Анкета на „Литературен вестник” с писатели, критици, редактори и литератори
(продължение)
ВАЛЕРИ СТЕФАНОВ, литературовед,
професор в Софийския университет
Литературното събитие на 2009 г. е пълната (надявам
се – неокончателна) победа на простотията в България.
ДИМИТЪР КАМБУРОВ, литературовед,
доцент в Софийския университет
За мен литературното събитие на 2009 година е
появата на български на няколко книги, написани от
българи, които живеят зад граница. Говоря за „Улица без
име” на Капка Касабова, за „Мавзолеят” на Ружа
Лазарова, и за „18% сиво” от Захари Карабашлиев. И
трите са издадени от издателство „Сиела” и като се
има предвид шумното усилие на същото издателство да
превърне в литературно събитие преиздаването на една
книга, която беше минала при появата си 10 години по-
рано напълно незабелязана, „Светът е голям и спасение
дебне отвсякъде” на Илия Троянов, явно става дума за
премислена програмна стратегия българската
литература да бъде изнесена зад граница чрез вноса й
отвън под формата на текстове, написани от българи,
които живеят извън страната, извън нейните
литературни и културни процеси и са прицелени в други
публики (с изключение на Карабашлиев). Такова усилие е
симптоматично, тъй като то разкрива един особен
провинциален комплекс да се представи за българска
литература нещо, което е написано на чужди езици,
какъвто е случаят с Троянов, Касабова и Лазарова, или е
ситуирано в чужда среда, както е при Карабашлиев.
Книгите са твърде различни, за да ги поставяме под общ
знаменател, освен този на издателството им, на
програмната му стратегия и на крайно
проблематичните им художествени достойнства.
Сигурно е, че тези книги не могат да спасят българската
литература, още по-малко пък да я изнесат зад граница.
Това впрочем не можа да стори и една в пъти по-
талантлива немска книга, ситуирана в България,
„Апостолов” на Сибиле Левичаров. Все пак по-добре
злобната (героиня на) Левичаров, отколкото
безпомощните емигрантски писания и излияния на
т. нар. българи зад граница.
ИННА ПЕЛЕВА, литературен историк,
професор в Пловдивския университет
Моето литературно събитие на 2009 г. е появата на
първи том от Събраните съчинения на Йордан Радичков.
Работила съм върху въпросния том, но изборът ми не е
проява на егоцентризъм, а легитимация на кауза.
Идеята, че „национална литературна класика” има, се
въплъщава и в характерно структурирани издания
(Събраните съчинения, за които говоря, принадлежат
към тях) – те не предлагат само „голия художествен
текст”, а и обемна тълкувателска, коментарна част,
текстологична реконструкция на пътя от първи до
последен вариант на конкретната творба, различни
„растери” (показалци), фиксиращи вниманието върху
определени репертоари на показваното литературно
наследство. Подобни издания са и означение на вярата, че
съсловието, към което принадлежа, ще продължи да
съществува: ще продължат да се появяват хора, имащи
образователния ценз и желанието да правят наука,
занимавайки се с българска литература. За тях
академичният тип издания с научен апарат са полезни.
В момента тук тече културна революция. Това не е
Китай и годината е 2009, така че избити и изселени
няма да има. Но институционализираният натиск срещу
интелигенцията е все по-осезателен. Долу БАН (там
ВСИЧКИ са идиоти), долу ВАК (и там така), долу
професорите (ВСИЧКИ те не струват), долу изпитите в
университетите, долу учебниците (ВСИЧКИ са боклук),
долу правописът, долу Вазов (ще го адаптираме, защото
не го разбират боравещите с по около 300 думи от
майчиния си език, или направо ще го махнем), пътьом дай
да набием някой лекар („… страшно ми се пери, учен бил,
честен бил…”).
В този контекст ми е важно да правя научен апарат към
едни Събрани съчинения.
Светла Коледа и щастлива Нова година!
БОЯН МАНЧЕВ, философ,
гл. асистент в НБУ
Събитие, тоест месианска логика, тоест очакване.
Уместно в навечерието на Коледа, нали?
Това, което е сигурно, е, че очакваме. Очакваме
„литературното събитие” дори след „края на
литературата”. Но дали събитието може да отговори
на определена структура на очакването, която е
детерминирана от повече или по-малко строги, макар и
случайно организирани порядъци? Споделеното очакване
е до голяма степен нормативно, а събитието е
патологично, то е аномалия. Събитие, адекватно на
определена структура на очакването, все още ли е
събитие? Но ако не е, то тогава как бихме го разпознали,
как бихме свидетелствали за него? Можем ли?
Сред все по-патологичния ни свят, език, бит, и аз
очаквам заедно с вас аномалията, събитието, което
неусетно, но категорично ще обърне техния ход. Но не
някакво тихо и незабележимо месианско събитие, а
яростно събитие, чиято анархия ще разтвори една
автономна зона, бразда на свободата. Стръвно събитие,
поразяващо мисълта и телата, дори и само тези, които
четат „литература”. Не ©ъбитие: а ¢ъбитие.
Поемам риска и свидетелствам: събитие(я) има.
ПЛАМЕН АНТОВ, поет, литературен критик, БАН
Първо – в областта на превода: Като събитие бих
определил появата на две заглавия: „Човекът без
качества” на Музил („Атлантис-КЛ”) и „Хиляда
плоскости” на Дельоз и Гатари (КХ). Изборът ми се
определя от принципната позиция, че не бива в процеса
на преводната рецепция на световната култура
актуалното да бъде за сметка на пропуснатото през
почти цялата втора половина на миналото столетие.
Има толкова за наваксване! Т.е. не е лошо, че всяко
новопоявило се заглавие например на Цветан Тодоров
своевременно се появява и на български, но е абсолютно
нелогично да нямаме все още превода на класическите му
книги от 70-те.
И понеже стана дума за нелогичност, да кажа и своето
„събитие” в областта на българската литература (в
случая употребявам „литература” в широкото значение
на думата): това е „Ален Бадиу, или упорството на
нелогичните светове” от Златомир Златанов (изд.
„Захарий Стоянов”). Съображенията ми: макар и по-
скоро компилативна, това е една мислеща и
следователно свободна книга; още повече защото е
мислеща срещу статуквото и конюнктурата, което за
мен е много силен аргумент. Винаги съм уважавал
мисленето срещу. Всяко господстващо статукво,
каквото и да е то, има нужда от своето contra, иначе
неминуемо се изражда в тоталитаризъм. Това е друга
моя принципна позиция.
И накрая, като едно квазисъбитие на 2009-а бих
определил голямото бъбрене, наречено „Голямото
четене” (нали правилно си спомням, че приключи през
2009-а?). Сред цялата тази шумотевица (която май
нямаше нещо особено общо с четенето като такова) бих
отделил само доблестния жест на Палми Ранчев да се
ангажира със защитата на един наистина голям
български роман – отвъд политическите спекулации, с
които той, за съжаление, все повече обраства.
