Като дете имах таралеж. Намерихме го на двора, прибрахме го и заживя на терасата. Ядеше хляб и когато майка ми лисваше вода с легена, топуркаше с крачета. Беше първият ми домашен любимец. Беше ме малко страх от него, гледах го крадешком през мрежата на вратата и го слушах как топурка. Ако можех да си взема щурче вкъщи, щях да си взема щурче. Гледах обаче малък таралеж на терасата.
„Дневни щурчета“ съдържа 77 стихотворения за деца от Иван Цанев. Книгата е отпечатана от популярното издателство „ПАН“, предговорът е на проф. Светлана Стойчева, а подборката на стихотворенията, обединени в три секции – „Игрива антология“, „Малка лятна читанка“ и „Щур семеен игрословник“ – е на самия Иван Цанев. Всички най-известни детски стихотворения на поета са включени в книгата: тук са и „Дневни щурчета“ с „големите щурци си свирят / и нощем, в тъмното дори“; тук е „Безжичен телефон“ със „слънцето игриво свети / в две ранобудни очила“; тук са и стихотворенията за домашния разбойник Барабур, чието име може – не, ами трябва да се чете и наобратно: Рубараб… Преди няколко години открих за себе си големия поет за възрастни Иван Цанев в стихосбирката му „33 стихотворения“ („Жанет 45“, 2015). Сега открих големия поет за деца в тези 77 стихотворения.
Отбелязвам тези числа, тяхната симетрия, нарочно. Играта на връзки и симетрии, на асоциации и внезапни обобщения – това е основното в стихотворенията за деца на Иван Цанев. Има нещо мелодично, нещо джазово в тях; хайде да вземем един предмет, един образ, едно число, да го изсвирим с думи, да го разиграем, да го разтанцуваме, пък да видим докъде ще стигнем. Макар че са отлично построени и очевидно премисляни, в стихотворенията на поета има нещо непланувано. Ето например в стихотворението– „Числото 13“. Каква по-банална тема: лошият късмет. Всички знаем: чукаш на дърво и толкова. Обаче поетът римува лош късмет с ядене на сладолед и изведнъж тринадесет сладоледа водят до ангина; появява се и великолепната находка „сладоледоед“ и цялата работа почва да прилича на подвиг. Лош късмет, а подвиг – да хапнеш 13 сладоледа. Именно това прави играта: променя установения смисъл на нещата, измества го.
Има си термин за това, въведен от Виктор Шкловски: остранение (остранностяване на бълг.). В стихотворенията си за деца Иван Цанев е истински майстор на този ефект. Имате кактус и толкова сте свикнали с него, че изобщо не го забелязвате. Обаче до кактуса застава татко – да не говорим за чудесната игра между какт- и татк-! – и изведнъж кактусът става видим, защото брадата на татко закача по бузата и боде точно така, както закача и боде самият кактус. Говоря за стихотворението „Домашни кактуси“. Таткус-кактус; кактус-таткус… Звучи като някакъв езиков фокус, но ето че предметът, който сме свикнали да виждаме механично, изведнъж се вижда по нов начин. Всъщност не е важен той. Важно е възвърнатото ни чувство за реалност на съществуването. От обикновена игрословица, от някаква римушка стихотворението се е превърнало в малко метафизическо приключение.
Неслучайно Иван Цанев се заиграва все с неща, които са около нас. Не го интересува екзотичното, непознатото, фантастичното. Интересува го близкото; онова, до което детето расте и в отношение с което то изгражда чувството си за реалност. Няма да намерите в неговите стихотворения невероятни животни, извънземни или пирати; ще намерите домашни предмети, плодове и храсти, жаби, пуяци и щурци. Тази образност, от една страна, зачита традиционната стилистика на българската литература за деца, тясно свързана с домашния бит и селото, но от друга страна, тя не създава усещане за някаква тапетна традиция като в повечето осъвременени „народни приказки“. Има нещо честно, съвестно в подхода на Иван Цанев: могъл е с големия си поетически талант да утвърди наложените стереотипи, могъл е да спечели от тях, но е предпочел да ги разиграе. Печели най-детското в поезията: способността да се удивляваш от познатото.
В този смисъл въпросът, който Светлана Стойчева задава в своя предговор – детски поет или поет за деца е Иван Цанев, – е реторичен. И двете. „Поет за деца“ е просто фраза, ако липсва удивлението, както и детски поет е всъщност всеки поет, който е продължил да играе и да се удивлява. Препрочитам отново вече възрастния Иван Цанев и виждам в него детския поет: на реалността, която се завръща като пролетта „с нежен пукот“; на „мигчетата“ на проглеждане отвъд звездите, преди денят да ни пожъне бляновете със своя златен сърп; на разтапянето на замръзналия свят и как потича „най-младата вода“… Изумително е колко живот тече, каква упорита сила за преобразяване и игра се крие под декларирането желанието на поета да се говори по-малко! И си мисля, кой сега кого успокоява: нощните щурци, порасналите ни поети ли приспиват дневните щурчета, или дневните събуждат нощните?
Припомних си за моя таралеж покрай двустишието: „Обичайте, макар и отдалече! – / това момче с бодливото елече“. Моят таралеж една сутрин се престори на умрял и с много плач го заровихме в градината. Но не бе умрял, а бе заспал. Бе разровил гробчето и бе отишъл другаде.
Георги Гочев
Иван Цанев, „Дневни щурчета. Избрани творби“, София: „ПАН“, 2019 г.,
