Нийл Геймън се радва на голяма популярност в Западна Европа и САЩ, но името му не е чуждо и на българските читатели – до момента на български са издадени внушителен брой от неговите произведения, цели 19. Той е автор на кратки разкази, романи, комикси, графични романи, сценарии за филми и аудиопиеси. Носител е на наградите „Хюго“ и „Небюла“, както и на престижните медали „Карнеги“ и „Нюбери“. Създател е на сценариите за филмите „Беулф“ (2007) с участието на Анджелина Джоли и „Звезден прах“ (2007) с участието на Робърт де Ниро и Мишел Пфайфър. Романът му „Американски богове“ има 10 преиздания в САЩ, преведен е на 34 езика (включително на български), а телевизия „Starz“ създава и сериал, базиран върху него. Сред любимите му писатели, както твърди, са Джон Р. Р. Толкин, Мери Шели, Луис Карол и Едгар Алън По.
През 2017 г. издателство „Сиела“ представи на български две от произведенията на Нийл Геймън: „Скандинавска митология“ (прев. Н. Златкова) и „Од и ледените великани“ (прев. Б. Русев). И двете, които бързо се превърнаха в книжарски хит, са посветени на скандинавските митове, които през последните години се радват на все по-голяма популярност както в литературните среди, така и на малкия и големия екран. Този интерес обаче не е изолирано явление; той е част от една много по-широка тенденция в Европа и САЩ, сполучливо наречена на английски scandi-mania, обхващаща почти всичко, идващо от Северна Европа или имащо отношение към нея – от храна, дрехи, коли и мебели до wellness програми, всекидневни романи за смисъла на живота (от типа на хитовата и в България книга „Човек на име Уве“ от Фредрик Бакман) и разбира се, филми.
„Од и ледените великани“, представена в тази рецензия, е насочена към възрастовата група 7+, макар че книгата не е точно детска приказка, а по-скоро приказен ранноюношески роман – и като стил, и като сюжет, и особено като тематика и профил на героя. Од е 12-годишно, вечно усмихнато викингско момче, чийто късмет обаче сякаш го е изоставил. Бащата на Од е загинал по време на един от викингските набези из шотландските територии, но не така, както загива един истински викингски воин – в разгара на жестоко сражение. Не. Той се е удавил на връщане към дома, спасявайки едно от товарните понита, което паднало зад борда. Отгоре на това, в желанието си да подражава на баща си, Од осакатява единия си крак, докато се опитва да отсече едно голямо дърво с огромната му брадва. Осакатен социално, героят е осакатен и физически.
Следва още една трудност. Майката на Од се е омъжила повторно и момчето не е добре прието в многобройното семейство на новия си баща – Елфред Дебелия. Всъщност Од не е добре приет в цялото село, понеже всички го смятат за странен. Как може след всички тези несгоди все да се усмихва? А пък и не говорел много – не казал нито дума, когато му съобщили какво се е случило с баща му, само свил рамене мълчаливо. Мълчи и се усмихва. Що за чудак? Впрочем името на момчето се асоциира езиково на две нива с чудатостта: първо, на английски то звучи точно като прилагателното odd („странен“, „чудат“); и второ, за тези, които са запознати със скандинавската митология, то напомня за името на бог Од (съкратено от Одир), едно от най-странните божества в нордическия пантеон.
Романът е изграден върху модела на младежката инициация и дискутира именно темата за прехода от детството към пубертета и зрелостта: за да бъде приет пълноценно сред възрастните хора, младият човек трябва да напусне техния свят, за да се докаже на героическото поприще извън социума. И нараняването му, и загубата на родител, и това, което следва в историята на Од, са част от схемата на древните инициационни ритуали. Това, което следва, е, че Од бяга от дома и селото, за да живее в планинската хижа на баща си. Тук, на това необичайно място, необичайното, чудатото дете е като че ли повече на мястото си, поради което и – за разлика от човешкото село, пълно с нормалност – може да се прояви като герой. При това като герой на епос с космически залог – смяната на сезоните, равновесието в природата, оцеляването на хората.
И ето какво се случва. Още първия ден пред вратата на хижата се появява лисица, която убеждава Од да я последва, като го води при мечок, който отчаяно се нуждае от помощ. Въпреки страха от мечока, Од решава да му помогне, след което разбира, че двете животни имат и трети спътник – орел. Но както осакатеното тяло на детето Од крие герой, така и животните крият друга форма. Орелът е всемогъщият бог Один, мечокът – богът на гръмотевиците Тор, а лисицата – господарят на бъркотиите, трикстърът Локи. Преобразяването им се дължи на това, че Ледените великани са превзели – посредством измама – света на боговете Асгард, изгонили са оттам Один, Тор и Локи, като са ги заключили в животински тела, и сега заплашват с вечна зима, глад и унищожение човешкия свят (Мидгард). Единственият, който може да им помогне – на тях, боговете, а индиректно и на хората, е детето Од.
Уроците от този сюжет са два, като единият е типично митологически, а другият е по-скоро свързан със съвременен културен стереотип. Митологическият е, че за да намери собствената си идентичност и да стане част от света на възрастните, младият човек трябва да скъса за момент с тази на семейството, рода и общността, като познае силата на трите основни стихии, които притежава: словото, ума (Один); физическата сила (Тор) и хитростта (Локи). В този смисъл приключението на Од е и едно вътрешно приключение по самопознание и утвърждаване на вярата в собствените възможности. Животните, които връщат облика си на богове, са вътрешните сили и стихии, които Од опитомява и поставя начело на собственото си Аз.
Вторият урок, свързан с културен стереотип, налаган от скандинавската и изобщо от западноевропейската литература в последно време, налага образа на добрия чудак мълчаливец, който именно помага на човешкия свят да се спаси от разруха и гибел. Детето Од е един бъдещ Уве (популярният герой на вече споменатата книга „Човек на име Уве“ на Фредрик Бакман); в малкия мълчаливец, който спасява света по приказен начин, вече се обажда възрастният, който с консервативното си мислене и знания е като че ли най-желаният център на културната гравитация в общността. Макар и герой дете, Од не е спасен от определени идеологеми, породени от дебата между либералното и консервативното в Западна Европа. Всъщност и образът на самите викинги – носители на един традиционен, мъжествен начин на живот – излиза на преден план и поради ожесточеното разпалване на този дебат.
В заключение. Въпреки тези идеологически тонове – които впрочем детето или юношата читател няма да улови, – книгата на Геймън е едно отлично четиво по важна и сериозна тема: прехода от света на детството към света на възрастните. Стилът е динамичен, кратки, сбити изречения се редуват с по-дълги, в които има повече нюанси и подчинени части, в книгата е намерен чудесен баланс между действие, описание и разсъждение. Някак сериозните рисунки на Крис Ридъл допълват общото впечатление, че книгата е адресирана не само към онова в детето, което иска просто да се забавлява, но и към онова у него, което вече мисли.
ИРЕНА ШКЕНДОВА
Нийл Геймън, „Од и ледените великани“, прев. Б. Русев, София: „Сиела“, 2017, 124 стр., 16 лв.
Авторът на рецензията Ирена Шкендова е стажант в „Литературен вестник“ по програма „Студентски практики“ на МОН.
