Итало Калвино: любовни писма до невидими градове и една жена
Итало Калвино: любовни писма до невидими градове и една женаПрез 1974 г., две години след публикуването на „Невидимите градове“, задават на Итало Калвино въпроса защо е нарекъл градовете от романа с женски имена. „Кръщаването на въображаеми градове откриваше пред мен редица възможности – отговаря той. – Можеше например да им се дадат източни имена. Да се превръщат страните от Изтока в символи, почти алегории на по-близки ситуации, е традиция, която датира от XVIII век. Но аз намирам, че днес Азия е станала нещо различно за нас, нещо много по-близко. Това е място, чиито проблеми стоят пред всички ни. Азия вече не може да се използва като символ. Така че не пожелах да търся имена, които да имат дори далечен източен привкус. Можех да сложа напълно абстрактни имена, но те биха били подходящи за определен тип градове, не за всички. По някакъв начин обаче щях да изпадна в своеволие. В замяна на това мисля, че въпросните женски имена приближават тези градове, създават връзка с тях, превръщат всяко от парчетата текст в почти любовно писмо, или безлюбовно, и изграждат лично отношение с техните въображаеми реалности…“ Новото издание на „Невидимите градове“ (изд. „Колибри“) припомня изяществото на това въображение и е повод да се повдигне завесата над една не по-малко изящна, но съвсем реална любовна кореспонденция.
◊
Джузи Гати
Мястото е Рим през февруари 1955 г.
Итало Калвино е на 32 години. От десетилетие сътрудничи на издателство „Ейнауди“, в което вече е публикувал „Пътеката на паяковите гнезда“ (1947), „Последен идва гарванът“ (1949), „Разполовеният виконт“ (1952), и е безспорна фигура в културния живот след края на Втората световна война.
Графиня Елса де’ Джорджи (родена през 1914 г.) е малко над 40-годишна. Нейната красота е като на „ренесансова мадона, руса, с големи сини очи, правилно носле, класически овал на лицето“ (по думите на театралния критик и историк Мазолино д’ Амико): по времето на „филмите на белите телефони“ е била обичана актриса. Потомка на старинната аристократична фамилия Джорджи Алберти от Умбрия, тя се измества да живее в Рим малко преди осемнайсетата си година, а през 1933 г. режисьорът Марио Камерини я кани във филма си „Винаги ще те обичам“. В продължение на десет години (толкова продължава снимачната й кариера) е играла в над 30 филма. После се оттегля от киното, за да се посвети на писане, сценография и театър, за който е режисирана наред с останалите от Лукино Висконти и Орацио Коста, и партнира на Ренцо Ричи, Мемо Бенаси и Тино Караро. Постепенно появите й стават спорадични с изключение на една важна роля за Джорджо Стрелер в „Якобинците“ от Федерико Дзарди (1957) и „едно последно нелишено от скандален ореол участие“ в „Сало, или 120-те дни на Содом“ (1977) на Пиер Паоло Пазолини.
Елса е страстна и смела жена: през годините на фашизма е заемала отявлено антифашистки позиции, които впоследствие ще доведат до активната й подкрепа за Съпротивата в Рим.
Домакиня на много желан и посещаван светски клуб, Елса обича да е заобиколена от компанията на най-плодовитите умове на ХХ век:
„Без колебание избрах приятелството, което ми предлагаха хора като Трилуса, Савинио, Чеки, Алдо Палацески, Сибила Алерамо, Лина Пиетравале, все още ненашумялата Ана Маняни – разказва тя. – Привличането ми към гениалните беше инстинктивно. Първият лукс, който си позволих като независима господарка на дома, беше гостоприемството, насладата да ги приемам, да ги срещам помежду им. Още тогава ми правеше удоволствие да събирам хората без абсолютно никакви користни подбуди.“
Когато среща за пръв път Итало Калвино, годината, както казахме, е 1955-а. В няколко тетрадки актрисата писателка е събрала портретите на основните фигури на антифашизма и Съпротивата в Рим, а от „Ейнауди“ се съгласяват да публикуват тези записки. За предговора е поканен Гаетано Салвемини; Карло Леви е художник на корицата, но книгата се нуждае от редактиране и Джулио Ейнауди възлага тази задача на един от най-добрите си редактори: именно Итало Калвино. Книгата излиза със заглавието „Връстниците“ и същата година печели наградата „Виареджо“. Елса е красива жена с голям чар и с всички данни и поведение на звезда: ярък темперамент, страсти, скандали, любови. Очарованието оказва силно въздействие върху младия писател: пламва любов от пръв поглед. От този ден ежедневно в продължение на три години Калвино й пише над четиристотин писма: преписка, която е така изпълнена със страст, че Мария Корти нарича това „най-красивите писма на ХХ век“.
