21 май 2017
През изминалия месец се състоя изложбата „Отклонения“ на Нилс Нова в галерия „Райко Алексиев“. Куратор на изложбата е Антон Стайков, в екип с дизайнерката Свобода Цекова и малка група от съмишленици, с подкрепата на СБХ и Pro Helvetia. Изложбата предизвика огромен интерес и посещения, някои критици я определиха като едно от най-важните културни събития от началото на годината.
Швейцарско-салвадорският художник пристигна специално в София не само за да осъществи проектираната точно за тази галерия инсталация, но и да се срещне с местни артисти, теоретици и студенти. Нова направи презентация на работата си пред ученици от училищата по изкуствата в София, отдели време, за да присъства в галерията и разговаря с посетителите на изложбата му. В последния ден на изложбата „Отклонения” в галерията беше проведено отворено занятие „Двойници и отражения“ на доцент Боян Манчев и доктор Антон Стайков, което разшири допълнително обсъжданията около проблематиката на изложбата.
Нилс Нова е роден в Салвадор през 1968 г. Майка му е швейцарка, а баща му – салвадорец. Това семейно обстоятелство е определящо за изграждането на неговите възприятия в годините на формиране, а по-късно – и за посоките му в създаването на изкуство. Интересите му са повляни от различни географски и ментални нагласи към визуалното, той си служи с няколко естествени езика – общува на немски, испански, френски, италиански (неговият баща е бил професор по лингвистика), но и самото му изкуство е своеобразен метаезик. Нова използва осъзнато различните културни стереотипи, за да създава творбите си на няколко смислови етажа, работи в сферите на живописта, фотографията, инсталацията, видеото, пърформанса. Между критиците, писали текстове за творчеството му са Макс Вехслер (Max Wechsler), Irma Arestizábal, Hans Rudolf Reust (Ханс Рудолф Ройст), Nadine Olonetzky (Надин Олонецки), Ulrich Loock (Улрих Лок), Beatrix Ruf (Беатрикс Руф) и др.
Но какво съдържаше изложбата?
На първо място – една голяма визуализация, на пръв поглед – повторение на залата „Райко Алексиев“.
Когато през юни 2016 г. се срещнахме с художника в неговото ателие в Люцерн и проведохме изключително интересни разговори сред впечатляващото му и като обем творчество, взехме решение да се работи с пространството на залата като отправна точка за нейното иконизиране. Значението на галерия „Райко Алексиев” за българските артисти, нейната дълга история, в която има много групови и индивидуални изложби, останали в колективната ни културна памет, ситуацията със съвременното изкуство в България, но също така и конкретното пространство на галерията привлякоха вниманието на Нилс Нова. След интензивни срещи, продължили в скайп и няколко месеца подготовка, той вече имаше визуален материал, за да създаде своя „trompe l’oeil”, който, въпреки позоваването на този жанр, в същината си е обратното на оптическа илюзия. Самият художник предпочита да нарича своите инсталации с удвоени пространства „един голям въпрос“ вместо „лъжа на окото“. „Тази фотография е един провал за сетивата ни от самото начало. Ние знаем, че тя не е пространството, което изобразява и въпреки това се остояваме да бъдем манипулирани. Това е несъществуващо пространство, хоризонт, който няма убежна точка”, добавя Нова.
