Пламен Дойнов
В началото е леко отвращение –
от правилните зъби, от походката
на командир от стрелкова дивизия,
от сенките след снощното му пиене
от призива му да не клатят лодката,
от опита му в някой спорт за биене,
от напора на егото под ризата,
от лекото простонародно перчене…
Но после неусетно под лъжичката
усещаш гъдел – уж е зъл, но истински,
чепат и рязък, но и топъл, ягодов,
и както неспокойно гледа в празното,
провижда раните на тази нация
и само той ги мие със сълзите си…
Когато се шегува, трепваш: Вярно ли
долавяш? – арогатното му хилене
заобля се в усмивка, в смях от дъното
на някаква душа, укрита в тъмното.
И ти разбираш с радостно учудване
как почваш да се губиш като облаче
в хипнозата на погледа му бащински…
И някъде отдолу – смътно, празнично
страхът ти се разлиства в тъмно влюбване.
Започват да те дразнят всички слухове:
че уж кортежът му е сгазил някого –
добре, но сигурен съм, че убитият
не спазва правилата за движение;
че бил поръчал старите предатели
да ги очистят – боже мой, клеветници!;
за другите – разстреляни от някой си,
пак бил виновен – призрачни измислици,
а може би сами са си го търсили!;
че имал общо с хората изчезнали –
да ги намерят, ето ти свидетели!…
Лицето му изпълва всички страници,
издига се в жадувано видение,
преминал земни и небесни граници,
и нека всички чужденци загубени
да мислят, че е просто заслепение.
За тях е тайна този свят от влюбени:
в градините – тълпи от млади влюбени,
по улиците – армия от влюбени,
във армията – генерали влюбени,
в полицията – комисари влюбени,
из фабриките – влюбени работници,
по всички стадиони плуват влюбени
във мексиканската вълна от влюбени,
и ти сред тях – с най-влюбените влюбени –
внимаваш за невлюбени самотници,
броиш наум последните нещастници –
посочваш ги и вече си готов
да учиш демоните на любов.
Стокхолмски синдром!