Амелия Личева
Един от дебатите, който негласно се води в момента по отношение на съвременния български роман, е дали си струва той да се вглежда в настоящето, или трябва да се опитва да концептуализира по-скоро миналото. В интервю в последния брой на списание „Култура“ Захари Карабашлиев, възразявайки на Алексанъдр Кьосев, подчертава, че няма кой друг, ако не съвременните писатели да разкажат и опитат да обяснят настоящето. Разбира се, едва ли някой би тръгнал да оспорва идеята, че романистите могат и трябва да говорят за днешния ден; по-скоро спорът е около това как да се говори за него – в стил отразяване на реалността, както беше при емблематичния Христо Калчев, или с амбицията тя да се преобразява. Неслучайно и в световен мащаб много от най-добрите писатели се насочват към проблемите на днешното – бежанските вълни, тероризма, съдбата на Европа, екологичните кризи, темата за донорството, но обикновено го правят във вълнуващи фикции, а не в репортажно-миметични текстове.
В този смисъл дебатът като че ли следва да е друг – не дали в романите трябва да присъства съвремието, а как да присъства то; и къде да е онази тънка граница между факти и фикция, която следва да не се престъпва. Разбира се, и в това отношение може много да се варира, защото има писатели, които държат да залагат на фактологичното, на прототипите, но въпреки това като че ли най-успешни са онези, които успяват да впрегнат политическото и актуалното в качествени фикции. Подобни автори на днешното са Мишел Уелбек, Фредерик Бегбеде, Маргарет Атууд, Мохсин Хамид и много други, естествено.
В момента в българската литература като че ли наблюдаваме реализации и онагледявания именно на втория дебат. Някои писатели – като Захари Карабашлиев, Здравка Евтимова, се вглеждат в актуалното през засилената фикционалност. При Карабашлиев това става чрез паралелните сюжети в „Хавра“, при Евтимова в „Зелените очи на вятъра“ имаме невероятно отприщване на фантазията и на ниво сюжет, и на ниво език, което по един особен начин трансцендира актуалното, а и го препраща към антиутопичното. Новият роман на Георги Тенев „Балкански ритуал“ е пример по-скоро за обратното – в него имаме повърхностна фикционалност, прототипите на персонажите са търсено разпознаваеми (няма как днешният читател да не направи връзки с Бойко Борисов, Божидар Димитров, Людмила Живкова, Ванга и пр., въпреки че авторът е сложил в началото уточнението „Всички лица и обстоятелства в книгата са част от художествено повествование. Приликите с действителни исторически факти са само приблизителни и не представят реално описание на случили се събития“). Това в съвременното писане е линията на нахлуването на журналистическото, но при Тенев не на ниво публицистика, а на ниво аналитичност. Основна цел на романа стават психологизмът, осмислянето, обяснението, разплитането на връзки и визуализирането на картини. Подобно писане изисква смелост най-малко по две причини – защото трябва да се отдалечи от журналистическото писане, и в това отношение Тенев печели с майстрството на стила, заплетената структура, която въвежда многогласия, застъпва истории, изгражда запомнящи се образи. Крие риск и заради приликите, които в днешното четене неизбежно ще са плод на паралели и ще водят до възприемане на романа като политически. Затова и няма как да не направим паралел с едни други романи, които излизаха в края на 90-те и началото на новия век – на Александър Томов, и които имаха сходна амбиция и опитваха да правят политически разрез на обществото ни тогава, въвличайки като герои целия политически и културен елит. В подобни случаи огледалността замъглява преобразяващата сила на литературата.
Георги Тенев често е вплитал политическото в романите си – така е в „Партиен дом“, така е и в „Български рози“, като в първия политическото беше естетизирано, докато във втория поместено в жанра на сатирата и трилъра. В „Балкански ритуал“ той като че ли опитва да направи нещо по-различно. Трилърът отново е налице – в стила на този тип четива и тук имаме и убито момиче, и откраднат ръкопис, замесени са тайни служби, Ватиканът, изобщо църквата, като в същото време налице е и желание да се направи нещо като локален роман с глобална насоченост, тип романите за мафията на Роберто Савиано. Защото Тенев пише за България, за нейните политици с техните кражби, диалектно говорене и националистически уклон, за мафията в бизнеса, но и тази в сферата на културното наследство, но ги помества в контекста на големи световни събития – Иракската криза, проблема с кюрдите, проблемите с мрежите на тайните служби, които обвързват държавите. И като такъв, този роман ще се бори за преводи в чужбина, а в България ще цели една широка аудитория, която издателство като „Колибри“ може да му гарантира. И понеже е написан добре, би било чудесно, ако той пробие сред масовите четива, защото подобен тип публика се нуждае от книги със стил, а не клиширани излияния.
Георги Тенев, „Балкански ритуал“, изд. „Колибри“, С., 2019.
