Тялото като пристан, тялото като враг, тялото като път към другите и като бягство от тях… Въздигайки в култ тялото във всичките му проявления, Фавзия Зуари създава многопластов семеен разказ, в който фикция и автобиография се преплитат. Той пресъздава историята на Ямна, силна и деспотична берберка, представена като праправнучка на Ной. На преклонна възраст и ослепяла от диабет, Ямна е принудена да напусне родната Ебба и да изживее последните години от живота си в столицата Тунис. Тези последни години, прекарани далеч от познатия й свят, се превръщат в истинско изгнание за възрастната жена. За да противодейства на новата, враждебна среда, в която е принудена да оцелява, Ямна възприема една форма на вътрешен бунт срещу близките си, които тя счита за отговорни за нейните страдания, изразяваща се в слагането на маска: маската на болната от Алцхаймер възрастна жена. Влизайки в тази роля, Ямна успява умело да си извоюва личната свобода, която й позволява да се самосъхрани до момента, в който изпада в кома и не след дълго издъхва на болничното легло.
Четири години разделят началото на историята, разказана в романа (през пролетта на 2007 г.), от момента на нейното написване (през 2011 г.), когато Тунис търпи последиците от „Жасминовата революция“. Точно толкова години са нужни на главната героиня, в която читателят бързо разпознава самата авторка, за да съзрее в съзнанието й друга, много по-значима по своите мащаби лична и творческа революция, намерила израз чрез романа „Тялото на майка ми“.
Романът започва с пролог, в който читателят става съпричастен на душевните терзания на разказвачката, породени от невъзможността й да екстериоризира чрез акта на писането урагана от емоции, разбушувал се в душата й след смъртта на нейната майка. Истинското начало на историята обаче е поставено в книга първа, озаглавена също „Тялото на майка ми“. Читателят се пренася в Тунис през пролетта на 2007 г., когато разказвачката, тунизийка, живееща от дълги години в Париж, се връща в родината си, за да бъде до майка си в последните й мигове. Пред прага на майчината смърт тя за първи път има възможност да повдигне воала на мистерията, обвиващ тялото на онази, която й е дала живот, но винаги е пазила ревностно всичките си тайни. Тази първа среща с почти безжизненото тяло на майката, изпаднала в кома, е повратна точка, бележеща началото на едно дълго пътуване назад във времето, където започва историята на Ямна, привидно студена и властна жена и съпруга, която с желязна ръка подрежда своя собствен интимен свят. Така да прогони тишината в болничната стая, където витаят много неизкзани думи, като накара тялото на майка си самї да разкрие трупаните с годините като безценно съкровище тайни, се превръща в основен стремеж на писателката. За да опознае майка си, която винаги се е дистанцирала от тази непокорна дъщеря, дръзнала да наруши порядките на мюсюлманското общество, като заминава за Франция, но най-вече за да съживи онези кътчета от съзнанието си, които я свързват с корените и които тя смята за безвъзвратно заличени.
И така, чрез разказа на Найма, вярна прислужница и пазителка на всички тайни на Ямна, главната героиня е посветена в тайнството на свещеното тяло на майка си. Веднъж станала косвен свидетел на историята за нейния живот, тя изпитва непреодолимо желание да „сподели плячката си“ с читателя. Неусетно същото това тяло, което зад маската на студенината е било разтърсвано от любов и гняв, от тъга и гордост, разгръща пред нас екзотични пейзажи, на които очите не могат да се наситят. Поетичните нотки, умело съчетаващи се с финия хумор на авторката превръщат пътешествието из страниците на романа в незабравимо преживяване. И сякаш чуваме приказките за джинове, които Ямна е чувала от майка си и на свой ред е разказвала на дъщерите си.
По този начин „разбулването“ на тайните на майчиното тяло се превръща в символичен акт на подреждане на пъзела на родовата памет, но и на нейното увековечаване посредством писането. Всъщност писането сякаш остава на заден план от момента, в който започва разказът за живота на Ямна, но това е само привидно. Писането и словото като цяло в романа са дълбоко символно натоварени и се превръщат в своеобразен ритуал за възстановяване на връзката с майката, с рода, със себе си. Това обяснява и ураганът от противоречиви мисли, който се развилнява в съзнанието на разказвачката при всеки неин опит да напише историята на майка си. Дълбоко зад тези мисли прозира именно страхът на дъщерята от гнева на майката, но и на рода, които са й вменили чувството за вина за това, че се е осмелила да прекрачи границата – географска, социална, но най-вече морална – и е станала част от света на неверниците.
В този смисъл романът „Тялото на майка ми“ е също и може би най-вече роман за преминаването на границата между изживяването на емоцията и нейното обличане в думи, което всъщност представлява самото писане. След дълга вътрешна борба със себе си главната героиня в крайна сметка прекрачва тази граница и прави живота на майка си достояние на читателя, въпреки че според нея „френският език никога не би бил в състояние да разкаже нейната история, да съживи песента й, нито да избърше сълзите й“.
Романът „Тялото на майка ми“ всъщност е много повече от вълнуващ семеен разказ, пресъздаващ житейския път на една берберка. Преплитайки в едно образа на жената като майка, като дъщеря, като любима, пазителка и продължителка на родовата памет, Фавзия Зуари изгражда един мистичен, събирателен, архетипален женски образ, който е „първата от всички тайни“. Именно около този образ се оформя приказният свят на романа, чийто стил се отличава с образност, поетичност и лек и ефирен изказ, които не биха могли да оставят читателя безразличен.
ЕЛЕНА ДИНЕВА
1 Романът спечели наградата на Петте континента на франкофонията за 2016 г.
Fawzia Zouari, Le corps de ma mère, Joëlle Losfeld, 2016
