Разговор с писателя Павол Ранков
Павол Ранков (1964) е един от най-известните съвременни словашки писатели. Дебютира през 1995 г. със сборника „От далечината на времето“ (S odstupom času), а най-новата му книга, романът, „Легенда за езика“ (Legenda o jazyku), излиза през 2018 г. Освен на проза, Ранков е автор и на сценарии за документални филми. Произведенията му са преведени на над 15 езика. Той е и засега най-добре познатият на българската публика съвременен словашки писател – у нас са публикувани сборникът „От далечината на времето“ (прев. Николай Фенерски, изд. „Пан-ВТ“, 2003) и двата романа „Случи се на първи септември (или в друг ден) – Stalo sa prvého septembra (alebo inokedy), 2008 (бълг. изд. 2013, прев. Николай Фенерски, изд. „Ерго“) и „Майки“ (Matky, 2011, бълг. изд. 2014, прев. Асен Милчев, изд. „Безсмъртни мисли“).
Павол Ранков е носител на редица литературни награди, сред които Наградата за литература на Европейския съюз, най-авторитетния словашки приз за литература Anasoft litera, наградата „Иван Краско“ и др.
Господин Ранков, ако трябва да опишете словашкия литературен живот с няколко изречения, какво бихте откроили като най-типично за него? Какво му липсва? Кои са добрите му страни?
С Ваше позволение, няма да говоря за днешното състояние на литературата, а за нейното развитие. След падането на комунизма хората изгубиха доверие в словашката литература, понеже писателите ни често си сътрудничеха с тоталитаризма – в книгите си или подкрепяха, или най-малкото приемаха тоталитарната идеология. В Чехия бяха писателите дисиденти, не в Словакия. През 90-те години словашките читатели не желаеха да четат словашки книги, бяха очаровани от преводна световна литература, а също така се увлякоха по западните бестселъри и кича. И издателствата отказваха да публикуват словашки автори. Затова авторите пишеха разкази, които излизаха в списания. През 90-те по-голямата част от качествената словашка литература бе издадена от един човек – Коломан Кертеш Багала. Към края на хилядолетието и по-големи издателства започнаха да отпечатват т.нар. женски романи от словашки писателки, но не и други жанрове и видове литература. След 2000 г. интересът на читателите към най-новата словашка литература започна да расте. Бавно – наистина бавно – големите издателства започнаха да публикуват и качествена словашка литература. Днес имаме пълно портфолио за читателите: словашки криминалета, ужаси, фантастика и фентъзи, словашки чиклит и, в края на краищата, мисля си, че имаме и качествена литература с художествени амбиции. За съжаление, в Словакия почти не се издават сборници с разкази, само антологии от текстове, спечелили в различни конкурси. А литературни конкурси у нас има наистина много, като знам колко често съм член на журита.
Като участник в тези журита явно наблюдавате какво се случва с най-новата словашка литература съвсем отблизо. Смятате ли, че през последните няколко години би могло да се говори за появата на ново литературно поколение? И ако има такова, какво го характеризира?
Преди няколко месеца за първи път журирах конкурс за фантастика, ужаси и фентъзи. Останах изненадан от високото ниво на текстовете. Казах пред една медия, че тези жанрове са бъдещето на словашката литература – и сега ще го повторя. При това знам, че за висока литература традиционно се приема литературата извън тези жанрове. Само че моите любими автори (например Кафка, Кортасар, Маркес, Биой Касарес, донякъде и Павич) всички пишат гениални текстове на границата на фантастиката. За жалост, младата словашка литература потъва в полуавтобиографични екзистенциални текстове, където главен герой е Азът, а ключова материя е Моята психе. Ако подобни текстове не са написани отлично, звучат мъчително, чак дразнещо. У нас по тези „самоанализиращи“ и „самоунищожителни“ теми умее да пише добре само Ивана Добраковова. Споменавам я, защото е преведена и на български. Между другото, в Словакия има една такава награда за най-добра прозаическа книга на годината. Журито е съставено от петима утвърдени литературоведи. И както научих от един член на журито, Ивана Добраковова не е получила тази награда с оправданието, че е още млада и може да напише и следващи добри книги. Именно заради този тип мислене не обичам словашките литературоведи.
Затова ли преди години бяхте набеден, че се отнасяте твърде скептично, дори враждебно, към литературната критика?
Отношението ми е скептично към повечето хора – към самия мен, към политиците, лекарите, към учените, към шофьорите, така че разбираемо е и към литературните критици да е такова. Много често ставаме свидетели на това как двама литературни критици имат различни мнения – това, разбира се, е напълно нормално, но оттук логично следва, че определено не може и двамата да са безпогрешни. Рецензията е само мнение на отделен човек, въпреки че това мнение е – или поне трябва да бъде – по-квалифицирано. А моето становище за словашката литературна критика? Всъщност нямам никакво становище. В Словакия вече десетилетия наред не се изучава литературознание, повечето критици са завършили словашки език и литература, други философия или естетика. Преди десетина години един литературен критик ми каза, че авторът няма право да реагира открито по никакъв начин на рецензия. Така че аз вече не реагирам открито, въпреки че смятам мнението на този критик за глупост, за смешен начин да защити обществения статут на литературната критика. Разбира се, дори и в миналото никога не съм интерпретирал книгите си допълнително, не съм обяснявал, не съм полемизирал с рецензентите. Писателите, общо взето, не правят така, макар че е интересно как съвременни художници често още на входа на галерията обясняват върху някакъв голям панел на посетителите какво са искали да кажат и защо са избрали конкретния начин на изразяване. И филмовите режисьори имат навик да предупреждават зрителя как трябва да гледа творбата им. Писателите разчитат повече на читателя. Но да се върна към това, което определихте във въпроса си като „враждебно отношение“, нещата бяха такива: преди около десет години в две или три интервюта цитирах иронично конкретни изречения от рецензии. Това предизвика ненавистната реакция на мнозина критици, а аз – глупак такъв – още повече пародирах и иронизирах тази тяхна реакция. Истината обаче е, че съм благодарен за всяка една рецензия, защото тя означава, че критикът е отделил от времето си на книгата ми, въпреки че е можел да пише за стотици други книги.
