Рени Йотова
Когато писателят и философ Мишел Льобри въвежда през 1992 г. понятието „литература-свят” на френски език, той предвещава края на една епоха, в която все още се мисли, че език и нация са едно неразривно цяло, че съществува една велика френска литература и периферни франкофонски автори. Разграничението между франкофонски и френски писатели се беше наложило в рецепцията на тези писатели доста дълго време. Днес френскоезичната литература може да се мисли като световна литература, разпростряла се на пет континента, създавана от творци с различен произход, за някои от които френският не е майчин език. Днес с отдалечаването от колониалната история „литературните франкофонии“ представляват една изключително сложна литературна реалност, чието разпределение следва три посоки: франкофонии от Юговете (различни видове бивши колонии), франкофонии от Севера (Америка и Северна Европа), франкофонии от Централна и Източна Европа. Разликата между франкофонските писатели, дошли от колониите, и „другите“ франкофони по собствен избор е несъмнено в тяхното позициониране спрямо френския език, който им е бил наложен (вж. текста на родения през 1920 г. в Тунис Албер Меми, с.15).
Неологизмът „франкофония“ е въведен във френския език през 1880 г. от френския географ Онезим Реклю (1837-1916), който издава през 1886 г. труда си „Франция, Алжир и колониите“, в който използва думата „франкофония“. “Ние приемаме като франкофони всички, които са или които изглеждат орисани да останат или да станат участници в нашия език.“ Така създателят на термина „франкофония“ определя своя неологизъм, поставяйки езика в основата на понятието. Смисълът, който влага в него, изразява превъзходството на френския език и на Франция в контекста на колониалната епоха. Употребата на думата се разгръща с пълна сила в края на 60-те години на XX в., когато трима африкански президенти — Леополд Седар Сенгор (Сенегал), Хабиб Бургиба (Тунис) и Амани Диори (Нигер), смятани за основоположници на франкофонското движение, многократно я употребяват. Първоначалният импулс е даден от Сенгор в неговия текст „Френският език – език на културата“ в специалния брой на сп. „Еспри” от ноември 1962 г., който днес се счита за фундаментален документ на франкофонията.
Езиковата хегемония на Франция в нейните колонии, както и възприемането на френския език като универсален език през XVIII и XIX век подхранват мита за френския език като език, който превъзхожда другите големи европейски езици. Основополагащо за този мит е прословутото слово на Риварол от 1782 г. През 1782 г. Берлинската академия предлага за своя конкурс следната тема: „Кое прави френския език универсален език? Защо той заслужава тази привилегия? Може ли да се предполага, че ще я запази?“. Лауреат на този конкурс става Риварол, а словото му „За универсалността на френския език“ е издадено през 1784 г. В своята възхвала на френския език Риварол използва следния довод: разглеждайки поред различните европейски езици, никой от тях не притежава всички качества на френския език, едно от големите преимущества на който е съвършенството на неговата литература, каквато никоя друга нация не притежава. Макар и английският да може да му бъде конкурент, за Риварол той не притежава езиковия гений на френския, който се основава на словореда и на строежа на изречението. Така той достига до многократно цитираното твърдение: „Френският синтаксис е неуязвим. Оттам произтича и възхитителната яснота, която е вечната основа на нашия език. Ако нещо не е ясно, то не е френско; ако нещо не е ясно, то е английско, италианско, гръцко или латинско“ (Rivarol [1784] 1905).
На конференция в Рабат през 1985 г. Закия Си Насьор пита Цветан Тодоров дали се чувства повече българин или французин. На което Тодоров отговаря: „Това е въпрос, на който не искам и не мога да отговоря. Чувствам се с двойна идентичност и именно тази специфика на двойствеността изтъквам“. Този двоен статут е съставен от нова идентичност, която вече не се основава единството на себе си, а много повече върху парадоксалното съжителство на единство и чуждост. Множествената идентичност създава друга представа за моралните уроци на историята, предлага ново размишление върху човешкото разнообразие, „ние“ и „другите“ предефинирани в светлината на патриотизма, национализма и расизма. Тези сериозни въпроси се налагат с нова неотложност в ерата на глобализацията, когато противниците на уеднаквената мисъл се стремят да направят света по-обитаем. Сривът на големите утопични проекти, които доминираха в близкото минало, на нацизма и преди всичко на комунизма, обясняват според Тодоров възхода на национализма в Европа, където хората чувстват потребност от колективна принадлежност. При липсата на идеологически проект те се насочват към традиционните религии или към общността на език, територия, традиции.
