Стефан Грабински
Наричан „полският Х. Лъвкрафт“ и „полският Е. А. По“, Стефан Грабински (1887 – 1936) дебютира още в епохата на „Млада Полша“, но печели своята литературна популярност през междувоенното двадесетилетие, когато публикува своите фантастични разкази и новели на ужасите. Творчеството на Грабински се отличава със засилен интерес към свръхестественото, парапсихологията, еротиката и езотериката и се вписва в развойните тенденции на полската фантастична литература от началото на ХХ век. Разказът „Любовницата на Шамота“ е първото произведение на автора, което се представя на българската публика.
И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека.
И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа си.
Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат двамата една плът.
(Битие, 2:22–24)
От шест дена ходя пиян от щастие и не смея да повярвам в него. Преди шест дена пристъпих в нов период от живота си, отделен от това, което го предхождаше, с толкова ясна линия, че ми се струва, че изживявам някакъв огромен катаклизъм.
Получих писмо от нея…
От времето на нейното заминаване зад граница преди година, някъде в неизвестна посока – този първи чуден знак от нея… Не мога, наистина не мога да повярвам! Ще припадна от щастие!
Писмо от нея до мен! До мен, напълно непознатия й и скромен таен обожател, с когото никога преди това не са я свързвали никакви приятелски връзки, дори краткотрайно познанство! Обаче наистина е така! Нося го все още в себе си, не се разделям с него дори за миг. Адресът е ясен, не подлежи на съмнение: Йежи Шамота. Та това съм аз. Давах плика на няколко познати да го прочетат, не вярвайки на собствените си очи; всеки ме гледаше леко учуден, усмихваше се и потвърждаваше, че адресът се разчита и ми казваше моята фамилия…
Значи се връща в страната, връща се едва след няколко дена, а първият, който ще я посрещне на прага на дома й, ще бъда аз – аз, който едва смеех да вдигна към нея очи, опиянени от обожание, по време на случайните срещи на обществени места, по парковите алеи, в театъра, на концерт…
Ако можех да се похваля поне с един отдавнашен поглед, някоя случайна усмивка на нейните горди устни – но не! Изглеждаше сякаш изобщо не ме забелязва. Чак до този момент бях убеден, че изобщо не знае за моето съществуване. […]
Днес е вече четвъртък. Вдругиден в същия този час около залез слънце ще я видя. Не по-рано. Такова беше категоричното й желание. Вземам в ръка нейното писмо, този безценен лист хартия с люляков цвят, от който се усещаше нежен аромат на хелиотропиум, и чета за не знам кой път:
„Скъпи! Ела в събота, 26, около 6 вечерта при дома на улица Жиелона 8. Ще намериш вратичката към градината отворена. Очаквам те. Нека се изпълни копнежът от толкова години.
Твоя Ядвига Калергис“
Домът при улица „Жиелона 8“! Нейната къща! Къщата при липите! Чудесен палат в средновековен стил насред прекрасен парк, отделен от улицата с гъста телена ограда и гора от дървета, целта на моите почти всекидневни разходки! Колко ли пъти съм се прокрадвал вечер около това усамотено място, вглеждайки се с биещо сърце в сянката на нейната фигура в стъклата на прозорците!…
Нетърпелив в очакването на желаната събота, бях там няколко пъти и опитах да вляза, но винаги намирах вратичката към парка затворена – наистина, дръжката поддаваше под натиска на ръката ми, но ключалката не се отваряше. Очевидно все още не се беше върнала. Трябва да бъда търпелив и да изчакам този ден и половина. Изнервен съм до крайност, не ям, не спя, само броя часовете, минутите… Толкова много остава! Четиридесет и осем часа!…
[…]
–––––––––––––––––––––
В събота сутринта, тоест вчера, не я срещнах на гарата; тълпата беше огромна и не успях да я съзра сред хилядите пътници. Почаках до четири следобед втория влак със същия резултат. Дали пък не е пристигнала? Може би е пътувала със сутрешния влак и вече е у дома? Във всеки случай трябва да отида там и да се убедя.
