Емил Димитров, „Цариградски носталгии“, изд. „Симел“, София, 2019 – заради това, че те подканя да търсиш удоволствието от културата, че отваря смели хоризонти пред родното, дава му шанс „само ако събуди цариградското у себе си“, заради силното присъствие на свидетеля, не на туриста, заради възобновяването на Възраждането, за приемането му не като епоха, а като незавършен проект, заради високата литературност и способността да концептуализира проблеми, невидими досега за изследователския взор.
Лилия Трифонова, „Година с тринадесет прозореца“, изд. УИ „Епископ Константин Преславски“, Шумен, 2019 – защото има въображение, което те поднася през стелещи се мъгли, през облаци от прозореца от самолет, затова, че тринадесет прозореца са повече от дванадесет, защото това всъщност е очакване на чудо в края на годината, затова че чудото става реалност, тъгата отминава и е ден, ден първи.
Денис Нуф, “Коридoри”, изд. “ Scribens”, София, 2019 – заради неговата тиха наблюдателност и знание как се посреща неизбежното, че те води по непознати пътища, преминава през праговете и прозорците на напуснати стаи, че предоставя на читателя си езикови територии и безкрайни коридори, в които думите отекват по-силно и стигат по-далеч.
Сър Филип Сидни, „Астрофил и Стела“, прев. Евгения Панчева, издателство за поезия „Да“, София, 2019 – заради майсторския превод на Евгения Панчева, заради трудните решения, които е предприела, заради върховната езикова форма, в която достига сонетният цикъл до българските си читатели и заради самия Филип Сидни, защитникът на поезията.
Иглика Дионисиева, „Приказки от високосната година“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2019 – защото като стъпва на стиловата основа на фолклорната приказка, Дионисиева изгражда чудноватостранен мост между дълбоко митологични и устойчиви сюжетни модели и съвремието, защото си задаваш въпроса какво е детето, тази фигура на културата и философията, това общо наше минало, но и детето, на което вероятно четеш приказките от „високосната година“. Отговорите, които дава книгата, са разтърсващи и вълнуващи.
Петър Денчев, „Малкият бог на земетръса“, Жанет 45, Пловдив, 2019 – защото Денчев е изключително оригинален, всяка негова книга ме изненадва. Може да бъде мрачен, ироничен, възвишен, ежедневен, поетичен, лаконичен, разточителен, смешен, абсурден, осмислящ, да гради историите си на различни етажи, като удържа динамиката между отделните нива, да те поведе по обичайните софийски улици и брега на Дунав и да знаеш, че всъщност се разхождаш в миналото, да бъде едновременно свой и чужд писател.
