Само преди няколко дни една история от германския град Дортмунд обиколи света. Минувачи забелязват катерица, заседнала в решетката на улична шахта. Извикан е спасителен екип, който след неуспешен опит да освободи животинчето сваля решетката и я отнася в близка ветеринарна клиника. Там катерицата е приспана и решетката разрязана. Историята завършва благополучно, а местни медии припомнят, че през март по същия начин е освободен плъх (!), страдащ – както се шегуват журналистите – от Winterspeck: онова специфично надебеляване през зимата, когато човек заприличва на сочна наденица в областта на корема.
Почти всяка история за животни днес – журналистическа новина или писателско произведение – попада и често засяда в този наративен модел. От едната страна е животното, което е застрашено и страдащо, от другата – човекът, който е милостив и спасяващ. Но по-важното: човекът е и вътре в самото животно под формата на неотменим набор от права, които се зачитат и гарантират от обществото. В колко днешни приказки животното се ловува като знак за престиж или храна? В изключително малко. Човешкото се утвърждава не чрез разликите с животното, а чрез приликите с него. Но нека не се подвеждаме: не чрез това, по което ние приличаме на животните, а чрез това, по което те приличат на нас.
„Язовецът и самотният дъб“ на Ива Сашева е на този фон една по-различна книга. Първо, историята за язовеца и свраката „с кехлибарени очи“ не следва съвременния модел на хепиендов разказ, в който животното е застрашено, припознато от човека като носител на права и спасено от него. Моделът е по-скоро този на класическата приказка или драма, в която някой (в случая язовецът) иска да запази нещо ценно (в случая жълъдите) от антагонист (свраката), който иска (или изглежда, че иска) да ги отнеме. Този модел обаче – като в наистина добрите приказки и драматични сценарии за филми или постановки – е едновременно утвърден и нарушен. Това, което се пази, в крайна сметка е запазено от натрапника, но ценността, която се пази, междувременно се е трансформирала в друга. Ще кажа по-долу коя.
Второто различно е, че в приказката на Ива няма морал или поука. Животното не е алиби за налагане на социални или политически норми, при това избягването от морализиране се случва не като експлицитно твърдение – един вид, „Вижте, няма общ морал, всеки може да си живее както иска“, което е също вид морализиране, при това досадно и без грам саморефлексия – ами чрез структурата на самия наратив, който не завършва категорично и с поука (както би завършвал, ако написаното беше басня). Може би на някои читатели финалът на историята ще се стори малко вял, но за други ще бъде по-скоро облекчение. Без казаното да се възприема като спойлър: чисто наративен финал на отношенията между язовеца и свраката всъщност няма, сезоните се сменят и историята някак естествено започва отначало. Финалната дума е първата в една потенциална нова история.
Така е, защото това, което движи героите на разказа – язовецът и свраката, не са някакви вътрешни мотиви и личностни черти, каквито имат хората, а тяхната по-обща природа. Тук е и третата разлика с повечето съвременни разкази за животни. В книгата на Ива животните не са психологизирани, те не са личности. Най-ясните белези за това са, че не говорят, нямат лични имена и отличителна външност (свраката е с кехлибарени очи някак така, както Ахил е „бързоног“ – това е просто епитет, а не белег). Което изобщо не означава, че са безлични или че нямат емоции. Напротив, имат, но емоциите им са плод не на вътрешни конфликти и желания, а на нещо много по-базово: реалното наличие на основно благо, неговата застрашеност или липса. Поради което и емоцията не се представя като емоционална реч, както би било в нашия театър, а се превежда на езика на действията като съприкосновение със средата: разбираме, че язовецът е ядосан и уплашен не по нещо, което казва, а по убождането му в един трън, докато се опитва да изгони свраката.
Резултатът от всичко това е, че героите на Ива – язовецът и свраката – много приличат на хора, но категорично не са хора. Ясно е по какво не приличат – не говорят, нямат имена и личност, но по какво приличат? По това, че язовецът има дом, а свраката е натрапник, който иска да вземе нещо от този дом. Всъщност домът е първо, място, на което някой натрупва блага. Но домът е и друго – обмен на блага, където са най-малко двама. Така конфликтът между язовеца и свраката е всъщност конфликт между две разбирания, две форми на дом: една, така да се каже, статична и материална, свързана с натрупването на блага, с реда (у язовеца има ден за подреждане, ден за игри и пр.) и заграждането на някакво място като „мое“ спрямо друго, което е „чуждо“; и обратната на тази форма – динамична, свързана с контактите с другия, с любопитството и обмена на блага.
Напрежението между тези две форми и синтезът между тях е в основата на човешката цивилизация. Всъщност жизнена цивилизация има там, където домът е едновременно затворен и отворен, докато там, където е само отворен или само затворен – има тирания и разпад. Разбираемо е, че язовецът брани своите жълъди от свраката, но нещо в него го кара да усеща, че трябва и да ги сподели, защото благо са не само те, но благо е и контактът, който може да възникне покрай тях. Затова и пазенето на жълъдите се превръща по много фин начин в контролиран план за тяхното споделяне. Е, когато язовецът решава да споделя, свраката я няма, защото това е нейният характер – да броди, и така в крайна сметка надделява ценността на пазенето, но това не е идеологически ход, а ход на реалността: никой язовец никъде не би споделил нищо със сврака.
Та моето четене на тази малка книга е такова. То е вторичен текст, който спокойно някой може да оспори, защото той не се подкрепя с преки твърдения на героите или авторови ремарки. Всъщност за щастие е така. Макар че е детска, а нас самата идея за дете ни впуска в поучаване, в тази книга няма нищо дидактично. Нищо. Прекрасно изчистена от морал, тя е изчистена и от родителската поза на всезнаещия автор. Колкото и странно да звучи, тя като че ли дори не е написана за деца – макар че именно детето ще я разбере и припознае заради топлата история и прекрасните илюстрации – а за приятел от животински вид. Приятел, когото наблюдаваш отстрани и все пак достатъчно близо, и чието право да съществува признаваш не защото виждаш човешкото в него, но и обратно – защото виждаш неговото в теб.
Георги Гочев
Ива Сашева, „Язовецът и самотният дъб“, „Бегемот“, 2019.