[…]
Сърцето ми биеше силно, краката ми се подкосяваха. Най-накрая стигнах до вратичката и натиснах бравата – отвори се. Заслепен от щастие, се подпрях за малко на градинската ограда, не можейки да контролирам емоциите си. Значи се е върнала!
Минаха няколко дълги минути. Блуждаещият ми поглед се местеше по редиците липи, които, разположени от двете страни на тротоара, протягаха своя шпалир чак до входния портал. Някъде отстрани, иззад храсталаците от черница и дрян, надничаше скелетът на есенната беседка, увита в дива лоза, червените й листа се стичаха по перголата в безредни плетеници с повехналия вече бръшлян…
[…]
Бутнах с две ръце притворената входна врата и по витите стълби се изкачих на първия етаж. Изненада ме липсата на живот. Палатът изглеждаше като изоставен; никой не излезе срещу мен, никъде нямаше и следа от прислугата или обитателите на дома. Огромните полилеи на електрическите лампи осветяваха с ярка, ослепително ярка светлина пустите зали и коридори…
В преддверието, гостоприемно отворено за срещи, неприятно изненадваше гледката на празните закачалки; техните гладки метални краища блестяха със студения отблясък на полирана мед. Свалих палтото си. През отворения голям готически прозорец проникна в този момент звукът от градските часовници: отбелязаха шест часа…
Почуках на вратата на стаята насреща. Не отговориха отвътре. Обхвана ме притеснение. Какво да правя? Да вляза без позволение? Може би спи, уморена от пътуването?
Тогава вратата се отвори и на прага се показа тя. Под кралската диадема на своите коси с цвят на кестен ме гледаше с дълбок, горд и в същото време мил поглед. Класическата й глава, достойна за длетото на Поликлет, беше украсена от венец, инкрустиран със смарагди. Мек снежнобял пеплум обгръщаше развитата й зряла фигура, падайки на хармонични вълни до стъпалата й в старинни сандали. Същинска Юнона!
Наведох глава пред нейното великолепие. А тя, оттегляйки се назад, ме покани с жест на ръката си до вътрешността на стаята. Това беше чудесна спалня, елегантно подредена в изискан стил.
Мълчейки, седна в дълбоката ниша на изваяно от мрамор ложе.
Клекнах на килима в нейните стъпала и положих главата си на коленете й. Обви я с топло, майчинско движение и прокарвайки пръсти през косите ми, започна да ги гали нежно. Гледахме се в очите непрестанно, не можейки да се наситим на взаимната гледка. Мълчахме. Дотогава не беше произнесена помежду ни и една дума. Сякаш се бояхме да не подплашим с невнимателен звук ангела на очарованието, който обвързваше и свързваше нашите души…
Тогава се наведе над мен и целуна устните ми. Кръвта нахлу в главата ми, светът закипя като пиян водовъртеж – загубих контрол над себе си. Взех я изведнъж на ръце и не усещайки съпротивление, я хвърлих на леглото в любовна забрава. С бързо и неуловимо движение откопча от рамото си кехлибарената брошка, откривайки пред мен безценната прелест на своето тяло. И така я притежавах в болка и копнеж без мярка, в упоение на сетивата и възторг на сърцето, в лудостта на душата и в пожара на кръвта…
Часовете минаваха светкавично, изпълнени с щастие и кратки като проблясък – минаваха мигове, бързи като степните ветрове, мигове, ценни като редки перли. Уморени от блаженство, изпадахме в някакви чудни сънища, подобни на райски градини, във вълшебни приказки, за да се върнем от тях в още по-красива и прекрасна реалност…
Когато около шест сутринта отворих най-накрая натежали клепачи и погледнах около себе си с ясен поглед, Ядвига вече не беше при мен.
Бързо се облякох и след като почаках напразно цял час, се върнах у дома.
Усещам световъртеж, пожар във вените си. Вероятно имам треска, защото устните ми са напукани и усещам странна горчивина в устата си. Докато вървя, се блъскам в мебелите и се въртя като вцепенен.