Елса обаче е омъжена за граф Алесандро Контини Бонакоси (Сандрино) от Флоренция, издънка на една от най-изтъкнатите столични фамилии и наследник на превъзходна колекция от старинни картини. По същото време се случва нещо наистина мистериозно. Разказва го редакторът на рубриката „Италиански откровения“ в седмичника „Еспресо“ Мино Гуерини (който подписва материалите си с псевдонима Минимум): „Елса беше много красива тази вечер, облечена в рокля с щедро деколте, и Сандрино изглеждаше леко възбуден, по-влюбен от обичайното. Има предвид празненството по случай седмата годишнина от сватбата им. На следващата сутрин се събудил рано и казал на жена си: „Отскачам до Флоренция. Ще се върна следобед.“ Но не се връща нито следобед, нито на другия ден.
Изчезването на Сандрино Контини отваря един не докрай изяснен и до днес казус с колекцията от произведения на изкуството на семейство Бонакоси, наброяваща над хиляда шедьовъра от Тициан, Чимабуе, Ел Греко, Гоя, Гирландайо, Мурильо.
Всъщност графът се появява чак година по-късно, за да поиска развод от Елса. Тя отказва, което слага началото на дълъг и ожесточен сблъсък за наследството Бонакоси. После той изчезва окончателно. През 1975 г. го откриват мъртъв в жилището му във Вашингтон, обесен с две въжета на корниза на една завеса, който няма как да е можел да издържи тежестта му, а това дава поле за догадки от по-друг характер.“
Но да се върнем на Калвино.
„Де’ Джорджи е имала артистичен усет за живота, творчески размах, който намирал израз в метафоричното й говорене – твърди Мария Корти, която е чела емоционалната преписка между двамата. – След срещата им не е било възможно Калвино да не се влюби в нея.“
Между редовете на тези писма прозира образът на един непознат Калвино, неочакван, интимен, напълно различен от стереотипната представа за саможив и сдържан човек, интелектуалец моралист, определян от критиците с етикета „студен“ (той, роденият в Куба!).
Той е нежен и страстен, когато пише:
„Ужасяващо като войната е щастието, което ми носиш. И най-възпламеняваща от всичко, което изпитвам в обятията ти, е мисълта, че този, който те прегръща, съм аз, а не друг.“
Лудо влюбен е в Елса: нарича я Палома, Слънчев лъч. Писмата му изобилстват с чувственост и еротизъм.
Независимо че двамата се опитват да крият връзката си, тя е изключително обсъждана в литературните среди и клюкарските вестници я коментират, въпреки че жълтите новини все още не са истински оформен жанр. Отново Мино Гуерини от „Еспресо“ лансира хипотезата, че посвещението на „Италианските приказки“ на Калвино „R.d.s.“, а именно Raggio di sole (Слънчев лъч), не е нищо друго освен непълна анаграма на името Елса де’ Джорджи. Журналистът успява да отприщи механизма на клюката заради „нездравото желание на хората да знаят за най-изтъкнатите личности това, което не е на показ“.
За да разсее слуховете и предположенията, самата Елса де’ Джорджи в книгата си „Видях твоя влак да отпътува“ (публикувана през 1992 г. от изд. „Фелтринели“) разказва биографията на тази любов. Звездата се връща назад в спомените си, за да възстанови време, което не е изгубено, а изживяно под знака на една не просто любовна история. „История, която трябваше да поверя на нечия друга памет, преди някоя невежа и самонадеяна ръка да оскверни истината за нея.“
И неслучайно решава да озаглави книгата с първия ред от едно писмо на Калвино:
„Видях твоя влак да отпътува, ти на прозореца, помахах ти, незабелязан, от прозореца на моя влак, прекрасна… Влакът, който ме тегли нагоре из Италия, и този, който ще те отведе на юг, ми се струват картина на безпощадна жестокост, като два коня, пришпорвани в противоположни посоки, които разкъсват едно цяло тяло.“
Това е сложна и бурна любов, състояща се от откраднати срещи, забранени пътувания между Рим и Торино, срещи по влаковете точно като във филмите или романите подлистници на фона на изключително деликатен исторически момент, в който фигурата и творчеството на големия Калвино изпъкват с цялата си красноречива сила.
В края на пътуването към любимата си – ще напише в „Трудната любов“ – един мъж разбира, че истинската любовна нощ е тази, която е прекарал в неудобно купе втора класа, бързайки да отиде при нея.
„Точно в този момент, изтерзан от любов, Калвино започна да мечтае за живот по дърветата“, пише Елса, с което загатва, че тя е вдъхновила сюжета на „Баронът по дърветата“ и „Приказките“. Зад образа на Брадаманте от „Несъществуващият рицар“ стои отново тя.
„Ако изгубя любовта ти – й пише Калвино – целият ми живот ще се сгромоляса отгоре ми.“
Взискателен и ревнив към своята прекрасна и ухажвана любима, той изригва: „Имам повече от всякога нужда да бъда в обятията ти. И тази твоя прищявка да кокетираш, която сега пак те прихваща, я разглеждам като нахлуване на един психологически мотив, напълно чужд на атмосферата, която трябва да цари между нас.
