Разговор с режисьорката Екатерина Минкова и писателката Тодора Радева за документалния филм „Литературните места на София“
Филмът предлага разходка из София през времето и различните пространства, свързани с литературата и нейните автори. Реконструкцията на миналото показва не само как се е променила София през годините, но и припомня, че обликът на града ни не може без точките на литературата. Филмът е подкрепен от Програма „Култура“ на Столична община. Режисьор Екатерина Минкова, сценарист Боряна Матеева, оператор Борислав Георгиев, художник Боряна Зафирова. С участието на Райна Гаврилова, Михаил Неделчев, Пламен Дойнов, Катя Зографова и др. Консултанти: Михаил Неделчев и Тодора Радева.
Галина Георгиева: Екатерина, какво те мотивира да се заемеш с тази тема?
Екатерина Минкова: Винаги ме е вълнувал градът като пространство, това как отделните места имат различен контекст, как и доколко този контекст се променя през годините. Дадох си сметка, че има такава тема – литературните места на София, а и вече бяха излезли няколко книги по въпроса, сред които „Бохемските кафенета на соца“ на Мариана Първанова, направена бе литературна карта на София от „Сдружение за градски читални“ и пр.
Тодора Радева: Това, с което Катя се занимава, както е видимо и от предишния й филм, който правихме заедно, „Следваща спирка – „Кино „Одеон“, е градската среда, нейната промяна и различните й лица. Средата, видяна през киното, през литературата, през пазарите, ако щете. Занимава я динамиката в културните и историческите пластове на града и възможността това да се изведе визуално.
Г. Г.: По какво се различат днешните литературни места от тези от началото на XX век?
Е. М.: Това за мен са несравними неща, налице е едно различно възприемане на литература, на комуникацията с литературата, на нейното представяне. Днес съществуват много непосредствени подходи, игрови дори, технологиите раждат нови комуникативни стратегии.
Т. Р.: Да не забравяме, че днес фигурата на писателя е съвсем различна, променен е статутът й, а донякъде, за жалост, и значението на тази фигура в обществото. Дори да вземем за пример само Вазов – хората са отивали да чуят думите му по повод Ньойския договор, той още приживе превръща къщата си в музей, въобще всичките му изказвания и дебатите, в които е участвал, са били вземани предвид. В днешно време, за жалост, писателите нямата такава чуваемост. Като разлики бих споменала и това, че днес местата са много по-разпръснати и за жалост, всичко трае по-кратко. Нещо започва днес, утре вече го няма и това оказва влияние върху литературното градско пространство. Има някаква кампанийност, обратното на устойчивост, и това не работи в полза на формиране на традиции и навици. Днес дори да има места за литература, те не са места на литературата. Защото има разлика между това просто да правиш някакво представяне на книга някъде и това дадено пространство да е разпознаваемо място за срещи и дебати върху художествени произведения и същностни литературни процеси.
Е. М.: Покрай работата по филма придобих впечатление, че навремето такива места са се образували малко или много спонтанно, поради това, че определени писатели са ходели там. Днес по-скоро нарочваме дадено място за такова, определяме го, популяризираме го, за да се случват там нещата. Тогавашните ни кафенета, особено най-първите, са правени по виенски образец не само интериорно, но и като съдържание. Сега може би такъв тип разговори са се изнесли в едни по-лични пространства и литературният публичен дебат, доколкото кафенето е публично място, се случва в по-приватни места, а кафенетата са загубили онази си функция. Или когато се случват днес публично, дебатите се водят през социални мрежи – може би те са новите кафенета, кой знае.
Г. Г.: Предполага се, че създаването на подобен филм не е лесна работа, коя от всички очаквани и неочаквани трудности се оказа основна?
Е. М.: Периодът, който филмът обхваща, е огромен, има много неща, които трябва да се кажат. Много хора в началото ме убеждаваха, че не е възможно да се направи такъв филм. Упорствах, защото си давах сметката, че този филм не е пособие, не е наръчник, не би могъл да замени изследователската литература по въпроса. Намерението ми беше да се погледне отгоре, да се извадят характерни неща без претенция за всеобхватност. Ако филмът е провокирал някого да потърси, да се заинтересува, значи си е свършил работата. Най-големият ми проблем бяха архивите, визуалният материал, с който разполагаме към днешна дата. Това всъщност в цялата ми практика е бил болен въпрос, който може би тъкмо защото е в ръцете на институциите трудно ще се реши. Както споменах на премиерата на филма, първите филмови кадри от стара София всъщност са собственост на Югославската филмотека (тя и до днес носи това име, защото съхранява архивите на държавите от бивша Югославия). В Българската филмотека се пазят ленти от ранния период на София, но те не са дигитализирани.
