Разговор със сценариста Димитър Стоянович
Тазгодишното двадесет и трето издание на международния София Филм Фест идва с много актуални заглавия и разнообразни програми както винаги досега. „Снимка с Юки“ на Лъчезар Аврамов и „Прасето“ на Драгомир Шолев са българските заглавия в международната надпревара за Голямата награда „София – Град на киното“, осигурена от Столична община, която ще се връчи на 16 март на церемонията по награждаването на София Филм Фест.
„Снимка с Юки“ – режисьорският дебют на Лъчезар Аврамов – е създаден по едноименния разказ от сборника на Мирослав Пенков „На изток от Запада“. Сценаристи са Димитър Стоянович и Лъчезар Аврамов, а продуценти – „Чучков брадърс“. Проектът е представен в програмата на Sofia Meetings и селектиран на престижната програма ScripTeast, чийто вдъхновител е Кшищоф Кешловски. Филмът е първата българска копродукция с Япония. В главните роли ще видим Руши Видинлиев и японската актриса Кики Сугино. След премиерата си на СФФ „Снимка с Юки“ тръгва по кината от 5 април.
За сюжета на филма, за писането и четенето разговаряме с Димитър Стоянович.
„Снимка с Юки“ е дебют на режисьора Лъчезар Аврамов, с когото сте творчески тандем в доста документални филми и телевизионни формати от години. Защо се спряхте точно на този разказ за негов първи игрален филм?
Филмът се роди като провокация на режисьора, който първи прочете краткия разказ на Мирослав Пенков. Лъчо Аврамов много хареса този разказ и ми го предложи с въпроса дали мога да направя сценарий по него. Разказът е много шантав, много различен. Прочетох го чисто професионално и му казах, че мога, че ми е много интересно какво се случва с героите, след като свършва разказът.
Тоест сценарият започва там, където разказът свършва?
Горе-долу да, поне оттам беше моят стимул да започна. Аз имах от автора двама основни герои и работата ми беше да изградя вселената, която те обитават, тоест онова, което литературата много често не показва. В литературата често героят живее през думите на автора, в сценария той трябва да живее през себе си. И тъкмо в това е истинската работа на сценариста – да направи персонажа плътен, дишащ, да влее плът и кръв в един най-често литературен скелет, а това в някакъв смисъл е писане наново, писане от нулата.
И след като дописахте разказа, какво стана? За какво е филмът, най-общо казано?
Темата на този филм е случайността. Случайността, която преобръща живота ни за една секунда. Филмът е за онзи контрапункт на човешкото самоубеждаване, че животът ни зависи от нас. Ако трябва да конкретизирам – героинята в „Снимка с Юки“ иска да има дете, това не става по естествен начин и тя, заедно с мъжа си, започва да планира инвитро процедури, но в един момент всичките тези планове просто се обръщат на 180 градуса. И тъкмо тук, започвайки от нулата, се вижда какъв си. Стъпваш накриво, попадаш в нова ситуация и трябва да преосмислиш всичко, което си планирал. Това е ситуацията на семейството в нашия филм – то изпада в криза, нещо преобръща света му и тогава всъщност се разбира тези хора наистина ли се обичат, кога и защо са решили, че трябва да имат дете и ако го искат, то е защото много се обичат, или защото социумът очаква това от тях. Връзката между това кой може и трябва да има деца и съдбата, предопределеността, е много важна в този филм.
Как авторът Мирослав Пенков реагираше на развитието на сценария?
Свързахме се с него още в деня, в който режисьорът ми предложи разказа. Аз лично много харесвам цялата книга „На изток от Запада“. От нея имам проект по един друг разказ, „Македония“, по който работим със Стефан Командарев. След като се свързахме с Миро, той дойде в България, говорихме много, разказах му как смятам да подходя към героите, какво ми е интересно, какво според мен е останало неизказано, защото разказът е кратък и ударен. В процеса на работа го държахме в течение, пращахме му варианти, обсъждахме.
Екипът на филма е международен и много интересен.
Операторът на филма Торстен Липсток е един от най-активните европейски оператори в момента, работил е и в Холивуд, наистина е на световно ниво, а тук дойде да снима почти про боно, защото на такъв оператор не може да му се плати онова, което би взел за същата работа в САЩ например. Но той се влюби в сценария. Във филма участва и неизвестният до онзи ден актьор Димитър Маринов, който след Оскара на „Зелената книга“ вече е разпознаваем навсякъде. Но успехът на Маринов не се е появил за една нощ, този актьор, който от години упорито работи в САЩ, влиза от филм във филм и който следи ситуацията, го знае. Лъчо Аврамов го покани за нашия филм, преди да бъде избран за партньор на Махершала Али и Виго Мортенсен. Любимият ми избор в каста обаче е на боксовата ни легенда Серафим Тодоров. За мнозина неговата поява ще бъде изненада, ролята му никак не е малка, има изключително екранно присъствие и направо „мачка кадъра“, както се казва.