Скъпа, любов моя, винаги изпитвам безпокойство, когато отварям твое писмо, и огромен порив на благодарност и любов, докато чета любящите ти думи. (…) Когато говориш с мен за мен, те слушам с отворена уста, заслепен едновременно от възхита към твоята интелигентност или от неудържим нарцисизъм и от любовна признателност…“
Калвино е лудо влюбен, неимоверно различен от клиширания образ, възпроизвеждан в училищните христоматии:
„Радост моя, бих искал един сезон, в който за мен да няма друго освен теб, бял лист и желание да пиша лазурни и безгрижни неща. Сезон, а не цял живот? Стига, защо започнах така това писмо, аз искам да пиша за нашата любов, искам да те обичам, пишейки, да те обладавам, пишейки, не друго. Дали и тук не надделява страхът от страдание? Скъпа, скъпа моя, познаваш ме твърде добре, всъщност не, твърде слабо, тепърва трябва да те оставя да ме опознаеш, тепърва трябва да ти се открия, да те удивя, имам нужда да ми се възхитиш, както аз непрестанно ти се възхищавам.“
И още: „Ние наистина сме дрогирани: не мога да живея извън магическия кръг на любовта ни.“
След което внезапно през 1958 г. историята прекъсва.
„Щом Калвино – пише Елса – изгуби вяра в каквото и да било бъдеще на нашата любов, обезсърчен от това, че бранех ожесточено Сандрино, повтори неговата постъпка. Изчезна.“
И наистина, откакто Сандрино изчезва безследно, Елса впряга всичките си усилия в това да разкрие загадката около бягството на своя съпруг и да попречи колекцията му да се разпилее и разпродаде в чужбина от останалите наследници, както обаче се случва.
Това е твърде непосилно за Калвино, който скоро се отказва от подобно изпитание. „Да си с една жена – споделя той с Гуидо Пиовене, – като временно заемаш мястото на друг, е като да живееш върху трапец без предпазна мрежа.“
От изгарящата страст, която ги е свързвала от 1955 до 1958 г., остават писмата. Да си писател, да владееш „оръдието на труда“, позволява на любовта да не умира дори когато чувството е свършило.
Отделни писма от кореспонденцията, съхранявана в Ръкописния фонд в Павия от 1994 г., биват обнародвани от самата Де’Джорджи през 1990 г. Тя има желанието да докаже колко дълбоко е повлияла тяхната любовна история на интелектуалния и творчески път на писателя.
Прочитът на цялостното литературно творчество на Итало Калвино, който прави Мария Корти в незавършената си и посмъртно публикувана книга „Празнините на времето“, отива именно в тази посока. Изследователката, смятана за „един от най-значимите литературни критици на италианския ХХ век“, на която Елса де’ Джорджи оставя четиристотинте любовни писма от Калвино, признава, че тази кореспонденция й е позволила да „хвърли повече светлина върху стилистичните стратегии“ на писателя.
И тъй, тази любов е променила живота на Калвино и разбирането му за литературата. А писмата представляват онази „скрита литература“, която, макар и не в съзвучие с представата за писателя, все пак има съществен принос към осмислянето на цялостния му начин на съществуване и писане.
В интервю за в. „Джорно“ от 28 януари 1995 г. самата Де’ Джорджи го потвърждава: Бих казала, че новост представляват най-вече идеите, които Калвино ми описва. Има откровения относно бурните му отношения с Комунистическата партия по време на унгарските събития, има негови думи за Томас Ман, има разказ за срещата му с Дьорд Лукач.
Самият Калвино признава, че тъкмо чрез любовната връзка с Елса се осъществява неговото възпитание на чувствата: „Години наред – споделя той – съм се окопавал в антивиталистичната полемика (…). А сега, откакто съм обзет от тази любов, която ме отприщва като природна стихия, повече от всякога съм съпричастен на всяка проява, която залага на вкус към живота (…), към неистовото въодушевление, към порива.“
„Най-красивите писма на ХХ век“, свидетелство за много силна страст и плодовита интелектуална връзка, все още не са видели бял свят, а се пазят в недостъпно ковчеже в Павия.
На 6 септември 1985 г. във вилата си в Рокамаре близо до Кастильоне, където прекарва ваканцията, Калвино е поразен от инсулт. Почива на 19 септември от мозъчен кръвоизлив, месец преди да навърши 62 години.
Елса де’ Джорджи издъхва в Римската поликлиника на 12 септември 1997 г. от усложнения след заболяване на връщане от Милано, където е била на концерт под диригентството на Рикардо Мути.
Трябвало е да минат 25 години от смъртта на Калвино, за да може кореспонденцията да бъде публикувана; минали са 32, а забраната на Естер Юдит Сингер, негова съпруга от 1962 г., все още е в сила.
След смъртта на писателя Елса де’ Джорджи казва: „Интелектуалците умират едва когато решат да умрат.“
Източник: https://gattigiusy.wordpress.com/
Превод (с незначителни съкращения): Дария Карапеткова
Текстът се препечатва от „AртАкция“, с което „Литературен вестник“ отбелязва както новото издание на „Невидимите градове“ на Итало Калвино, така и появата на една нова медия за култура и литература, каквато е AртАкция. ЛВ приветства това ново поле за творчески рефлексии и желае успех на AртАкция.