Виждам света като през мъгла – прекрасен воал от упоение…
––––––––––––––
На другия ден, след като се върнах от редакцията, намерих на бюрото писмо от Ядвига, в което ми определяше следваща среща у тях след една седмица, тоест отново в събота вечер. Тази дата ми изглеждаше твърде далечна; отидох до къщата при липите още във вторник следобед. Но вратичката беше затворена. Разгневен, обиколих палата няколко пъти с надеждата, че мога да я видя някъде в парка на някоя от алеите. Обаче пътеките бяха пусти – само есенният вятър издигаше шепи изсъхнали листа и ги носеше безмилостно в дълги, тъжни редици. Макар че се беше стъмнило напълно, не виждах светлини в прозорците – домът беше глух и сляп, сякаш никой не живееше в него. Очевидно прекарваше вечерите си в някоя от стаите, гледащи на север, тоест от страната, която е най-малко достъпна за очите на преминаващите. Обезкуражен, си тръгнах…
[…]
–––––––––––––––––––––
Най-накрая дойде очакваният ден. През цялата сутрин ходех като в безсъзнание. Колегите от редакцията ми се смееха, настоявайки, че със сигурност съм влюбен.
– Този Шамота е същински луд – полугласно се изрази един театрален критик – от известно време е полудял съвсем. Не може да се говори с него.
– Жена! Cherchez la femme! – обясняваше стар като света репортер. – Нищо друго. Напълно съм сигурен.
Точно в шест вечерта влязох през притворената врата към нейната спалня. Ядвига още я нямаше. На декоративната масичка димеше чашка шоколад в чудесен сервиз, до нея върху чиния беше натрупана пирамида от сладкиши, блестеше зелен ликьор.
Седнах с лице към съседната стая и посегнах за пура от кутията от хризолит. Тогава погледът ми падна на лист хартия между пурите. Познах нейния почерк, беше написано за мен.
„Скъпи! Извини закъснението ми! Ще се върна от града след половин час! До скоро виждане!“
Целунах листчето и след като го скрих до гърдите си, изпих ароматната напитка. След първата чаша ликьор усетих лека сънливост. Запалих нова пура, като залепих машинално поглед в блестящия срещу мен на стената гръцки щит с облика на Медуза по средата. Искрящата му повърхност имаше в себе си нещо странно притеглящо, приковаваше погледа, пленяваше волята.
Скоро целият се фокусирах в една ярка точка, в мятащото светкавици от блясък око на змиекосата Горгона. Не можех да се откъсна от хипнотизиращата среда. Бавно изпаднах в някакво странно състояние. Обкръжението сякаш се отдръпна на заден план, в безкрайно далечна перспектива, а на негово място се настани прекрасен с богатството на цветове, екзотичен свят на приказки, субтропична Фата Моргана….
Изведнъж усетих на шията си две топли меки ръце, а на устните си сладка продължителна целувка. Отърсих се от вцепенението и погледнах съзнателно. До мен стоеше Ядвига и се усмихваше изкусително. Прегърнах я и я притиснах до гърдите си.
– Прости ми – обясних, – не забелязах кога си влязла. Този щит така странно пленява вниманието.
Отговори с мълчалива разбираща усмивка.
Днес беше още по-красива. Нейната подобна на статуя красота, обхваната в рамката на гръцката роба, излъчваше неописуемо очарование. Изпод чудните вежди гледаха черните й горди очи, с тлеещ в дъното им огън на страстта. О, каква наслада е да раздвижиш тези мраморни гърди с вълна от страст, да изтръгнеш от хладното спокойствие това лице на горда Юнона!
Обгръщайки я с ръката си, впих в нея гладен поглед, засищайки през дълъг, дълъг миг жадните си очи с безкрайността на нейната красота.
– О, колко си красива, приятелко моя, колко си красива! Къде са твоите плитки, плитки като ароматни теменужки? – питах страстно, опитвайки се да махна от нейното чело мекия, чисто бял воал, който днес покриваше плътно цялата й глава.