Интересни бяха реакциите на публиката и нейното движение в пространството нa изложбата. Зрителите се опитваха да намерят една-единствена гледна точка, в която да „закотвят“ усещането за „правилна“ перспектива, както е в перспективните изображения на ренесансови идеални градове, с които ние европейците сме свикнали. Те не успяваха да я намерят, защото „документалността” на кадъра е само привидна. Нова съзнателно е манипулирал вертикалите и хоризонталите, произвел е многобройни убежни точки. В изображението на залата липсват някои дребни елементи – контакти, осветителни тела, но други, които липсват в залата, са оставени във фотографията на залата. Това подсилва допълнително несигурността, която вече изпитваме при доближаване към стената, когато се появява усещането за обратна перспектива, напомняща тази от пространствата в ортодоксалната иконопис. Мегаиконата на залата внушава динамика на изображението и едно почти неприятно физическо чувство, което е в контраст с чувството от първоначалната среща при влизане в залата – тогава образът привлича като магнит зрителите и те без да се спират, преминават през първите две пространства с фотографии. Това е особено силно за зрителите, които добре познават тази зала. „Измамата” е легитимен инструмент, с който Нилс Нова определя и мизансцена на публиката в инсталацията. Класическото последователно разглеждане е нарушено, зрителят тръгва отзад напред, връща се, вдига глава към оберлихта. Нилс Нова работи с манипулирани образи на пространствата от дълги години, още с инсталациите си във Венецианското биенале за съвременно изкуство (2009) с инсталацията си Después y antes, с други свои знакови творби като Sobre el reflejo (Museo Tamayo, Mexico City, 2012), в която „вгражда” творби на Ротко и Вазарели от постоянната експозиция на музея в инсталцията си; Eco el eco (Museo experimental El Eco, Mexico City, 2016) и в многобройните си публични проекти в банки, галерии, музеи, обществени сгради (повече – на сайта nilsnova.tv)
Заедно с мащабната фотография на централната стена Нилс Нова анализира елементите на залата и създава две минималистични картини (симетрично разположени една срещу друга, лявата – самостоятелна картина, дясната – диптих), отново игра с надеждата на зрителя за симетрия, които са ехо, отражение, цитат на елементи от залата. Първичното възприемане на творбите като абстрактни картини също е разколебано, когато зрителят, предизвикан от постоянните отражения и геометрични засичания между творбите, отраженията на собствения си наблюдаващ образ и творбите на срещуположните стени, разпознае елементи от оберлихта и конструкциите за осветление. С разполагането на „класически картини” Нова постига монолитност на пространството, но и както той сам споделя след откриването на изложбата, „иконизира залата“. Той прави и още нещо важно – работи с времето. Следите от предишните изложби по стените в „Райко Алексиев”, петната от времето по замърляната повърхност на оберлихта, моментни проблясъци на светлината, са разпознаваеми върху фината повърхност на памучното платно. Ефектът се отклонява от нагласите на зрителя – картината се позиционира във възприятията на зрителя едновременно като абстрактна и почти хиперреалистична творба, а цялата инсталация „Отклонения” придобива допълнителен критичен аспект – поради изострянето на вниманието върху експозиционното пространство, а с това и върху някои фундаментални въпроси като „кое е изкуство?”, „кое е екпонирано и експониращо?”, „кое е трайно и кое мимолетно”…до това, „кое превръща едно пространство в обект на изкуството”.
Втората част от работата в централния салон на галерията е в унисон с „дублирането“ на залата. Няколко двойки фотографии от серии, осъществявани в различни галерии и различни конфигурации, продължават интеракцията със зрителя в провокирането на съмнения, познати образи и игра с културните натрупвания на предполагаемо образованата публика. Играта е с: първоначалната сигурност/несигурност в оригинала и копието, с желанието ни да се приближим и да „разпознаем“. Нилс Нова е много добре подготвен теоретично – по време на следването му в Люцерн (1997 – 2001, Lucerne University of Art and Design), атмосферата на университета е амалгама от практически курсове по живопис (преподавател Щефан Грич), както и теоретични занятия по философия, история на музиката, концептуални усилия в обсъжданията на курсовите работи през годините, разговори в ателиетата и галериите с куратори и вече наложили името си колеги – подготовка за нелесната борба за оцеляване на художника в света на съвременното изкуство, жонглиращо между колекционери, институции, куратори и публика. Още като студент Нова печели реномираната награда за изкуство Manor-Kunstpreis, придружена с изложба в Kunstmuseum Luzern и издаване на монография. В нея за пръв път публикува и част от изложените в София серии.