Налагането на писатели, творящи на език, който изначално е чужд за тях, като Конрад, Набоков, Сингер, Бекет, създава предпоставката за утвърждаването на поколение писатели с имигрантски произход, което, вместо да се влее в избраната от тях култура, решава да твори, тръгвайки от констатацията за своята множествена идентичност и в нееднозначното и подвижно поле на това приплъзване. Салман Рушди изследва този нов въпрос за „преведените хора […], които предлагат на света стереоскопичен, а не обобщен поглед“. Посредством тези многообразни, изобилни, смущаващи творби се изговаря днешният свят с неговите ритми, енергия и истински езици.
„Крадци на език“ ли са авторите, решили да творят на различен от техния роден език, каквото определение формулира през 1959 г. поетът от Мадагаскар Жак Рабемананджара? Какво е определящото за техния избор – дали е плод на стечение на обстоятелствата, на случайност, на политически причини, на преживяна травма или на бягство от действителността? Предположенията и възможните интерпретации са многобройни. Желанието да приемеш френския език за свой може да бъде тълкувано като приемане на предизвикателство, като при Агота Кристоф, която се чувства невежа по отношение на този „враждебен“ език, или като при Чоран, който смята френския език за прекалено изтънчен и възвишен и така чужд му по природа, че му дава допълнителна причина да го избере за свое изразно средство в трескавия му стремеж да заглуши майчиния си език, замествайки го с „този невъзможен за овладяване език“! За Юлия Кръстева изоставянето на майчиния език също може да се тълкува като опит за майцеубийство, отварящо възможността да се превъплътиш в ново тяло, да се превърнеш в начало на теб самия, да се преродиш като носител на друг език, различен от твоя. Установилата се в Квебек китайска писателка Инг Чен също говори за решителното откъсване от корените в романа си L’ingratitude (“Неблагодарност”), където самоубийството се явява единствено възможният начин за разсичането на, образно казано, пъпната връв, с която майката налага връзката между нея и рожбата си. За да открие своята истинска идентичност, героят в творбата се изправя пред необходимостта да загърби и да се отрече завинаги от синовния си дълг – да даде живота си за родината, дълг, който се свързва с фигурата на бащата (изначален, наситен със символично значение и идеологически смисъл), както и да отхвърли майчиния си език, препращащ неизменно към деспотизма на майката. Жак Дерида обобщава този стремеж, наричайки го „поемане на идентичността към нейното собствено бъдеще”.
Андрей Макин пристига в Париж през 1987 г., на трийсетгодишна възраст и започва да пише на френски език. Получава признание едва с четвъртия си роман “Френското завещание” (1995), за който му присъждат наградите “Гонкур”, “Медисис” и “Гонкур на учениците”. Романът проследява изграждането на идентичността на героя, разкъсван между два противоположни образа: сибирската Саранза и лелеяния Париж. В подрастващото съзнание на главния герой те са като два диаметрално противоположни свята не само поради географската им отдалеченост. Романът е изграден на принципа на двойствената идентичност и представлява размисъл за корените, произхода, привързаността към родината. Съставен е от четири части. Първите две разказват за детството на героя и сестра му, за посещенията през лятото при бабата Шарлот Льомоние, която им чете френски книги и им разказва за своето детство в Париж. Чудесата на тази “френска Атлантида” с годините са помрачени от други разкрития – семейни рани, майчини тайни, завещани от Берия кошмари, изнасилени жени. Момчето, родено в Русия мечтае още от най-ранното си детство за Франция като за Атлантида. Но идва юношеството, когато френското у него започва да му пречи, да се оказва несъвместимо с една действителност на насилие и трагичност. От този момент Атлантида се превръща във “френски присад”, като второ сърце, което трябва да бъде заглушено. Франция се свързва със света на илюзиите, измислена страна от книгите, населена с привидения, от която трябва да се излекува, за да стане като другите, да се слее с масата. “Вече не принадлежах нито на времето си, нито на страната си. На малкото нощно кръгово кръстовище се усещах удивително чужд на самия себе си.” Въображаемият свят, с който е живял до момента, го откъсва от руската действителност, към която подрастващият юноша постепенно се завръща, болезнено и трагично, защото тази действителност се оказва ужасяваща смесица от противоречия и грубост, една “дива страна”. “Подобно на мечка след дълъг зимен сън, Русия се пробуждаше в мен. Една безмилостна, красива, абсурдна, единствена Русия. Русия, противостояща на целия останал свят със своята мрачна участ. Да, ако на погребението на родителите ми плаках, то бе, защото се почувствах руснак. И защото на моменти изпитвах силна болка от френския присад в сърцето.” Тази близка и далечна страна е описана като един нечовешки свят, в който няма средно положение. “Така е устроена тази страна – влиза се лесно, но никога не се излиза…”, е проумяла още майката на Шарлот, Албертин. Френската литература е онази междутекстова връзка, която прави възможен излаза, пренасяйки героя в света на Пруст и Нервал.
