Големият поет Иван Цанев беше в основата на това през 2016 година литературната общност да заговори за един от забравените поети и литератори на България – Веселин Тачев (1941–1991). Под съставителството му се появиха книгите на Тачев „Синята сфера“ и „Противостоене“, а с негово пряко участие – мемоарната книга на Стойчо Гецов „Веселин Тачев отблизо и отдалеч“, сборникът „Самиздат. 1963–1966“ и извънредното издание на самиздатската книга на В. Тачев „40 капки черна кръв. 1963“. За всичко това разговаряме с Иван Цанев на 29 април 2017 г.
Ти си един от големите приятели на покойния поет Веселин Тачев. Правиш много за възвръщането му в съвременната литературна публичност. Защо е важно това за теб?
Веселин е роден в началото, а аз в края на 1941. Беше тръгнал по-рано на училище, затова завърши русенската Втора гимназия „Баба Тонка“ година преди мен. По това време аз правех опити да пиша, но повече мечтаех да кандидатствам в Художествената академия. Общият ни (мой, на Владо Попов, на Йордан Палежев и Стойчо Гецов) приятел вече публикуваше стихове в сп. „Родна реч“ (заедно с Йордан Трендафилов от Първа гимназия), беше напреднал в поезията и придобил удивителна за възрастта си литературна култура. Той ми отвори очите за много неща, подкрепяше ме и ме окуражаваше, докато бях в казармата и след уволнението ми. Без никакво преувеличение мога да кажа, че го считам за свой пръв учител по писане. Ако съдбата беше по-милостива към него, при други обстоятелства той би могъл да бъде едно от най-значимите имена в съвременната българска литература…
През 2016-а съвпаднаха вашите юбилеи. Ти навърши, а той щеше да навърши 75… Издаденото през годината от и за твоя приятел не беше малко, но пък твое юбилейно издание така и не се появи, а чакахме… Защо стана така?
Съставителството, странирането и коригирането на двете Веселинови томчета (както и на Стойчо-Гецовата мемоарна книга) ми отнеха много време и енергия. Изпаднах в цайтнот и не можах да подготвя собствено „избрано“. Така, без да съм го искал, доставих малко радост на двама честни частници (и стихотворци), които ми се отблагодариха, като проведоха нещо като хибридна война срещу мен и моите стихове. Публикувайки злобни „спиридоноси“ по мой адрес, те „почетоха“ посвоему юбилейната ми годишнина.
През миналата година излязоха пет книги от, около, поради или за Веселин Тачев. Можем ли да кажем, че 2016-а беше негова година?
Да, за мен лично и за още неколцина, които познават, обичат и помнят покойния поет, това беше годината на Веселин Тачев. А и за поредицата „Неиздадените“ 2016-а беше година на Веселин-Тачевия самиздат.
Колко време ти беше необходимо, за да композираш книгата на Тачев с документална проза „Синята сфера“ и другата – с поезия „Противостоене“?
Томчето с документална проза под наслов „Синята сфера“ съставих от най-доброто в книгата му „Спасяването на храма“ и от един ръкопис, озаглавен „Месо за орела“. Задължен съм на Нели Пигулева и Лидия Маринова за помощта, която ми оказаха при подготовката за печат на това томче. Дължа благодарност и на Весковия приятел Венелин Обретенов, който пое разноските по отпечатването на „Синята сфера“ и „Противостоене“ (странирането и оформлението на тези книги, както и на Стойчо-Гецовата, бяха моя грижа). Трябва да кажа, че за разлика от „Синята сфера“, сборникът с избрани стихове и миниатюри „Противостоене“ започнах да съставям преди повече от двайсет години. Беше готов за издаване през 2011 година, но едно трагично събитие (сещаш се кое) отложи във времето появата на този сборник.
Какъв е твоят съставителски замисъл? Може би по-точният въпрос е какъв образ на Веселин Тачев би искал да стане видим за днешните читатели?
Задаваш ми най-трудните въпроси. Преди четвърт век в една бележка, която съпровождаше цикъла с Веселинови текстове в „Литературен вестник“, аз нямах сигурен отговор за рецептивните нагласи на евентуалните четци. Ето: „Питам се дали в подранилите Веселинови опити за „разчистване на езиковата ситуация“ някои поети ще открият нещо актуално, нещо съзвучно с техните днешни усилия за разграждане на остарели мисловни стереотипи и езиково-стилистични клишета?“
Да уточним, че това е твоя бележка от 1992 г. в брой на „Литературен вестник“, който на една страница (тогава във формат А-2) представя творчеството на вече покойния Веселин Тачев. А после?
После стигаме до днес. Извинявай, сега ще те поставя в неудобна ситуация, но не намирам по-синтезиран ответ от изречението, с което завършва твоя предислов към „40 капки черна кръв“: „Един от най-убедителните алтернативни почерци в епохата на Народна република България“…
Ще се направя, че това не съм го чул… Но чух заглавието „40 капки черна кръв“. Така се случи, че двамата с теб бяхме в дома на Йордан Трендафилов на 8 септември 2016 г., когато той с лекота намери в личния си архив смятаната едва ли не за изчезнала самиздатска книга на Веселин Тачев „40 капки черна кръв“. Какво почувства тогава?
Ще бъда съвсем откровен. След радостната изненада у мен се появи чувство на съжаление. Жалко, че този самиздатски фантом се откри толкова късно, казах си, вече няма как да включа в „Притивостоене“ стихотворения като „Автопортрет“, „Отмъщение“, „Живо тяло“, „Предзнаменование“, „Изяденият рак“! Слава богу, ти се въодушеви да издадеш като отделна книжка всичките „40 капки черна кръв“.
Как оценяваш днес постоянството, с което Веселин Тачев между 1963 и 1966 г. е „самиздавал“ на пишеща машина толкова книги на свои приятели – твоята, на Димитър Вятовски, на Владимир Попов, на Здравко Кисьов, на Димитър Горсов, на Йордан Трендафилов, на Менча Соколова…?
Ще цитирам: „Такива книжки Веселин бе направил за някои от русенските си приятели, за които в онези години бе невъзможно да стигнат до издателствата. Сега разбрах, че това не е било запълване на времето, приятелски жест, а поглед в бъдещето, неоценим дар от един друг свят…“ Това пише Стойчо Гецов в книгата „Веселин Тачев отблизо и отдалеч“. Не бих могъл да го кажа по-красиво и по-точно.
Точен ли е портретът на Веселин Тачев, който Стойчо Гецов представя в мемоарната си книга за него?
Преди няколко години, когато прочетох ръкописа „Веселин Тачев отблизо и отдалеч“, бях шокиран от някои места в него. Оказа се, че общият ни приятел е споделял със Стойчо свои интимни мисли, огорчения и болки, за които се е въздържал да споделя в писмата си до мен. Авторът на тази мемоарна книга е бил през последните две десетилетия от живота на Веско проницателен и тактичен душеприказчик. Оценявам много високо литератуно-биографичната стойност на книгата.
Какво още може да се направи за съхраняване на жива и действена литературна памет за създаденото от Веселин Тачев?
Миналата година сред русенската културна общественост се заговори за учредяване на литературна награда на негово име. Ако това се случи, има шанс това име да заживее в паметта на новите поколения пишещи и четящи младежи.
Разговора води ПЛАМЕН ДОЙНОВ