Донякъде е неприемливо да поставиш такова заглавие на текст за изложба, представяща съвременно изкуство, защото именно него познаваме като онова, което излиза от собствения си ред, за да се появи в пространството и да се самообговори или да закачи други социални, политически или етични полета.
Не е и обещаващо да започнеш така, защото рискуваш да изгубиш читателя, който навярно очаква да опознае творбите (може би никога няма да ги види) поне през проблематиката им. Читател, който, особено в рамките на вестник за литература, смята, че дори и да не може да компенсира визуалното, езикът по-добре от всичко може да го направи по-интригуващо.
И най-накрая – не е типично да поставиш такова заглавие, особено ако нямаш намерение да го опровергаваш.
Но това се оказа един нетипичен текст, защото идва не от изкуствовед, не от литературовед, а от галерист, ангажиран, запознат и работещ активно през последните пет години с куратора на изложбата Вера Млечевска, както и с по-голяма част от авторите, представени в нея, а именно Лубри, Рада Букова, Правдолюб Иванов, Викенти Комитски и пред изложба с Гери Георгиева.
Приех да напиша този текст не като арт критик, а с уговорката, че това е поглед отвътре, там, където съм, където мога да бъда, където виждам художниците като творци и хора, проследявам и съпровождам творбите от създаването в ателието до експонирането в галериите и впоследствие до депото или колекционера, следя интересите на куратора и сътруднича с него и не на последно място – част съм от тази генерация, от която са и по-голяма част от участниците в създаването на тази изложба. Сметнах за важно да отговоря на поканата на Мария Калинова, защото има една една случка около Landscapes and Lifestyles, която трябва да се маркира за художествения ни свят тук и сега, случка, която има своята предистория и резон, които познавам. А именно – дебютът на куратора Вера Млечевска като художник в тази курирана от нея изложба. И това също беше в реда на нещата.
Не е ли хипернормалността новата реалност?
Сражението за власт при онези пристегнати, наперени, официални ’80, изглежда приключила. От днешна гледна точка тази борба все повече ни
изглежда като борба на елитите, достойните протагонисти, които воюват с оръжията на физическите материи, ресурси и тела; едно единоборство за превес над капитала, олицетворен с енергийното, автентичното, нерафинирано тяло. Елити, в чиито ръце на постколонизатори това тяло все още може да се види, огъващо се в неговата тигрова кожа. Екзотичен чар от днешна гледна точка, отдалечен от нас след правото ни на достъп, демократизацията, довела до изграждането на канали, рафинирането и маспродуцирането.
Днес, избутана напред от пролетарската идея за качеството на живот, десижън-мейкърът се крие в масата от случайно изпаднали потребители, забързани или лентяйстващи, неподготвени да анализират субстанцията на каквото и да било, но в пълна готовност да потребяват. Окото на знаещия е окото на този, който може да репортва пред общността, който може да олицетвори. И с цената на компромиса да не може да притежава задълго той избира да има мостри или демоверсии за кратко. И тук идва неговият момент на реализиция, който се изразява в изпадането в конфузност. Една чиста средностатистическа ежедневна конфузност на уловения невинен, леко грозноват героизъм. Хванат от окото на случайно падналата върху него камера и светлина на прожекторите, стоварила се като джакпот, която неизменно трябва да дава покритие на света от ниското до високото. Конфузност, героизирана, за да реализира несъответствието между една каквато и да било опаковка с нейното каквото и да било тяло.
И ако доскоро авторитетът на достойния да “бъде”, “е”, “съм” даваше примера, на съществуване, днес “не-е” “не-аз” прави място. Един колективен, споделен не-образ, умилителен с копнежа за средностатистическото консенсусно не-тяло. Боязлив и окрит, бледорозов.
Разбира се, задачата тук не е да критикуваме липсата на автентична субстанция и достойнство при сконфузения, а по-скоро да отбележим значимостта на характерната му смирена тъга и копнеж. Със задаващото се вълнение от, надяваме се, надигащия се въпрос «как аз».
