитор и директор. Междувременно неговият интерес към съвременния танц го тласка в съвсем различна посока – като хореограф той създава няколко спектакъла, сред които се отличават „Noċtú“ (2011) и „Пробуждането на пролетта“ (2012), номирани от критиците на Drama Desk awards за наградите „Уникално театрално събитие“ и „Отличаваща се хореография“.
Като танцов практик неговите интереси са базирани в осъвременяването на традиционния ирландски танц. През 2013 г. Брендан де Галай завършва първия по рода си докторат с практическа насоченост със заглавие “Imeall-Siúl: хореографско изследване на ексресивните възможности на ирландския танц“. Преди това той защитава магистърска степен по етнология.
Като танцьор Брендан де Галай пътува с „Ривърденс“ в периода 1994 – 2003, 7 от които в позицията на солов танцьор. Неговите усилия се увенчават с поставянето на откриващата церемония на Световните параолимпийски игри през 2003 г. През 2007 г. той се завръща към „Ривърденс“ като танцов директор на компанията.
Към момента главният фокус на Брендан де Галай е работата в неговата танцова компания Ériu. Те са отдадени на изследването на поетичния потенциал на ирландския танц и създаването на продукция, която го поставя в иновативен и съвременен контекст. Неговият нов дует, „Lïnger“ (2016) е посветен на връщането му на сцена след 12-годишна пауза и е поканен на миналогодишното издание на Единбургския международен театрален фестивал в раздела за иновативни продукции Fringe.
През май 2017 г. предстои резиденция на Брендан де Галай в Дерида Денс Център, София.
Какво ви даде работата в продукцията „Ривърденс“?
Беше много дисциплиниращо, най-вече поради трудността, с която се сблъсква тялото. През годините, в които бях солов танцьор, имах по седем представления на седмица. Това ме научи как дисциплинирано да се грижа за себе си, как да оценявам всяка вечер защото всяка вечер има съвсем различна публика. Животът на път е много самотен, дори когато си обграден от хора от продукцията, трябва да намериш пространство, в което не ги виждаш. Колкото повече напредваше възрастта, толкова по-трудно ставаше, а бях нетърпелив да създавам своя собствена продукция. Когато бях на 27, си мислех, че съм стар; когато бях на 33, мислех, че съм прекалено стар. Ето че сега правя своето завръщане на 46. Само ако тогава знаех това, което знам сега. Хубаво е да си припомняш, но още по-хубаво е да продължиш напред. Много от хората преживяват криза, когато спрат работата по огромен проект като „Ривърденс“. Известно време те се носят по течението.
Бихте ли споделили повече информация за „Linger“, най-новия проект, по който работите с вашата компания Ériu?
Процесът по „Linger“ – финансиран благодарение на Комисията по танцово наследство в Ирландия – започна преди няколко години. За мен танцът има множество цели и хората се въвличат в него на различни нива. Всяко едно от тях е валидно. Но като танцов артист имах усещането за себе си, че искам да съм в различно пространство и работата ми да бъде свързана повече с проучване. Искам да правя продукции, които не съвпадат с модела на „Ривърденс“. В традиционния ирландски танц очакванията например към мъжа са той да бъде мъжествен, да не носи чорапогащник и пр. Когато се опиташ да повдигнеш спор около тази тема, се появява конфликт и напрежение. Например когато като млад танцувах с меки обувки (в традиционните ирландски танци мъжете произвеждат ритъм с движенията си благодарение на обувките си с метални подметки), хората ме питаха „защо учиш стъпките на момичетата?“. Когато пораснах, учителят ми казваше „момчетата не правят такива движения“. Почти всичко в „Linger“ се танцува с меки обувки.
Какво допринесе за вашия бунт относно разбирането за мъжественост и женственост в света на традиционните ирландски танци?
Когато гледаш един голям разказ, какъвто е „Lord of the Dance“, винаги има усещането за добро момче, лошо момиче, лошо момче, добро момиче. За мен беше ужасно объркващо да видя тази полова разделеност на базата на остарял подход, и то в танцовия свят. Момичетата трябва да са красиви феи, като обекти, които харесват обективизацията, и това е всъщност посланието, което шоуто поражда, и аз го намирам за тотално ужасяващо. В новия свят, в който живеем, има абсолютна свобода за мен. Не ме интересуват хората, които го смятат за неподходящо, освен това танцовият свят се променя от година на година. Ирландските танци фаворизират младото тяло, затова и другият танцьор в продукцията „Linger“, Ник О‘Конъл, е по-млад от мен. Той ми напомня за борбата и това беше импулсът да започнем работа. Мисля, че той танцува както аз танцувах. На 27 той е стигнал до същата точка, на която бях и аз тогава. Надявах се нещата да са се променили.
Каква е вашата провокация към публиката в „Linger“?
В „Linger“ ми се иска публиката да види, че човекът, който е с 16 години по-стар се движи различно заради възрастта и само по себе си това може да бъде красиво. Опитваме се да видим един и същи човек, но в различни етапи на неговия живот. Представлението не е за снобите в танца, а е за свободата да правиш нещо както пожелаеш.
