„Поразените“ на Теодора Димова (изд. „Сиела“) – заради важната тема, трагическата съдбовност, ювелирната направа, стиловите игри и ясната позиция.
„Жената от Йерусалим“ на А.Б. Йехошуа (изд. „Колибри“, прев. Надя Баева) – заради ясния писателски глас срещу всеки вид тероризъм, бунта срещу анонимността на човешкото, метаморфозите на бюрократичното в името на човечността, съпричастието, любовта.
„Франкенщайн от Багдад“ на Ахмед Садауи (изд. „Киви“, прев. Емил Ценков ) – заради притчовостта, през която се говори за тънката граница между жертва и палач в съвременния свят, и маниите да бъдеш спасител, антитерористичната сила на книгата и великолепната препратка към Мери Шели.
„Нормални хора“ на Сали Руни (изд. „Еднорог”, прев. Боряна Джанабетска) – заради умението й с престорено спокойствие и много тъга да разказва за първите години от съзряването, в които личните провали, сдържаността и неспособността да се обличат в думи чувствата водят до екзистенциална самота тъкмо у различните и вярващите в интелектуалното съществуване.
Франсоа-Анри Дезерабл, „Някой си господин Пекелни“ (изд. „Аквариус“, прев. Галина Меламед“) – заради смесването на документално и въображаемо (в стил Зебалд) в едно търсене, което от реконструкция на живота на споменатия от Ромен Гари господин Пекелни прераства в разказ за Ромен Гари, но и за Холокоста, за заличени хора и минало, за историята като палимпсест, преборена от политиката на нацизма и комунизма и сведена до сух регистър.