Поставени в една такава теза, бих казала, че по-голямата част от авторите от Landscapes and Lifestyles фиксират именно тази генерална конфузност. Вижда се при фотографията на Лубри от 2016, показваща стари каменни гробища в Ню Орлиънс, над които се извисява мащабен билборд, казващ 145 million, power ball; или в мащабната картина на Правдолюб Иванов от серията “Study for Bivalent Objects”, 2017, която представя черно-бяла рисунка на “дървена маса,” чието разлепена мушама, имитираща дърво, показва, че има “втора” дървена маса под нея; или обектът “Innominate”, 2012, на Рада Букова, представящ истинската кожа на убита лисица, превърната в дамска вечерна чанта, захапала доста по-голям от нея самата кокал (от пластмаса), а очите й са, разбира се, „истинни”, отразяващи светлинните копчета. В тази линия на конфузност влиза и Гери Георгиева с двете видеотворби на нейния персонаж Vera Modena в сътрудничество с Patchfinder, а именно “Kuchek S-Class” и “Bijoux”. И двете видеа представят застинали 3D визуализации на интериори на Юлиан Тахов в модернизиран Версаче стил, олицетворяващ локалната идея за лукс. В “Kuchek S-Class” това е частен дом, където централно място заема телевизорът, от който се появява Vera Modena, изпълняваща песен за софийската принцеса, танцувайки кючек, смесен с електробийтове. Някак си след предполагаемото несъотвествие идва тържеството на масовия образ в творбата “Metabolism of Memory – Golden flapjack”, 2016, на Викенти Комитски, която увековечава в гранит рецептата на най-обикновения бърз английски сладкиш с овесени ядки.
Опитът на тези творци и наблюденията им върху света около тях, който е основната им тема, е тактилен, емпиричен, носи познания от терена. Те знаят света около себе си с директното си участие в него и тяхнотно отношение е това на виждащите, естетите, познаващите и владеещите стила и ума. Те са разположени хуманно, умиротворяващи видимите различия и дори терапевтиращи недоразуменията. В работите им има една тишина, застиналост, монументалност и дори леко опиянение от нея. При тях няма да намерите бунтарите на прехода, нито пък комплексните интелектуалци на милениума, дори не и концептуалните художници. По някакъв тих начин те чисто визуално ходят по ръба на изобразителното изкуство. И при тях любопитната конфузност от сблъсъка с недоразумението не е представена през нейната надменна снап-шот иконичност, а през погледа на едно формиращо се бъдещо невидимо все още колективно “не-аз”. Игрова позиция, която творци, авторитетно базирани в изобразителното изкуство, биха могли без риск за поемат.
Друга перспективна точка са онези автори в изложбата, които все още остават невидими и скрити от натиска на каквато и да било сила на сформиране на материалното – Вера Млечевска като творец, и Вълко Чобанов. Техните творби сякаш биха могли да се мултиплицират във всяка друга форма наравно с тази, която притежават за настоящата изложба. Дигиталните пейзажи на Вълко, извадени от електронни игри, биха могли да представят позицията му на разнообразни медии от фотографска хартия, винил, дигитално на екран, прожекция, без да загубят силата на съзерцаващия. Коренно различна от практиката на Вълко, Вера Млечевска добавя наратив към направената от нея изложба, като използва нов език – този на комплексния автор. За запознатите това веднага ще отведе към близката й работа с художника Димитър Шопов, с когото работят съвместно по създаване на произведенията (обекти, видео, инсталации, текстове) на фиктивния пресонаж “световноизвестния” художник модернист Гавазов. Една от представените творби на Вера Млечевска “Класически модули”, 2017, препраща именно към тази клошарска естетика, позната ни от отнесения, талантлив, спонтанен и величествен художник Гавазов, който само със съществуването, хедонизма си и няколко “щастливи артистични жеста” разобличава неуспеха на “Маестрото” и целия съпровождащ го свят. Смело поддържайки качествата и смисъла на ролята си на художник в изложбата, Вера Млечевска сглобява още една различна от предходната идентичност (творба), “Изглед от слънчевия бряг”, вече в една по-различна дискоестетика, поддържана от цветовете на плажната хавлия-море, диодното табло с изгряващо слънце. В нея се вижда силната препратка към творби на Рада Букова и в частност на “Horizon”, 2011. Ако трябва да продължа анализа си, бих казала, че още една творба от Вера Млечевска ми липсва, за да се завърши съучастническото й изграждане отвътре на собствената й изложба. В коментара за изложбата творбите на Вера трябва да се разглеждат като нейно участие и работа съвместно с авторите като нейна типична, уникална и навярно иновативна кураторска практика, която демократизира света на изкуството. Практика, която познавам от съучастието си в нея през реализираните ни съвместни изложби в галерии и в публични пространства, лекции, проекти, представящи нови тенденции и млади творци, всичко това през последните пет години. Практика, която е свързана с изключително близката й работа като откривател и сподвижник в творческия път на млади творци като Лубри, Мартина Вачева, споменатия Димитър Шопов. В последната изложба това се изразява и в пряката й ангажираност с производството на творбата на Викенти Комитски “Metabolism of Memory – Golden flapjack”, като това се отнася до избора на камък, размер, дори цвят.