На границата на физическото: Катлин Дохърти
Катлин Дохърти е танцов артист от Ирландия и работи в Дъблин, Любляна и Лондон. Завършва Northern School of Contemporary Dance. Като танцьор работи за Dance Theatre of Ireland, Ffin Dance (Уелс), Irish Modern Dance Theatre. Репетитор е на Threads Dance, Лондон. В София през юли 2013 г. тя направи уъркшоп по съвременен танц в Дерида Денс Център и представи своя трети соло проект “Chasing Shadows“ (“Преследване на сенки“) в рамките на резидентската програма на Центъра.
Като танцов артист как възприемате връзката между физическото и емоционалното тяло?
Винаги се опитвам да работя на границата на физическото и връзката, за която питате, за мен съществува, когато работя със себе си. Като цяло целта ми е да правя представления за уязвимостта. Отивам в залата, импровизирам, създавам движения и за мен тази връзка се състои в момента на осъществяване на движението със съзнанието, че уязвимостта е моята цел. Затова начинът, по който преминавам през движението, е емотивен. Неговата физикалност произлиза именно оттук. Мисля, че във всеки един танцов елемент може да се вкара емоция. Тази емоция би променила движението, качеството на движението. Затова моята цел е да имам колкото е възможно активно физическо присъствие и да съм колкото е възможно честна емоционално. Тези две неща се свързват.
Работите също като репетитор. Говорите за собственото си тяло, но как подхождате към друг тип физика?
Съвсем различно е когато говориш за тялото на друг. Като репетитор аз наблюдавам танцьорите и трябва да разбера всеки един от тях. Това е като пъзел, аз трябва да отключа в тях онова, което ги спира да изпълнят цялостно едно движение. Затова тази работа е свързана с доста разговори, за да открия от какво се нуждаят танцьорите и как да стигнат определено ниво.
Това е свързано донякъде и с психология.
Да, трябва да накараш някого да се почувства удобно като танцъор – да си позволи да бъде по-сериозно натоварен физически, без да се притеснява „О, сега ще се нараня!“, или просто да им се създадеш чувство за сигурност, безопасност.
Гледах видеозапис от представлението ви „Broken Warmth“. В него има някаква съноподобност, не е като „поставеното представление“.
Като цяло ми харесва да поставям големи неща на сцена, но в собственото си изкуство предпочитам да кажа каквото имам да кажа… Аз съм мечтателка. Разсъждавам по много интензивен, деструктивен начин и чувствам, че това, което искам да дам, е всъщност да покажа на публиката част от моя свят. Всичко останало просто не би било честно.
Да, като че ли навлизате в пространството на личното, интимното…
Точно така. Мисля, че като танцьор, като творец имам отговорност да дам нещо на публиката. Представям си го като да привлека хората към моя свят и може би това би ги накарало да се замислят или да почувстват нещо, може да ги извиси или просто да преживеят момент спокойствие. Към това се стремя.
Бихте ли описали накратко своя танцов проект „Преследване на сенки“? Как бихте го определила жанрово – като танцов театър, пърформанс или съвременен танц?
Нямам идея, съжалявам. Но не е танцов театър. Обикновено правя съвременен танц, импровизация. Работя за компании, които се занимават с това. Предпочитам да танцувам, наистина да танцувам.
Какъв тип съвременна танцова техника използвате в своята работа?
Техниката е като научаването на един език и след това го използваш, за да се пазиш физически и да си верен към собственото си тяло. Техниката е една платформа, която, ако искаш, можеш да използваш, за да структурираш идеите си.
Как съчетавате индивидуалността и техниката?
Аз работя с различни компании и мисля, че е наистина важно да запазим техническата подготовка. Именно затова работя интензивно както емоционално, така и технически. Смятам, че ако техниката напълно се изостави, ще се загубят много зрители, които не биха разбрали мисловния ти процес в представлението или начина, по който съвременният танц работи. Намирам за важно да се работи с нещо, което хората все пак разпознават.
Вие работите в различни държави – Ирландия, Словения, Обединеното кралство… Какви са наблюденията ви за мястото и значението на независимите сцени в културния контекст на тези държави?
С приятел бяхме отишли на огнено шоу, беше много зрелищно и сред публиката се чуваха викове „Уааау, това е страхотно!“, но всъщност нямаше никакво съдържание. Мисля, че ние носим някаква отговорност и не бива само да забавляваме зрителите, но също така трябва да запълним пропастта между комерсиалното и съвременното. Ако се държим като прекалено интелигентни, губим много публика. Смятам, че във време като днешното, когато всеки е депресиран, стресиран, тревожен или ядосан, ние, изпълнителите, трябва да извисяваме, да се раздаваме, да правим нещо над обикновеното ежедневие. Трябва да излезем от интелектуалното и да бъдем по-емоционални, може би дори донякъде по-зрелищни… Но ние имаме нужда да се създаде общност, да говорим повече, да сме заедно. Нуждаем се да осъзнаем къде искаме да стигнем като цяло. Трябва да започнем да мислим в по-голям мащаб от „Аз съм сам в студиото…“ Аз също работя сама в студиото, но всеки е добре дошъл на заниманията, всеки би могъл просто да седне и да наблюдава как работя. Бих споделила каквото мога. Бих била отворена към всеки по отношение на творческия процес, той не е само мой. Не бих се крила и страхувала, че някой ще открадне моя идея… Вече всичко е правено. Нашата работа е да го поемем и да го направим свое. Трябва да вземеш една идея и да бъдеш щедър с нея… Неразбирането на това дърпа назад развитието на танцовото общество в глобален план.
Въпроси и текст ЕЛЕНА АНГЕЛОВА