За целите на филма трябваше буквално да вляза в ролята на детектив. Положението с институциите, отговорни да съхраняват миналото ни, не е добро. Между тях няма никаква координация и знание кой какво притежава, няма нещо, което да води към друго, нещо, което да подсказва, че в другата институция ще намеря каквото търся. Някои дори не бяха добре запознати със собствените си архиви, липсват описи. Отнема много време да намериш нещо съвсем мъничко и да го да съчетаеш с друго, за да очертаеш голямата картина. Добре би било, ако имаше нещо като обща база данни, общ каталог, да е видимо кой какво притежава, за да се улесни „разследването“. Или поне да има взаимодействие между институциите, защото все пак става дума за наша обща памет, днес е литературна, утре ще е друга.
След институциите тръгнах из антиквариатите. Оказа се, че търговците рядко изкупуват стари кадри, защото, знаем, филмовата лента трябва да се съхранява при определени условия, температура, влажност и пр. Разказаха ми случаи, в които хората просто си претопяват лентата, за да вземат среброто от нея. А това са архиви с постоянно нарастваща стойност, безценни неща. Сигурна съм, че много ленти са стояли десетилетия по нечии тавани и мазета и накрая са били изхвърлени и претопени. Българската филмотека няма средства да откупува тези кадри, а и дори да ги откупува, няма къде да ги съхранява. Всички знаем колко лошо е състоянието на хранилището на Филмотеката.
Всъщност интересен е въпросът за собствеността на старите снимки на София, които циркулират из интернет пространството, в популярни онлайн и печатни издания, в репортажи. Тяхната собственост е разпръсната: част са притежание на Държавния архив, друга част на Националната библиотека, Националния литературен музей, Института за литература, Музея за история на София и частни колекционери. Някои от тези снимки ги има и в сайтовете „Изгубената България“ и „Стара София“. Последните два собственика полагат грижи за тяхното съхраняване и реставриране, на другите им е по-трудно. Но кои са авторите на тези снимки в повечето случаи не се знае. Част от тях всъщност са пощенски картички, тоест предполага се, че са публично притежание. Най-ранните кинокадри, които се пазят в нашата Филмотека, са от един много късен етап, от 1939-1941 г. В същото време всички сме виждали кадри на София от доста по-ранни периоди, но това са лични кадри, най-често наследство от дядо, прадядо, занаятчийски направени кадри, явно авторът им е бил оператор. Сред тях има кадри на официални събития, паради, чествания. От едно подобно събитие можем да реставрираме и мястото на прословутото Арменско кафене. Намерих го в един италиански филм за сватбата на цар Борис III, в който маршрутът на Борис и Йоанна минава точно оттам, покрай Арменското кафене. Но този филм, макар и заснет у нас, не е наша собственост, съхранява се в нашата Филмотека, но не може да се ползва без съгласието на италианските носители на правата. Въпреки това той циркулира из мрежата свободно и кадри от него се ползват дори и в официални репортажи.
Т. Р.: И понеже тук говорим за кино, а не за друг вид проучване, Катя много често ми е споделяла, че за даден интересен въпрос или събитие няма кадри. И така тяхното включване става невъзможно, въпреки че по замисъл, по сценарий ги има. Добре че тя е креативен режисьор и измисля различни художествени решения: анимация, хартиени възстановки, географски карти и др. Аз бих искала да обърна внимание на ситуацията с архивирането на актуални събития. Не знам дали поради това, че културният процес в последните години се случва на проектен принцип, но снимков или пък видеоматериал също почти няма. През 90-те години се случиха много интересни литературни събития, къде ли не, по пазари, по улиците, в неремонтирана баня, множество литературни четения и турнета – много малко от това е визуално документирано. Дори материали от ранните издания на фестивала „София Поетики“ се намират трудно. Улеснението все пак идва от това, че участниците в тези събития са наши връстници, с повечето се познаваме и можеш лично да се обадиш на някого и да помолиш за снимка. Ами след години например, ако някой иска да направи филм за литературните процеси през 90-те, на кого ще се обади? А нещата, които се случват чрез проекти, почти никога нямат перо за визуален архив и трябва доброволно в края на проекта, когато си вече уморен и всичко е приключило, да вземеш материала, ако въобще си имал такъв, да го архивираш на дълготраен носител и после да оповестиш някъде, че разполагаш с такъв материал. Въпреки че живеем във време, в което всеки снима, това изобщо не значи, че притежаваме качествен снимков или видеоматериал. Така че въпросът с архива е проблем и при най-новата ни литературна история и нейното публично случване. Той не се решава от уж стотиците проекти за дигитализация. Стои усещането, че стотици хиляди левове са наливат в дигитализация и архивиране, но реално материал няма.
