Разговор с Мариана Неделчева
За първи път сте превеждали Вирджиния Улф преди 10 ноември. Как успя да се промъкне на българския пазар тогава заглавие като „Мисис Далауей“?
По онова време, говоря за осемдесетте години на миналия век, бях редактор в издателство „Народна култура“ и мога да кажа, че Вирджиния Улф не беше сред нежелателните автори. Въпреки това творби като, да речем, „Вълните“ и „Годините“ вероятно трудно биха излезли в български превод. „Мисис Далауей“ обаче, макар и модернистки роман, написан по метода „поток на съзнанието“, не е от най-експерименталните произведения на Вирджиния Улф, а и пътят за него вече беше проправен от преведения от Жени Божилова „Към фара“.
Преводачките на Улф сте три – Жени Божилова, Вие и Иглика Василева. В годините имаше и един превод на „Орландо“, дело на Васил Дудеков. Можем ли да говорим за някакви различни преводачески проекти в работата върху тази авторка, за различни преводачески стратегии?
Трудно ми е да отговоря на този въпрос, защото не познавам толкова добре преводите на другите преводачи. Мисля, че за това е необходим сериозен и задълбочен сравнителен анализ, който би отнел доста време. Разбира се, сигурна съм, че има разлики в преводаческите стратегии, защото макар и, банално казано, преводачът да се стреми, или поне да твърди, че се стреми да бъде колкото може по-близък до оригинала, резултатът в крайна сметка зависи от редица субективни фактори. Преводачът е интерпретатор на авторовия текст, също както музикалният изпълнител е интерпретатор на творбата на даден композитор. Цигулковият концерт на Бетовен например звучи по един начин в изпълнение на Ицхак Пърлман, по друг в изпълнение на Леонидас Кавакос. Така че това, за което мога да говоря, е моят собствен подход към превода на творби от Вирджиния Улф, или най-общо за моята преводаческа концепция.
Според мен предметът на изследване за преводача на художествена литература е на първо място авторът на текста. Оттам се тръгва. Трябва предварително да научиш всичко възможно за този автор, което, разбира се, изисква доста време. Накрая трябва да си сигурен, че между него/нея и теб съществува спойка; трябва да съумееш да се въплътиш в този автор, да заговориш с неговия глас (но на друг език), защото през следващите няколко месеца, а понякога и години, ти ще бъдеш, трябва да станеш този човек. Ти трябва да се потопиш в неговата атмосфера, да опознаеш времето и средата му, и в крайна сметка да предадеш всичко така, че да е разбираемо за твоята среда, за твоето време. Изпълнявайки всичко това, трябва да си наясно, че ти всъщност претворяваш едно литературно произведение на твоя език, тоест преведената книга става факт в литературата на твоята страна и тази книга трябва, доколкото е възможно, подчертавам доколкото е възможно, да отговаря на мястото, което оригиналът заема в авторовата страна. (Едва ли е нужно да споменавам очевидното условие, че за постигането на тази цел е нужно да владееш в тънкости както чуждия, така и собствения си език.) Преводачът трябва да е наясно, че носи огромна отговорност, особено когато става дума за превод на произведение от голям автор, защото именно чрез превода читателите ще се запознаят и ще направят своята преценка за този автор. Те не бива да останат излъгани в очакванията си.
В този смисъл „Дневникът на една писателка“ предлага благодарен текст за превод, защото разкрива пълно и безкомпромисно вътрешния мир на Вирджиния Улф. Той проследява живота на писателката, нейните приятелства, нейните мисли, нейните съмнения и очаквания, както и нейните литературни теории, метода й на работа, неуморното търсене на вярната форма, изключителната прецизност към всяка фраза, към всяка дума, многократното саморедактиране. Бих казала, че дневникът представлява ключ към преводаческия подход по отношение на творбите на Вирджиния Улф. И въпреки това, превеждайки този текст, аз не се задоволих само с него като изследователски материал. Прочетох и препрочетох още редица други книги и отделни статии върху Вирджиния Улф, а като допълнителна информация и една частична биография на нейния племенник Джулиан Бел, който загива млад в Испанската гражданска война.
Какво Ви накара в момента да се върнете отново към Улф и да преведете „Дневникът на една писателка“?
Предложението за този превод дойде, съвсем неочаквано за мен, от издателство „Ентусиаст“. След известно колебание аз се съгласих, защото ставаше въпрос за писателка, с която съм се занимавала, която харесвам много и която, бих се осмелила да кажа, познавам добре. В момента, в който ме потърсиха от „Ентусиаст“, бях изключително заета, но те бяха така добри да почакат няколко месеца, докато се освободя. Няма да крия, че бях поласкана от това предложение.
Смятате ли, че Вирджиния Улф има добра рецепция на български?
