Разговор с Елица Георгиева
Елица, романът Ви „Космонавтите само минават“ се вписва в една линия на текстове, които – включително във Франция – опитаха да разкажат комунистическото минало на България. Какво е различното в него?
Една от съществените разлики е погледът на детето към този период – която вероятно се дължи и на разликата ми във възрастта с остналите пишещи във Франция. Този поглед позволява да се предадат и историческите събития, които са ни познати, по един по-различен начин, тъй като едно дете не може да анализира «правилно» събитията. Това погрешно разчитане на реалността на възрастните всъщност открива множество фантастични и комични перспективи на разказа. Сатирата и хуморът са изключително важни за мен, защото чрез тях може да се погледне по-директно към миналите събития, особено когато те са тъжни.
Книгата, струва ми се, е писана с оглед на чуждата публика и това е нормално, романът е създаден на френски. В същото време смятам, че той има потенциала да се хареса и на българските читатели, защото е разположен между сатирата, гротеската и утопията и е доста по-различен от познатото. Какво очаквате от българската публика? Имате ли вече някакви споделени реакции?
Реакциите засега са доста удовлетворитeлни – читатели ми споделят, че са се смяли, но и плакали накрая. Смесването на гротескното с тъжното беше и моята писателска цел и се радвам, че те откликват по този начин. Хуморът допринася и за това да се избегне мелодрамата и прекаления патос, с който понякога подхождаме към тази тема. В „Краят на играта” на Бекет един от героите казва, че нищо не е по-смешно от нещастието. Не знам дали бих си позволила толкова трагично изказване, но със сигурност абсурдността и този разочарован поглед над реалността, въпреки смешните ситуации, се усещат и в моя роман, особено когато героинята пораства.
Забелязвам също така, че моите връстници се разпознават още повече в героите и в начина, по който те изживяват събитията от детството и юношеството ни.
С наградите и номинациите, които „Космонавтите само минават“ получава, правите сериозна заявка във френската литература. Предполагам, това ви дава самочувствието да се изживявате като френски писател. Бихте ли искали да ви наричат и български писател?
Разбира се! Тази седмица, в която се върнах да представя книгата и тук, бе изключително вълнуваща за мен. Тогава близките ми и приятелите, с които съм израснала, също можаха да я прочетат – а все пак те са тези, които са вдъхновили разказа. Това беше също и повод да видя някои приятели писатели и да се запозная с други, както и с някои критици и любители на литературата.
Как изглежда съвременната френска литература, писана от българки? Освен Вас във Франция пишат Ружа Лазарова, Албена Димитрова. Има ли някакъв общ почерк на писането Ви?
Мисля, че нашите стилове и подходи са доста различни, което е и пример за това как една тема би могла да бъде разгледана по различни начини. Според мен преходът като сюжет в литературата не е наистина изчерпан, но очевидно географското отдалечаване и съответното съжителство с френската култура, ни стимулира и ни помага да погледнем историята с нов поглед и интерес, както и да търсим по-интензивно връзката с колективната памет. Имаме и други общи точки: най-вече личният поглед и опит, или този жанр, който напоследък наричаме autofiction. Също така и при Ружа, и при Албена има отредено място на документалното, което при мен беше изходната материя, която впоследствие преобразявах.
Следите ли съвременната българска литература? Имате ли предпочитани автори?
Да и то с голям интерес. Напоследък следя Милен Русков, първо „Джобна енциклопедия на мистериите”, а тази година и „Възвишение”, която всъщност още повече ми харесва, поради eзика, на който е написана, и чрез който се изразява цялата самоирония и своеобразие на българите от онова време. Иначе още от тийнейджърските си години много се забавлявах с автори като Людмил Станев или Георги Господинов, също харесвах пиесите на Теодора Димова. Сега пък oтлитам с последните книги на Иван Димитров и Радослав Парушев.
Отбелязвате някъде, че се опитвате да превръщате несъвършенствата на френския си, доколкото не Ви е роден език, в преимущества. Можете ли да дадете някакви примери?
Писането на чужд език си е едно излизане от зоната на комфорта, но то не е само препятствие. Случва се подсъзнателно да превеждам изрази или структури на фрази и дори думи, които не се употребяват по същия начин на френски, което не e непременно неправилно, а прави езика по-странен. От друга страна, не познавам всички френски изрази или препратки към отминали неща (събития, но и телевизионни филми, реклами и т.н.), това е едно от последните неща, които се научават. Tова «незнание» ми помогна да си припомня как едно дете използва въображението си, за да проникне в същността на казаното. То много често си представя буквално метафорите, което е наивно, но и забавно, и дава много свобода.
В един от проектите, над който работя в момента, се опитвам да разсъждавам по-задълбочено именно на тази тема, тъй че след месец сигурно бих могла да дам по-изчерпателен отговор!
Как работихте с Росица Ташева, която е един от най-добрите преводачи от френски? Нямахте ли желание да се самопреведете, или Ви беше страх да не пренапишете романа си?
Росица Ташева перфектно улови тона и стила на книгата и бях доволна от това решение. Преводът на една книга отнема доста време и предпочетох да й го поверя, а тя пък беше съгласна после да нанеса някои корекции, ако нещо ми звучи по чужд начин. Tова беше и най-логичният начин за работа, тъй като голяма част от писането на френски, както споменах по-горе, е непрестанен превод на един специфичен семеен жаргон, с който съм израснала, на изрази и на шеги, и само аз знаех точните думи.
Какви са бъдещите Ви проекти, не само литературни?
Тази година завърших и един филм на име „Всяка стена е врата” („Chaque mur est une porte”), който сега обикаля из разни фестивали по света и скоро ще бъде показан и в България – във фестивала CineLibri на 19-и октомври. Това е експериментален филм с архивни кадри от предаване, водено по БНТ от майка ми около 89-а и началото на промените. От друга страна, в него има и един по-личен и същевременно поетичен текст, под формата на надписи между кадрите, в който се изразява моят поглед към това време. На места има някои фрази, които напомнят на книгата, но, разбира се, това си е съвсем отделна творба.
A сега започвам резиденция по писане в Северна Франция с нов проект за филм, а същевременно пиша новела с един френски колектив писатели, но на българска тема.
Имам и пърформaнс проекти. От две години се занимавам с творческия колектив chôSe, а странично от него работя с автори от Руанда, пишещи за геноцида през 1994 г. За мен литературата не се съдържа единственно в книгите, тя може да се реализира и на сцената и то не непременно на театралната. Пърформансът е именно начинът да обединя всичките си интереси и творчески практики.
Разговора води Амелия Личева