В романите си „Случи се на първи септември (или в друг ден)“ и „Майки“ преосмисляте тоталитарното минало. Смятате ли, че в Словакия се справихте с него, че го преодоляхте?
Мойсей е водил еврейския народ 40 години през пустинята, за да забравят всички за робството. Направил го е и за да умре едно поколение от бивши роби. Словакия през 2019 г. все още е посткомунистическа страна. Има нужда от още десет години, за да изчезнат от политиката и политическите партии бившите комунисти. До днес те са най-голямата спирачка за демокрацията у нас. За съжаление, днес не само в Източна Европа, но и на Запад възникват нови мутации на тоталитаризма и авторитаризма, които могат да заместят старите познати тоталитарни режими.
На премиерата на сборника си с разкази „От другата страна“ съобщихте, че това е последната ви книга, а след това се появи романът „Места, които липсват на картата“. Размишлявате ли все още за „края на Ранков“, както сам казвате?
Формулировката „краят на Ранков“ тогава не беше никак случайна. Имах план да напиша книга под псевдоним. Възприемах новата си идентичност като проект, който да развия много внимателно. Изпращах за участие в конкурси разкази, подписани с това име. Така после, когато книгата излезе, стана възможно на корицата й да бъде написано, че авторът е участвал в конкурси за проза.
Как бяха приети тази нова писателска личност и книгата? Какво може да си позволи да каже нейният автор Петер Печонка за разлика от Павел Ранков?
Петер Печонка написа трагичен и пародиен роман за една унгарско-словашка война. Войната се развива в съвремието ни, етнически конфликт, подобен на тези, които видяхме неотдавна на Западните Балкани. Разбирате, че да прогнозираш война е леко чувствителна тема, още повече не е случайно, че в действието с едно или две чудеса се намесва и Дева Мария. Освен това аз (Ранков) още преди бях определен като автор, който анализира словашко-унгарските отношения, та много ми се искаше читателите да пристъпят към тази дистопия без контекста на предишните ми книги. Романът на Печонка бе възприет приблизително така: „като се има предвид, че е дебют на някакъв млад автор, не е толкова зле“. За мен много по-важна оценка е, че книгата ще излезе и в чужбина. Интересът на чуждо издателство и на преводача – това е действително независима оценка на книгата.
В едно свое интервю обещавате на читателите си повече ваши текстове да завършват еднозначно и категорично. Случи ли се това?
Наистина ли съм обещал това? Съжалявам, че съм казал подобно нещо. Като читател много обичам книги, които завършват нееднозначно. Затова и като автор не избягвам този начин на писане. И понеже това интервю ще излезе на български и словашките критици няма да го прочетат, ще си позволя да коментирам една рецензия. През 2017 г. излезе романът ми „Места, които липсват на картата“. Последната глава, дори последните две глави предлагат няколко алтернативни финала. Един критик се пита в рецензията си дали сам авторът не е знаел как трябва да завърши книгата. Е, не е ли смешно? Този критик спокойно можеше да напише, че книгата има няколко алтернативни финала, от които нито един не е удачен от литературно-естетическа гледна точка. Срещу такова твърдение не бих имал нищо против. Но да не съм знаел как трябва да свърши историята? Може би си мисли, че буквите сами са се изписали през нощта, а аз на сутринта не съм знаел кои да си избера?
Разказите и романите ви се радват на интерес сред преводачите. На български са преведени три ваши книги: сборникът с разкази „От далечината на времето“ и романите „Случи се на първи септември“ и „Майки“. На какво според вас се дължи този интерес?
Разбира се, идеалната причина би била, че книгите ми са се харесали като литература, като добри художествени текстове. Но да бъдем реалисти: и двата романа са исторически, така че за българския читател, издател – а също и за преводача – може би е интересна самата материя, защото не познава словашката история, а в романа освен любов има и интересни факти.
Различава ли се приемът на вашите книги на различните места по света, където са издадени?
Нямам почти никаква информация за възприемането на моите книги по света. Ако случайно разбера, че е излязла рецензия, не знам какво пише в нея. Дори с някои преводачи сме си разменили само по два мейла. Първия, преди да започнат да превеждат, а последния – след като преводът е готов. По стечение на обстоятелствата отношенията ми с българските ми преводачи са съвсем други. Мисля, че няма да ми се сърдят, ако кажа, че сме приятели.
Освен писател, вие сте и университетски преподавател. Допълват ли се взаимно писателят и преподавателят?
Допълват се абсолютно! Учителят е главно действащо лице в текстовете на писателя. И в романа „Майки“, който бе издаден в България, героят е университетски преподавател, който се казва Вокнар. Това е инверсия на Ранков.
Въпросите зададе СЛАВЕЯ ДИМИТРОВА
Преведе от словашки НИКОЛАЙ ФЕНЕРСКИ
