Амелия Личева
Кларис Лиспектор е не просто най-известната бразилска писателска, но и авторка със световна слава. Името й особено нашумява покрай френския феминистки проект за писане с тялото и покрай днешните все по-засилващи се занимания на съвременните компаративисти с понятието „световна литература“. В статията си от 1979 г. „Да живее портокалът“ Елен Сиксу отделя специално внимание на писането на Лиспектор и отбелязва, че бразилската писателка има специфично женско отношение към нещата, което избягва господството и владеенето им, а демонстрира една специфична стимулираща загриженост по отношение на тях. И вече малко по-общо в това тя вижда жестове на тялото, желанията, които го ръководят и които рефлектират в съзиданието, в удоволствието от биването, а не в доминацията. И наистина темата за предметите, за тяхната самостоятелност, за тихата им враждебност и самодостатъчност, но и за бързите преходи в други състояния, които ги правят желани, вдъхновяващи, са сред честите теми в разказите на Лиспектор. Затова и никак не е случайно, че тя е мислена като емблема на женското писане. Още повече като добавим причудливите й метафори, асоциативността на стилистиката, както и многобройните експерименти с логиката.
По-интересна обаче като че ли е втората употреба на писателката, тази от страна на компаративистите. Неслучайно бумът, който напоследък наблюдаваме покрай този тип търсения и името й, правеше празното място на Лиспектор в българската култура доста необичайно. Може би и затова не е изненада, че с личните усилия на посланика на Бразилия у нас през 2013 г. излиза първият двуезичен сборник с разкази на авторката „Семейни връзки“. По-интересното е, че той на практика остава незабелязан (известен ми е един отзив за премиерата на книгата в списание „Библиотека“, където е поместен и предговорът на посланика), до степен, че появилата се в края на миналата година „Чуждестранният легион“ масово беше представяна като първа поява на авторката на български език. Наистина, вторият сборник е в популярно издателство – „Жанет 45“, докато първият е в „Огледало“; преводачка на „Легиона” е известната португалистка Даринка Кирчева, докато на първата е Весела Минкова, която не е активен преводач на художествена литература, но това не отменя факта, че не просто българската публика, но и българската критика не забеляза появата на Лиспектор. Независимо че и в „Семейни връзки“ са включени разкази, характерни и за идеологията на писането, и за поетиката на Лиспектор. Нещо повече, ситуацията за пореден път ни кара да забележим, че в българското литературно пространство някои от отдалите се на писане или представяне на книги напоследък твърде много спекулират с първенството във всяко едно отношение, като в същото време много заглавия и автори задълго остават незабелязани. В този смисъл Лиспектор има поне късмета, че втората й поява на български стана по-шумна и тя вече е чуваемо име.
Но да се върнем към новопоявилия се световен интерес към бразилската писателка. Във второто си преработено издание на „Как да четем световната литература“, публикувано през настоящата година, един от най-значимите изследователи на световната литература Дейвид Дамрош включва името на Кларис Лиспектор към новите световни автори и отделя специално внимание на сборника й „Семейни връзки“, както и на първия й роман „Близо до дивото сърце“. Не само за Дамрош, принципно в различните курсове към катедрите по компаративистика Кларис Лиспектор дели място с Джойс, Улф, Кафка. Според критиците й още първият й роман, споменатият „Близо до дивото сърце“ , публикуван през 1943 г., когато тя все още е студентка, въвежда в бразилската литература вътрешния монолог и потока на съзнанието. И още с него тя заявява любовта си към Джойс, тъй като изследователите откриват немалко препратки към „Портрет на художника като млад“. Много свързан с Джойс е и издаденият на български сборник „Семейни връзки“, за който се счита, че диалогизира с „Дъблинчани“ по линия на портретирането на града и на отделните персонажи, най-вече жените при Лиспектор. Странни, застинали в състояния или емоции, те нито са си самодостатъчни, нито успяват да надмогнат себе си и да се отворят за другия. В този сборник особено интересен като че ли е разказът „Честит рожден ден“, който отново може да се чете както като препратка към Джойс, но е и интересен препрочит на „Крал Лир“, като според Дейвид Дамрош тук са преобърнати както мъжките и женските роли, така и поколенческите. И имаме една нова Корделия, която отново мълчи, усмихва се и носи сама бремето на тайната, може би разбирана единствено от нея.
„Чуждестранният легион“, който на български е снабден и с важни обяснения за живота и писането, дело на самата Лиспектор, също представя някои от най-ключовите й и анализирани разкази. Такъв е например „Петата история“, заради която Лиспектор е сравнявана с Кафка и „Метаморфозата“. Специално внимание тук заслужават и разкази като „Маймуни“ или „Пътуване до Петрополис“, които вплитат темата за социалната чувствителност във високата поетичност и постигат чеховско внушение. И най-сетне, всички ония азбучни за писането на Лиспектор разкази като „Яйцето и кокошката“ или „Чуждестранният легион“, които представят както онова изначално състояние, в което всеки е сам със себе си, така и разцъфтяването на Аза, изискващ вече и от другите.
Накратко, покрай „Чуждестранният легион“ българската публика сега може да открие и „Семейни връзки“ и неочаквано да се наслади на повече Кларис Лиспектор, тази писателка, която умее да вижда нестандартно.
Кларис Лиспектор, „Чуждестранният легион”, прев. от португалски Даринка Кирчева, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2017