Друга важна специфика при работата на Млечевска в тази изложба е, че тя не е от кураторите, които ще дадат концептуална рамка на художника, в която той да създаде творба, а тя работи с конкретни творби, акцентирайки върху цели авторски практики. И именно заради това изложбите, които прави са изключително важни, когато искаме да анализираме художествени тенденции, да формираме в съзнанието си групи автори, да проследяваме пътя на един творец. Тези, които познават творчеството на авторите, представени в изложбата, ще се съгласят, че дали ще видят конкретно избраната творба или друга от авторовото портфолио, ефектът би бил сходен. И то говорим за творци, които имат като цяло изключително разнообразни практики. И за да илюстрирам, бих казала, че за мен в концепта на изложбата се вписват както представените тук творби, така и други работи на Рада Букова като „Hawaii Girl”, 2016; „Horizon”, 2011; при Гери Георгиева всички творби с персонажа Vera Modena; Правдолюб Иванов и неговата фотографска серия „Non Works”, стартирала през 2007 г., огромна част от фотографиите на Лубри и основно изложбите Backup, 2011, и „Втора природа”, 2013.
Обговаряйки подхода на Вера Млечевска и това важно за тезата на текста “как се случва”, трябва да имаме предвид, че изложбата Landscapes and Lifestyles (показана в Гьоте-институт София, март – април 2017) е замислена година преди нейното представяне и е втората изложба след Lifestyles and Still Life (в LUBOMIROV / ANGUS-HUGHES, Лондон, октомври 2016). В изложбата Lifestyles and Still Life от октомври 2016 г. са представени авторите Александър Александров, Рада Букова, Станимир Генов, Викенти Комитски, Лубри, Димитър Шопов, Камен Стоянов, Мартина Вачева.
Последователно и в двете изложби, разглеждайки лайфстайла като “личностното поле” в неговите стереотипни характеристики като стремеж към продукти, класи и тела, фокусът на куратора все пак остава върху изследването на нагона за достигане на статуса, тържеството му и към страха от неговото изчезване. Тази “природа на човека” се обгръща от една приятна спекулация със закачените на пирон буржоализирани жанрове натюрморт (still-life) и пейзаж (landscape), което обещава, че конфузията ще e триумф, и усещането за задоволен комфорт и благополучие няма да падне от стената. Сега само ни остава да очакваме каква ще е следващата картина на пирона.
Веселина Сариева
Изложбата Landscapes and Lifestyles може да бъде видяна в Гьоте-институт – София, до 21 април 2017 г.
Настоящият брой на ЛВ е оформен визуално с творбите на Правдолюб Иванов, Вера Млечевска, Гери Георгиева, Вълко Чобанов, Рада Букова от изложбата Landscapes and Lifestyles, специално предоставени от авторите на творбите, от Веселина Сариева, както и от Гьоте Институт, София за статията “Всичко е в реда на нещата в Landscapes and Lifestyles”.