– Искам да ги погаля като първия път – помниш ли? Да ги разпилея като разкошен плащ по твоите рамене и да целувам, целувам без край. Все пак не ми забраняваше първата вечер? Махни това покривало.
Задържа ръката ми нежно, но категорично. На устните й разцъфна тайнствена усмивка и отрицателно заклати глава.
– Не може днес? Защо?
Отново мълчание и същото това забраняващо движение с глава.
– Защо мълчиш? Знаеш ли, че досега не си разменила с мен дори и дума? Кажи ми поне няколко думи! Искам да чуя твоя глас – сигурно е сладък и звънък като звука от благороден метал.
Ядвига мълчеше. Някаква безгранична тъга се разля изведнъж по цялото й лице и вледени мига на захлас. Да не би да е онемяла?
Затова престанах да настоявам и вече в мълчание пиех насладата на божественото й тяло. Днес беше по-страстна отколкото по време на предишната ни среща. През известно време я обхващаше страстен спазъм, очите й се замъгляваха и през смъртнобледата и деликатна копринена кожа пробягваха кратки тръпки, стискаше перлено сияйните си зъби в болезнена конвулсия. Тогава ужасѓн я изпусках от обятията си и исках да я разтърся. Но това беше само за миг – пристъпът минаваше бързо и нова вълна младо, чувствено, неограничавано от нищо желание ни потапяше в дълбините на лудостта…
Разделихме се късно през нощта около един часа. На сбогуване закачи на гърдите ми букетче теменужки. Поднесох ръката й към устните си:
– Значи отново чак след седмица?
Кимна мълчаливо с глава.
– Нека бъде така! Сбогом, carissima!
Излязох.
В преддверието, докато обличах палтото си, изведнъж се сетих за табакерата, оставена на масичката. Без да свалям дрехата си, се върнах в стаята за забравения предмет.
– Съжалявам – започнах, обръщайки се в посоката, където преди малко оставих Ядвига. Не доизказах започната фраза. Ядвига не беше вече в спалнята. Дали вече не е отишла в съседната стая? Но не бях чул шума от отварящата се вътре врата…
– Хм… странно – промълвих, прибирайки табакерата, – странно.
И бавно излязох замислен по стълбите на улицата.
–––––––––––––––––––––
Моята връзка с Ядвига Калергис продължава вече от няколко месеца, все още пазена в пълна тайна от света. Никой не предполага, че съм любовник на най-красивата жена в столицата. Досега никой не ни е срещал заедно на публично място. Дори подозирам, че хората не знаят нищо за нейното завръщане в страната. Поне с такова впечатление оставам от случайните разговори в приятелските кръгове. Това е малко странно и изглежда така, сякаш Ядвига се е върнала тайно, като не иска изобщо да се знае за това. Очевидно в това има някаква скрита цел, която обаче не иска да ми разкрие. Аз вече не настоявам и умея да пазя дискретност.
Изобщо моята любима е странна жена и обича да се обгръща с тайнственост. Така че трябва да свикна с нейните капризи и да се приспособя към нейните ексцентрични навици; почти на всяка крачка откривам в нейното поведение нещо необяснимо. Макар че живеем заедно от почти половин година, все още не съм чул гласа й. В първите седмици дори питах настойчиво за причината. В отговор на следващия ден след срещата пристигаха писма с молба да не питам за това, за да не я угнетявам излишно. В края на краищата се предадох и престанах да настоявам. Може би е преживяла някакъв инцидент и наистина е загубила способността да говори? Сега това я засрамва и вместо да признае недъга си, може би предпочита да ме държи в неведение за причината?
Все още се виждаме само веднъж в седмицата, и то винаги в събота – в другите дни не ме приема. И тук трябва да спомена една характерна особеност във връзка с увертюрата преди всяко от тези посещения.
Не винаги я заварвам, когато вляза в стаята. Понякога трябва да чакам дълго време, преди да дойде да ме поздрави. И го прави всеки път толкова незабелязано, толкова тихо, че никога не зная кога и откъде е дошла. Обикновено застава изведнъж зад мен и ме целува по шията. Това е прекрасно, мило, но и страшно в същото време. Освен това имам усещането, че никога не съм в напълно нормално състояние тогава. Не мога да определя какво е това – може би вид замисленост или унес?
