Съвсем наскоро, през лятото, в твой превод излезе знаменитата книга на Т. С. Елиът „Котките”. На какво според теб се дължи класическият вече статут на тази книга и фактът, че се нарежда между немногото творби на световната литература, предназначени за деца, но четени и ценени и от възрастните?
Когато казваме, че „Котките“ са предназначени за деца, това е все пак малко условно. Наистина, Елиът поначало ги е писал за своите племенници, но стихотворенията предполагат нагласи и знания, които по-скоро биха ни изненадали у едно дете, дори ако е племенник на Елиът. Знания както за котешкия свят, така и за културната традиция. Така че и в тези стихове Елиът остава верен на себе си. Това на свой ред означава, че децата и възрастните възприемат различни пластове от тези хумористични, но в същото време ерудитски стихотворения. Разбира се, много произведения на детската литература – а и на киното – работят по сходен начин, за да събудят интерес у различни по възраст публики. Елиът обаче го прави с особен финес. Мисля, че преди всичко той самият страшно се е забавлявал, пишейки тези стихотворения. И това се отразява на въздействието им.
По какъв начин според теб появата на тази книга променя контекста на съвременната българска литература за деца?
Българската литература винаги е била зависима от наличието на преводни произведения, които бързо започват да влияят върху нейния контекст. Това важи и за детската литература, дори при нея сякаш има по-дълготрайни влияния – достатъчно е да се замислим за внушителното присъствие на „Мечо Пух“ или „Алиса“ в български контекст. В същото време, детска и хумористична поезия доста рядко се превеждат на български език; това впрочем е разбираемо. Така че, вярвам, „Котките“ на Елиът биха могли да насочат вниманието към тези две полета, да вдъхновят български автори и да служат като еталон. Добре е да се мериш с най-големите, за да извадиш най-доброто от себе си. А се надявам, че и сред публиката тази книга ще спомогне за изграждането на по-висок вкус. Немалко хора са склонни да мислят за детските стихове като за бошлаф работа. Самият факт, че поет като Елиът е стъпвал в това поле, говори обратното.
Имаш солиден опит в превода от английски на сложни за превеждане художествени произведения. Поставили те книгата на Елиът пред някое досега непознато предизвикателство? И влияе ли при превода фактът, че книгата е предназначена и за една много специфична аудитория – детската?
Основното предизвикателство се оказа всъщност и голяма възможност. Детската ориентация на стиховете (макар и, както казвам, условна) ми повлия в много положителна насока – помогна ми да се освободя. Това е поезия, която непрекъснато играе, иронизирайки собствената си виртуозност. Така че и преводът трябва да прави същото, при това без да му личат усилията, защото всяка насилена фраза ще изкънти по особено кух начин. Децата също полагат много усилия в своите игри, но отстрани това не личи. Така че, ако преводачът не се освободи достатъчно, за да се разиграе, няма как да си свърши добре работата. Не бих препоръчвал това като универсална рецепта в превода, но специално при такъв тип поезия е много важно. И разиграеш ли се, виждаш колко много възможности предлага българският език. Например римното му богатство е несравнимо по-голямо от това на английския. От друга страна, тъкмо поради това богатство, на български е по-трудно да впечатлиш, римувайки. Трябва да имаш това предвид. В друг тип поезия търсенето на впечатляваща рима може да стане маниерно и дори дразнещо. Но в превода на „Котките“ е необходимост, така че аз обърнах особено внимание на римуването. Децата – макар че не винаги си даваме сметка за това – имат много изострен усет за рима, така че, вярвам, ще оценят този превод.
Около появата на тази книга на български се оформи много специфична ситуация – скоро, преди две години, излезе и друг неин превод (в издателство „Брегов и Радев“). Той предизвика критична реакция сред някои специалисти, ти самият също реагира с критична рецензия. Последваха и други дискусии, свързани с преводната литература – около приказките на Братя Грим, около превода на Йозеф Рот… Смяташ ли, че те бележат някакъв поврат в отношението към преводната литература, по-точно към качеството на превода, у нас?
Честно казано, не виждам смисъл да говоря повече за предишния превод. И двете издания са на пазара, така че всеки би могъл да ги сравни, ако желае. Колкото до принципното състояние на превода и неговото качество, опасявам се, че тези нашумели случаи не показват изострена чувствителност и повишени очаквания, а точно обратното. Простичко казано, всеки си кара през просото, а народът ръкопляска, без да схваща, че го мамят. Разбира се, че да си присвоиш чужд превод е крайно неморално. Обаче забравяме, че да предложиш на публиката некачествен превод също може да е не само непрофесионално, а неморално. Все едно да твърдиш, че предлагаш здравословна храна, пък тя е всъщност напомпана с консерванти и оцветители. И за съжаление, тази практика се задълбочава, особено в превода на поезия, защото там, по неясни за мен причини, критериите за качество, добрите практики и традиции, почти са се изгубили. Българската преводна школа има сериозни успехи и всеки, който превежда в днешно време, би трябвало да съзнава къде е сложена летвата. Но често попадам на куриозни преводи, публикувани в книжно издание или в периодиката. И тогава се питам: този човек чувал ли е изобщо за Цветан Стоянов, за Стоян Бакърджиев, за Александър Шурбанов? Впрочем отговорността не е само на преводача аматьор, а и на онзи, който публикува „творението“ му. Има например цяло малко издателство, специализирано в съсипването на англоезични поети.
Как според теб ще се отрази на рецепцията на „Котките” наличието на два актуални превода на книгата?
Предполагам, че сред по-широката публика може да настъпи известно объркване. Но извън това нямам притеснения, а и няма какво аз лично да направя повече по въпроса. Преведох „Котките“ с огромно удоволствие, играх, а колкото до усилията – надявам се, че не си личат. Така че, вярвам, и удоволствието на читателя ще е съответно по мащаб.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