Японската актриса Кики Сугино е голяма звезда в азиатския свят.
Тъкмо нея щях да поставя като черешката на тортата. Да, тя е грандамата на съвременното японско кино, снимала е с Ким Ки Дук и с кого ли още не, освен това самата тя е и доста нашумял продуцент. Това й беше първият англоезичен филм. Тъкмо тя беше и първият избор на режисьора – с оглед на Кики избрахме и останалата част от каста. Руши Видинлиев си дойде много на място, не само защото английският му е перфектен. Въобще мисля, че събрахме силен каст. Позволявам си да говоря в множествено число, защото взимах активно участие в почти целия производствен процес.
Тоест участвали сте заедно с режисьора в тези избори?
Бях с него във всичките етапи. Освен това си ходех, в духа на класика Валери Петров, с писалището на терен и понякога редактирах отделни сцени или диалози на място. Защото колкото и да си пренаписвал и редактирал един сценарий, понякога се налага да променяш и измисляш нови варианти на терен. И това е част от работата на сценариста според мен.
А какво е влиянието на режисьора в писането на сценария?
В нашия случай голяма. За мен е крайно безсмислено да се пише сценарий, ако не знаеш кой ще е режисьорът и никога не бих написал сценарий, ако не работя с режисьора от първия ден. Трябва да познавам вкуса на този човек, за да пиша за него, трябва да знам дори как си представя кадъра. В този смисъл вярвам в хомогенната общност, в работата тъкмо в такава общност, иначе всеки започва да дърпа в неговата си посока и накрая от кълбото прежда не остава нищо.
Вие имате солиден опит в писането за телевизионни формати и сериали, какво е специфичното при писането за кино?
Не бих казал, че има нещо по-различно, що се отнася до драматургията. Независимо дали става дума за час и половина филмово време или за шест часа телевизионно време, драматургът разказва една история. От тази гледна точка има единствено добро, внимателно изчисляване на времето при създаването на героите, събитията, сцените и всичко останало.
В този смисъл явно не вярвате в т.нар. „формулно писане“?
Даже го смятам за изключително вредно, въпреки че напоследък промиват с него мозъците на начинаещи сценаристи и ги учат, че уцелвайки някакви формули (на 14-ата минута трябва да стане това, а на 27-мата – друго), ще постигнат успех. Помоему именно това наранява структурата, освен ако не си холивудски сценарист, тогава формулното писане е даже задължително. Там и писането, и снимането е близо до манифактурата. Този тип писане е ограничаващ спрямо таланта, фантазията, спрямо подхода ти на разказване. Това пречи, което си личи в качеството на сценариите от последните 20 години, говоря в световен мащаб.
Има ли разлика в степента на подготовка, когато пишете за телевизионен формат, сериал или кино?
Предварителното проучване зависи от темата. Що се отнася до „Снимка с Юки“, тук специално предварително проучване нямаше. Работата ми беше изцяло свързана с персонажите – да ги накарам да дишат своя въздух. Във всеки сценарий най-важно е онова, което се нарича плътна психологическа характеристика на героите, което включва всичко – как са проходили, какви дрехи носят, пушат ли, а може би някой куца, има ли тик, има ли хоби – това е огромна предварителна работа, която един добър сценарист извършва дори преди да започне с писането. За да направиш достоверен един персонаж, ти наистина го замесваш от кал и така създаваш жив човек, казано малко нахално. В момента обаче работя и по един исторически филм, на тема, свързана с тероризма, и там предварителното проучване е огромно. В историческите истории и конкретно в моя случай има реални исторически фигури, а други нереални трябва да се добавят за целите на сюжета. Следват въпросите: какво се случва между тези реални и нереални фигури, какви са взаимоотношенията им, какво е семейството им и т.н.
Какво очаквате с нетърпение на тазгодишния СФФ, кои филми Ви се иска да видите?
Всички бих видях, любопитен съм. Бих видял, въпреки че вече съм го гледал, новия филм на Ларс фон Триер „Къщата, която Джак построи“. Този филм е коренно различен от всичко, което Триер е правил, той е шамар, подигравка към всички елитарно изживяващи се кръгове, фестивали и пр. За мен този режисьор, не обръщам внимание на скандалната му слава, е вселена в европейското кино, величина.
Какво чете Димитър Стоянович?
Аз съм най-ненаситният читател на планетата, чрез четенето си почивам, за мен то е всичко, чета на ден по една книга в нормален обем. Чета и следя например новата българска литература, но чета и фентъзи, особено когато съм на село. Препрочитам автори като Михаил Булгаков, който винаги ме е съпътствал, а в момента чета един китайски средновековен роман. Наскоро прочетох „Под тавана, който се лющи“ на Горан Петрович, изумителна книга, и „Пресен черен хайвер“ на младия румънец Йонеску-Лупяну, също прекрасна книга, паралелно с това чета спомени от Втората световна война. С една дума, четенето е онова, което правя, докато не пиша.
Въпросите зададе ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА
