„Пропуснатият момент“ (2017) е петата книга на Йорданка Белева след стихосбирките „Пеньоари и ладии“ (2002), „Й“ (2012) и сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“ (2011), „Ключове“ (2015). Книгите на авторката изглеждат невъобразимо различни една от друга и ако имат нещо общо помежду си, то това е, че всички очертават своята художествена автономия в „спор“ и спечелено съревнование с други създания, производни на езика, като лингвистика, литературна критика, идеология. Особената двоякост на поезията и лингвистиката при Йорданка Белева е многократно отбелязвана при различни отзиви за творчеството й. От „спомняне на главни букви“ („Пеньоари и ладии“) през „й е притежателното местоимение“ („Й“) до „Porta Lingua“ („Пропуснатият момент“) можем да открием различни аграматизми, с които се надскача еднозначността на фразата и се разкрива едно „тайно“ значение на поетическия език, някаква „морзова азбука“ за избрани, серии от точки и тирета, които любовно си разменят героите. Йорданка Белева ползва фриволната сила на лирическото, за да ни отклони както от граматиката, така и от формулировките, с които често критиците оценяват и етикетират литературните произведения. Поезията на авторката вгъва критическата рефлексия предварително, зове и често преобръща своя прочит, преди да се е случил. Деавтоматизирането на интерпретациите препраща изрично към семиотическото при Юлия Кръстева (вж. „Семиотике“, „Пеньоари и ладии“ или играта с „Чужденци на самите себе си“ в „Пропуснатият момент“). Подобна техника на придърпване на определен речеви жанр и неговото разграждане можем да открием като отношение и спрямо идеологическите щампи. Онези идеологеми, които се „провалят“ в „Пропуснатият момент“, са клишетата на тоталитарното образование, текезесарският труд, езикът на военни, политици, държавни администратори, ритуалните слова, произнесени в обредните домове.
Избраното заглавие на новата стихосбирка от Йорданка Белева отключва една поетична традиция, която ни кара да сме внимателни към времето и онова, на което го посвещаваме. „Пропуснатият момент“ се асоциира лесно с познатия израз на Вергилий от „Георгики“ tempus fugit – „времето лети“ или „времето бяга“, който често е използван като надпис върху часовници – от слънчеви до дигитални. Буквалното значение на целия стих на идилията е „но то бяга междувременно: невъзвратимото време бяга“ и обикновено е мислено редом със стиха „събери, момиче розите“ от финала на поемата „De rosis nascentibus“, в която римският поет насърчава младите момчета и момичета да се радват на живота преди да е станало късно. При пръв прочит на „Пропуснатият момент“ изглежда, че Йорданка Белева именно чрез грешката да не „грабнеш“ момента, да подминеш предизвикателството „живей днес“, да не се насладиш на краткотрайния миг, ще подкопае идиличната традиция, намерила място в съвременната поезия, култура и икономика (тук под „икономика“ имам предвид комерсиалните императиви за живеенето като неспиращо потребление и насажданото усещане, че да „грабнеш“ момента означава да го „изконсумираш“). Чрез спомена за детството („Трофеи от детството“), първата любов („Първа любов“) или земеделския труд на дядото („Герой на труда“) написаното от Йорданка Белева постоянно играе между приютяването и пародирането на идиличния репертоар.
Ако останем само при застиналия (превърнат в пространство) миг на идилията, няма да усетим художествената аналогия, която имаме в стихосбирката между време и избор, между пропуснатия момент и непоправимите последици от него, между житейското суетене и тъгата, която то носи след себе си. Подобна мяра за времето през последиците от човешките действия ще открием при Еклисиаст: „Има време за всяко нещо,/ и срок за всяка работа под небето (…) време за разхвърляне камъни, и време за събиране камъни…“ (Екл. 3:1-3:8). Човекът е потопен в едно живо настояще, в което „всяко нещо“ си има срок, т.е. нещата притежават начало и край, причина и следствие, лице и опако, но и всяко нещо си има своето време. В този случай възможност да се мисли времето на пропуснатия момент е, когато във време на „разхвърляне на камъни“ ние „събираме камъни“, по време за жалеене – ние ликуваме, по време за изгубване – ние запазваме и т.н. Когато нещата не са на местата си, те пропускат своето време. В „Пропуснатият момент“ мястото е кайрос: „млъкни не му е сега мястото/ и аз все повече се вглеждам/ в мястото и в разговорите/ в разговорите като места/ в местата като разговор/ (…) докато подменяме мястото/ е студено и не е докато търсим/ думи на открито и думи на закрито/ думи за откриване и думи на закриване“ („***млъкни“).
Самото разместване се случва през една интересна техника – материализиране на времето. За да бъде времето местено, слагано едно върху друго, за да тежи физически, то се опредметява, както се случва с „Коледата“ в „Трофеи от детството“. „Коледите“ са много и те могат да се нарисуват една върху друга, от което хартията на рисунката се нащърбва под тежестта им, дотолкова, че ще се спъне в тях майката на някое дете, която всъщност го напуска. Във връзка с материализирането на времето особен случай е въплътената семейна история в структурата на дървото. Генеалогиите, които разгръщат поезията и прозата на Йорданка Белева, са истории за поколения, чиито клонове привидно се крепят едни на други: децата, родителите и прародителите изглеждат свързани. Но онова, което често натъжава в книгите на Йорданка Белева, е кризата на това захващане между родовете и народите. В „Пеньоари и ладии“ тя ще пита „ти бесил ли си родословните дървета на дядо си оттатък“, в „Надморската височина на любовта“ семейните фотографии на бабата ще узряват („Узряване на снимката /1928-1999/), в „Й“ ще се натъкнем на поколението на „овдовелите бащи“ , които „прегръщат залези“ и са „риби от ранното християнство“.
Контрастът на новата книга на Йорданка Белева с предишните й стихосбирки идва с една, ако можем така да я наречем, поетика на разделянето. Като че ли предишните поетически книги на авторката, и особено „Й“, бяха книги за събирането, за срещата, за силното привличане, предизвикано от всеобщ ерос. Докато в „Пропуснатият момент“ действа обратната сила на раздялата, на сбогуването, на разпадането и смъртта. Онова, което може да те убие в тази поезия, е самото писмо. Така е и в едноименното стихотворение „Пропуснатият момент“ – героят пише последното си писмо, което никога не пристига до своя получател, тъй като пощальоните са разстреляни. Тази „висока“ сцена е разцепена от втора сцена, в която съпругата пита съпруга си има ли нещо бяло за пране. Втората сцена повтаря първата и усилва усещането за разделяне. Самата гама на бялото в цялата книга ще подчертава и удвоява отсъствието. С бяло върху бяло – такъв е подписът „Белева“.
Мария Калинова
Йорданка Белева, „Пропуснатият момент“, ИК „Жанет 45“, 2017.