Как се отразява това междукултурие, междуезичие върху почерка? Какво означава да бъдеш руснак във Франция и французин в Русия, да бъдеш винаги Другият, този който не принадлежи на света, в който живее? Образът на другата “родина” позволява на героя да превърне съществуването си в роман, да пречупва реалността през фикцията, да вкара приказното в живота. В Русия образът на Франция въплътява мечтата, във Франция Русия олицетворява носталгията, тъгата, така необходима на твореца. Макин е френскоезичен писател, но макар и да е получил престижната френска награда “Гонкур”, не е причислен към Пантеона на френските писатели. Той обаче не е и руски писател и дори нито един от романите му не е преведен на руски език. Струва ми се, че можем да кажем, че Макин принадлежи на френския език, но светът, който пресъздава в творчеството си, принадлежи на руската култура.
Агота Кристоф пише първата си пиеса – „Плъхът”, през 1972 г. „Плъхът“ е може би най-политическата пиеса на авторката, в която критикува тоталитарните утопии и техните поклонници в лицето на Кеб, който твърди уверено: „Хората могат да допускат грешки, но Партията – никога!“. Използваният похват на двойната самоличност утвърждава както всеобщата лъжа, така и добре познатата ни техника на двумисленето, брилянтно изложена от Джордж Оруел в романа „1984“, проявяващо се дори по отношение на миналото и спомените, в които човек може сам себе си да манипулира и да забрави за това. „Кеб: Виж сега, ние с Бриг си измислихме миналото. Миналото може да си го съчиниш. Фасулска работа“. Персонажите постоянно сменят ролите си и самоличността си, лъжат и си противоречат. Можем ли да разберем кой стои зад двете страни на паравана – къде се пресичат личният и общественият живот и дали затворът не е метафора на поробения разум, готов да изпълни обществената поръчка за задължителна бройка невинни, които трябва да бъдат осъдени на смърт?
КЕБ: Да не би да сте осъден на смърт?
ПЛЪХЪТ: Да, като всички останали.
В този брой са представени двама автори, носители на наградата на петте континента на франкофонията за 2017 г. – Ямен Манай (Тунис), и за 2018 г. – Жан-Марк Тюрин (Белгия). Тази литературна награда, създадена през 2001 г. от Международната организация на франкофонията се присъжда за роман. Произходът на лауреатите през годините е разнообразен, както и разглежданите теми. Общото между тези двама автори е тревожността спрямо надвисналата заплаха на нетолерантността, на безнаказаното насилие в името на идеология, стремяща се да подчини или заличи непокорните, неправоверните, различните. „Жужащата жарава“ на Ямен Манай е предупреждение за надигащия се ислямски радикализъм чрез метафората за пчелния кошер, чиято хармония е нарушена с появата на „цяла орда гигантски стършели, заприиждали откъм дърветата – космати, черни, открито решени да убиват“. „Теа от Поречието“ е роман за геноцида над ромите през призмата на Теодора, една циганка, преживяла и надживяла репресии, насилие, нищета, смърти.
Женското писане на камерунката Каликст Беяла и на швейцарката Ан-Лиз Гробети препращат към отдалечени реалии, но заявяват една и съща воля да се говори за женската съдба. За много писателки френският език е езикът, на който могат да извикат своята болка, да опишат своята мъка и да постигнат освобождаване чрез словото. Както е видно от гореизложените примери от творчеството на писатели от Източна Европа, френският език се възприема като език на свободата, на който могат да бъдат изобличени насилническите режими.
Френскоезичната литература е пространство на културно и езиково многообразие, което се стреми да обединява, а не да разделя, за което пледира и Амин Маалуф в статията си „Против франкофонската литература“: „Това, което трябва да бъде премахнато, са безплодните и дискриминационни противопоставяния: литература на Севера срещу литература на Юга; литература на белите срещу литература на черните; литература на метрополията срещу тази на перифериите… Не бива френският език да се превръща в още едно място на изгнание за онези, които са го избрали!“.
Език отвъд границите, френският език е езикът на бунта, на бленуването и на бездомието. Понятието „бездомни езици“ е подробно развито от Марк Крепон, който противопоставя понятието „бездомни езици“, които са бленувани езици, на майчиния език. Това е езикът, който даден човек обитава, но който няма свое място, не се свързва с определено историческо или геополитическо пространство. Днес той се обогатява чрез творчеството на писатели, дошли от другаде, които допринасят за осмислянето на света в неговата пъстрота и хуманност. Както просто и ясно го формулира героят на Ерик-Еманюел Шмит Саад Саад от романа „Одисей from Багдад“:
– Накратко, мечтаеш си да бъдеш човек без родина?
– Не, не мечтая да бъда човек без родина, мечтая светът да бъде моя родина. Мечтая си онова „ние“, което ще произнеса някой ден, да бъде общността на умните хора, които търсят мир.