Все пак, колкото пъти Ядвига ми нареди да я чакам по-дълго, изпитвам неустоимо желание да се вглеждам в гръцкия щит срещу входа. Не зная откъде ми хрумва понякога, че е разположен там нарочно, за да привлича вниманието на влизащия и да приковава погледа му в своите блестящи кръгове. Кой знае дали той всъщност не е поводът за странното състояние, в което понякога изпадам?…
След това, след тази увертюра, всичко минава по своя обичаен начин – жадуваме се, милваме се взаимно, дори си правим детински номера и шеги – но началото е обикновено такова, каквото го описах – малко странно…
Още една подробност, от която не съм напълно доволен; всъщност е дреболия, но ми е неприятно. Ядвига твърде много обича да закрива главата си с някакъв гръцки воал от ослепително бяла и плътна тъкан. Не понасям това покривало! Ако поне завиваше с него само косите и тила си – но тя често освен тях прикрива своето алабастрово чело, крие ревностно от мен част от лицето си, закрива устата, очите си…
Когато искам да премахна този воал, очевидно се гневи и бяга в дъното на стаята. Какво упорство! Обаче нали красивите жени са като химери! Трябва да умееш да ги уважаваш.
[…]
Странностите на Ядвига определено преминават границата. От няколко седмици ме приема само в полуосветена, понякога почти тъмна стая и ме оставя да я чакам цели часове. Когато най-накрая се появи някъде от тъмния ъгъл на спалнята, цялата е обвита в тази проклета тъкан, та понякога изглежда като привидение. Миналата седмица ме гледаше иззад това покритие като през тясна пролука.
Затова пък страстта й по това време очевидно беше нараснала. Тази жена полудяваше! Цялата се е затворила в порочния кръг на сексуалността и се отдава на инстинкта, пълзи в конвулсиите на желанието. Има мигове, когато не мога да издържам в това наистина сатанинско темпо и оставам до нея замаян, изтощен, без дъх. По дяволите! Не познавах досега Ядвига Калергис!
От друга страна обаче от известно време забелязвам в нейната фигура някакво оригинално явление, което приблизително бих определил като „неуловимост“. Дали е благодарение на бялата завеса, с която така старателно се обгръща сега, дали е резултат от слабото осветление – нейната фигура понякога се изплъзва от погледа ми. Оттук понякога произтичат интересни илюзии и оптически изненади. Веднъж я виждам двойно, друг път отново сякаш смешно смалена или пък в далечна перспектива. Съвсем като в „танца на седемте воала“ или на картините на кубистите. Често изглеждаше като неизваяна докрай статуя, в някакъв загадъчен стадий от създаването си, сякаш наполовина завършен проект.
Обаче тази „неуловимост“ преминава и в сферата на докосването. Особено когато става въпрос за горната половина на тялото й. Вече няколко пъти забелязах с неприятно изумление, че нейните ръце и гърди, наскоро все още толкова твърди и добре оформени, сега сякаш са се отпуснали. Под натиска на ръката ми роклята й отстъпваше някъде навътре и не усещах еластичното някога съпротивление на нейното тяло.
Веднъж, подразнен от това до крайност, под влиянието на неустоимото желание реших да я убода. Бавно измъкнах иглата от вратовръзката и я забих в голия й крак. Пръсна кръв и се чу вик – но от моите гърди; в този миг почувствах в крака си силна болка. Ядвига гледаше със странна усмивка кръвта, която се стичаше от раната на големи рубинени капки. От устата й не излезе нито дума на недоволство….
След като се върнах у дома тази вечер, трябваше да сменя долните си дрехи, защото бяха напоени с кръв. И до днес на крака си имам белег от убождане с игла…
–––––––––––––––––––––
Няма да отида повече там! След това, което се случи в къщата при липите последната събота на септември, преди един месец, животът загуби своя чар за мен. Побелях за една нощ. Познатите не ме разпознават на улицата. Вероятно една седмица лежах безпаметен и бълнувах в треска. Едва днес за първи път излизам от къщи. Ходя неуверено като старец и се подпирам на бастун. Ужасен край!…
Ето какво преживях в къщата на паметния 29 септември, почти година от мига, когато започна тази фатална връзка.