Нилс Нова познава дискурса за оригинала и копието от Бенямин до днес и играе с очевидностите на познатите образи. Той увеличава познати портрети на Бунюел, Робърт де Ниро, Елизабет Тейлър (в образа на Клеопатра), като ги поставя в двойки със собствените си автопортрети или портрети на свои приятели. Увеличенията на знаменитостите са направени от некачествени дигитални изображения или сканирани изрезки от пресата, докато неговите „копия“ са перфектно заснети студийни портрети с високо качество. Кое е оригиналът и кое е копието? В една от двойките фотографии той стига още по-далеч – увеличава смачкана повредена фотография на непознато момиче, като я сдвоява със също непознат модел. Така поставя в едно поле: а) известните на всички; б) своите познати-двойници и в) съвсем неизвестните. Полето е ясно – „каквито и да са“ двойници, поставени в осева симетрия. Остава въпросът – защо точно Лиз, защо Де Ниро? А защо двойни(чката)кът на Rrosе Sélavy (трипластов цитат на прочутата фотография на Марсел Дюшан, в която той позира в ролята на имагинерната Rrosе Sélavy пред камерата на Ман Рей) е сам/сама? Коя е жената модел за голото торсо (прекадриран класически план от Ботичели)? За двойката Нова/Бунюел обаче художникът дава конкретно обяснение от полето на психоанализата: първата среща със страха. История от детството му в Салвадор, в която въпреки забраната той гледа телевизия с по-големите си сестри и попада на „Ангелът унищожител“ от Бунюел. Този филм се запечатва дълбоко в съзнанието му и става основа за няколко негови проекта, а физическата прилика на Нова с режисьора сюрреалист иронично подсилва тази връзка.
През 1981 г. в Салвадор започва гражданска война и семейството се премества в Швейцария. В съзнанието на детето остават запечатани ужасни сцени на насилие и смърт, а новата му родина се различава коренно от представите, изградени от разказите на майка му. Контрастите между двата свята, с които преминава животът на Нова, разделеният и в буквалния смисъл на две дом, промъкването на слънчево-драматичните сюжети от Салвадор в студените алпийски ландшафти са в тъканта на неговата работа. Той дълги години развива някои от сериите си, връща се отново и отново към тях, като променя контекста.
Такива са и сериите от Третата част от изложбата, която всъщност е първа в изложбеното пространство. Серията Електрика морта, в която излезли от употреба електрически уреди са горд обект на бароково експонирани, осветени и заснети натюрморти. Срещу тях е експонирана серията ТВ-отражения (TV-Reflections) от интериори, заснети в загасени телевизионни екрани. Вместо да проникне в бъбривата реалност на медийния лъжлив свят, зрителят се връща в интимно, сякаш собствено пространство – обикновени стаи, кухни, салони, които Нилс озаглавява конкретно с имената на приятелите, чиито пространства с приглушена светлина и напомнящи картини на Вермеер е заснел с високочувствителен филм. Фиксирането в отражението на изключен телевизионен предавател е метафоричен акт на художника, който ни отвежда в пространствата на „зрителите” благодарение на липсващия сигнал. Това е проникване в разказите на непредвидените и неочакваните образи около нас.
Нова интерпретира познати стари жанрове, като се отклонява от техните канони, разтяга времето и редактира многократно образите, пространствата и и дори отговорите, които току-що си мислим, че ни е дал. Този постмодерен подход е забавен и съдържателен, предоставя възможност за разгръщане на нови зони във възприятията и в интерпретацията на изкуството от зрителя.
Изложбата на Нилс Нова в София е третата от серията инсталации с проблематиката на отклоненията от реалността и работа с двойствеността на образите и отраженията. Тя се провежда непосредствено след неговите изложби в Мексико (Museo experimental El Eco) и Испания (Nova Zembla in Bikini, Hans & Fritz Contemporary, Барселона) и е в края на своеобразен цикъл, на който софийската публика имаше шанса да стане съучастник.
Антон Стайков, куратор на изложбата
Свобода Цекова, организатор