Вирджиния Улф е доста цялостно представена на българския книжен пазар, преди всичко благодарение на изумителната продуктивност на Иглика Василева. Книгите на тази писателка се купуват, но дали наистина се четат, това е трудно да се отгатне. Мога само да предположа, че не са малко тези хора, далеч не само в България, които по-скоро желаят да притежават в библиотеката си книги на творец от ранга на Вирджиния Улф, отколкото веднага да ги прочетат. Що се отнася конкретно до българския читател, мисля, че по принцип той е любопитен, и дори любознателен по отношение на автори, чиито имена са толкова добре известни, нека кажа дори култови. Преди много години, наскоро след като преведох „Мисис Далауей“, имах възможността да се запозная и разговарям с японската преводачка на този роман. Тя остана поразена, когато й казах, че доста солидният тираж на българския превод се е разпродал за няколко месеца. Нейният превод беше излязъл в Япония в две-три хиляден тираж, който, две години по-късно, все още далеч не беше изчерпан. Мисля, че този пример е много показателен за интереса към Вирджиния Улф у нас.
Има ли нещо, което все още не знаем за Улф и ще го научим от „Дневника”?
Преди всичко, струва ми се, нейната уязвимост, нейната несигурност дали това, което е написала, е наистина ценностно и новаторско. Същевременно, което може би е обратната страна на нейната уязвимост, Вирджиния Улф е изключително язвителна по отношение на много от съвременните си писатели. Учудващо е, че една толкова деликатна и фина жена може да бъде толкова злостна. Особено остро хаплива е спрямо Джеймс Джойс и неговия magnum opus „Одисей“. Тя вероятно би изпаднала в шок, ако знаеше, че когато днес се говори за модернистката литература на двайсетия век, за метода „поток на съзнанието“ и прочие, техните две имена неизменно стоят редом едно до друго. Дневникът съдържа и редица недотам известни подробности от частния живот на Вирджиния Улф, които несъмнено допринасят за оживяването и уплътняването на нейния образ.
Кое се превежда по-трудно – класика или съвременни текстове?
Много зависи от автора на оригинала и от нагласата на преводача. Бих казала, че класиката се превежда по-трудно, защото както езикът, така и темите са по-отдалечени, по-непривични за съвременния преводач. А и отговорността е значително по-голяма – както към автора, така и към читателите. Това е от една страна. От друга страна обаче в светлината на онова, което казах по-горе, за класическите автори има писано много повече, отколкото за съвременните и този факт, стига преводачът да има необходимото желание и разбиране, съществено помага за вникването в света на автора и съответно за по-точното предаване на духа на текста.
С какво се занимавахте в годините, в които не превеждахте активно?
Около две години след като преведох „Мисис Далауей“ заминах със семейството си за Съединените щати, където живея и досега през по-голямата част от годината. Нямах намерение повече да се занимавам с преводи или редакторство. Известно време кокетирах с мисълта да се насоча към друга професионална област, като дори записах и завърших магистърска програма по управление на неправителствени организации. Участвала съм в работата на три такива сравнително малки организации (включително и като член на борда на директорите на едната от тях), беше ми интересно, но в един момент се случи така, че имах шанса да се върна отново към професията си на редактор. Работила съм като вътрешен редактор в американски издателства в продължение на седемнадесет години, петнадесет от които в издателството на Станфордския университет. Тази работа ми донесе огромно удовлетворение, защото ме върна към една професия, за която винаги съм смятала, че е моята професия. Имах възможността да работя върху някои наистина интересни ръкописи (общо, в това число и не толкова интересните, над 380 само в Станфорд), както и да комуникирам активно с автори и външни сътрудници, и не на последно място с прекрасни, безрезервно посветени на книгата колеги. Пенсионирах се преди две години, така че сега имам време да се занимавам с неща от личен интерес, включително и понякога с преводи.
Има ли някакви автори, които много искате да представите на българската публика, и можем ли да очакваме нови Ваши преводи?
Смятам да превеждам по-скоро като изключение, отколкото като правило. Едно такова изключение за мен е Хенри Джеймс, автор, който също както Вирджиния Улф, е мое трайно увлечение. Хенри Джеймс, разбира се, е познат на българския читател с някои от романите си, но не и с критиката си. А той е автор на огромно по обем и значение критическо творчество – над 800 студии. И така, в момента превеждам един том с негови критически статии и есета, в мое съставителство. Това всъщност не е нов проект за мен. Бях го започнала преди години, още докато работех в издателство „Народна култура“, но после го изоставих. Сега преработих почти напълно съставителството си и вече съм превела няколко от текстовете. Имам и договор с голямо софийско издателство, но все още е твърде рано за повече подробности.
Разговора води Амелия Личева