Тази вечер закъснях. Някаква рецензия или литературна статия, която трябваше да пуснем колкото може по-скоро, ми отне два часа; пристигнах едва в осем. В спалнята беше напълно тъмно. След като се блъснах няколко пъти в мебелите, леко изнервен от това, казах силно:
– Добър вечер, Ядвига! Защо не запалиш лампата? В тази тъмница можеш да си разбиеш главата!
Не получих отговор. И най-леко движение не издаваше нейното присъствие в стаята. Започнах нервно да търся кибрит. Очевидно моето намерение не й хареса и тя реши да ми попречи, защото изведнъж усетих на бузите си хладно докосване като от ръка и чух тих, едва доловим шепот:
– Не пали лампата! Ела при мен, Йежи! В нишата съм.
Затреперих, обзет от странно усещане. За първи път в нашето познанство чувах нейния глас – по-точно нейния шепот. Пипнешком се приближих до леглото. Шепотът замря и не се повтори повече. Не виждах лицето й, защото тъмнината беше пълна; белееше се само нещо неясно. Вероятно вече беше по бельо. Протегнах ръка пред себе си, искайки да я прегърна, и докоснах голите й бедра. Тръпки преминаха през тялото ми и кръвта ми закипя. След миг вече пиех сладостта на нейните обятия. Беше полудяла. Замайващият аромат на нейното тяло упойваше сетивата, разгаряше копнежа в пламъка на притежанието. Страстният ритъм на божествените й бедра разгаряше огъня на кръвта ми и разпалваше лудостта ми… Но напразно търсех устните й, без резултат исках да я прегърна. С треперещи ръце започнах да я докосвам, да ги плъзгам по тялото й. Усетих само някакви шалове, покривала… Сякаш цялата се беше затворила в центъра на своята женственост, отдръпвайки от мен всичко друго освен него… Най-накрая се изнервих. Усещане като от обидена гордост, наранено самочувствие закипя в мен със страстно несъгласие. Пожелах нейните устни силно, категорично. Защо не ми позволяваше? Та нямах ли право над тях?
Изведнъж ми хрумна, че до мен на стената има електрически контакт. Приклекнах на леглото, докоснах дръжката и я завъртях. Блесна светлина, освети стаята.
Погледнах и тласнат от безгранична тревога, скочих от леглото…
Пред мен в безредието от дантели и атлаз лежеше разхвърлян безсрамно, гол над линията на корема женски торс – торс без гърди, без ръце, без глава…
С вик на ужас изскочих от спалнята, с луди подскоци преминах стълбите и се озовах на улицата. Сред нощната тишина бързах през моста…
Сутринта са ме намерили някъде в парка, безпаметен, на пейка…
–––––––––––––––––––––
Два месеца по-късно, кагато случайно минавах около къщата при липите, забелязах в парка разхождащи се работници. Увиваха розите за зимата със сламени покривала. Някакъв елегантно облечен мъж идваше от дъното на алеята и говореше нещо.
Тласнат от неустоимо желание, се приближих към него, сваляйки шапка:
– Извинете! Това домът на Ядвига Калергис ли е?
– Някога беше нейна собственост – прозвуча отговорът му. – От една седмица семейството й го е получило в наследство.
Усетих странно стягане в гърлото.
– В наследство? – попитах, стараейки се тонът ми да е безразличен.
– Ами, да. Ядвига Калергис е мъртва вече от две години. Загинала е скоро след заминаването си в чужбина по време на екскурзия в Алпите. Вие пребледняхте? Какво Ви е?…
– Нищо… не, нищо… Извинете, господине. Благодаря за информацията.
И залитайки, се отдалечих по крайбрежието към града…
Превод от полски: Кристиян Янев
