Разговор с режисьора Виктор Чучков за новия му филм
„Кой има нужда от още една книга въобще?“, пита главният герой в книгата на Захари Карабашлиев. Ако перифразирам: кой има нужда от този филм въобще?
Със сигурност първо аз явно съм имал нужда, щом съм го започнал. Желанието ми, любовта ми към киното, разказването на истории – всичко е в този филм. Имал съм нужда да кажа нещо, да го кажем заедно с моите най-близки съмишленици – авторите на сценария, продуцентите ми, и искрено вярвам, че зрителите ще го открият, ще го преживеят с нас. Филмът е своеобразно роуд-муви, каквато е и самата книга. Той е драматичен и забавен, и вълнуващ, и тъжен. Той е пътуване на няколко нива, както книгата е на няколко пласта, а и в сценария има няколко теми, които всеки ще открие с различна сила.
И доколкото всяко пътуване е откриване, то какво открихте за себе си, извървявайки пътя на филма?
Процесът на създаване наистина е процес на търсене и намиране, той е процес на преплитане на емоциите и въображението с историите, които те вълнуват. За мен процесът беше много интересен и наред с това много сложен, изпълнен с всякакви премеждия, с вълшебни моменти и с трудни моменти. Филмът беше голямо пътуване за мен, за сценаристите, за актьорите, за продуцентите, за оператора, въобще за всички наши творчески сътрудници. Аз лично разбрах доста неща за себе си, правех паралели с моя живот и от това връзката ми с персонажите стана още по-силна. Безспорно пораснах като режисьор и човек с този филм и научих много неща.
Как и защо се спряхте на книгата на Захари Карабашлиев?
Първо брат ми прочете книгата, Борислав Чучков, който е основният продуцент на филма, и ми се обади с думите: „Намерил съм една книга, която мисля, че може да е твоят нов филм като режисьор“. Аз я прочетох веднага и да, много неща ме развълнуваха в нея, генерални неща за живота, романът ме накара да мисля. Едновременно с това книгата беше ярка, кинематографична, пълна с интересни персонажи и действие, което е много важно като база за развитието на един бъдещ сценарий. Темата за живеенето на друго място, за желанието да живееш другаде винаги ме е вълнувала, това е засегнато и в предишния ми филм „Тилт“.
Темата, че щастието е другаде…
Ами може би е другаде, ние така си мислим, че то е навсякъде, където не сме, и така, докато го намерим. Така че постепенно открих много важни за мен теми, сценарият заживя свой живот и се разви. А пътят наистина беше дълъг и сложен, това е огромна копродукция между пет държави – България, Германия, Северна Македония, Сърбия и Белгия. Освен във Варна имахме снимки основно на чужда територия – в Англия, Германия, Белгия. Това не само е сложна организация за продуцентите, но и изисква умение да адаптираш текста и случките към една чужда, различна среда. Действието на книгата, както знаете, се развива в Щатите, а ние го пренесохме в Европа, при това в една съвременна Европа, Европа днес.
Как се отнасяте към актуалната днес тенденция българските режисьори да търсят вдъхновение в действителността и по-рядко да прибягват до литературни истории?
Защото е по-трудно според мен. Много по-трудно е, въпреки че аз, както вероятно и други режисьори, си мислех, че е по-лесно – като имаме историята, като имаме книгата, сценарият ще стане много бързо и лесно. Но оказа се, това са две тотално различни неща – литература и филмов сценарий. Знаех го, но не вярвах, че е чак толкова различно. Сценарият има други правила, друг живот, други неща, които трябва да го движат, и няма нищо общо с литературата. Затова много често сме свидетели как от дадена книга се взима само темата, само основният мотив и той се пренася в друга среда, или се правят вариации, или авторите просто се вдъхновяват, и дотам. Това е един многолик и сложен процес, в който всеки вижда своето и решава какво иска да направи – доколко иска да е близо до книгата и доколко да се дистанцира от нея. Това често зависи и от самия текст – доколко е адаптивен, доколко позволява да се надгради. За мен тъкмо надграждането е важното в случая, иначе по-добре да си стоим вкъщи и да си четем книгата, ако ще я правим едно към едно. Движеше ме тъкмо това надграждане, неизвестното, даже и страхът от провал.
Как участва Захари Карабашлиев в написването на сценария?
Най-вече с прекрасните теми от книгата си. Захари работеше в самото начало, когато действието се развиваше в Америка, както в книгата. По-късно с Борко Чучков решихме да пренесем действието в Европа, и по-точно в Лондон, и постепенно сценарият заживя свой живот с други сценаристи. По време на репетиции с актрисата Доля Гавански, която избрах за ролята на Стела, започнахме да работим по сценария, за да направим диалозите по-автентични и истински, за да отговарят на европейските герои. Тя живее от много години в Лондон и добре познава и двете култури, англосаксонската и източноевропейската, техните специфики, език и дух. Усетихме, че едно преместване на действието в Европа води до сериозна промяна и изисква пренаписване. Тогава се обърнахме и към английския редактор и сценарист Хилари Нориш и така между нас се роди това плодотворно сътрудничество. Хилари и Доля направиха съвсем нова версия на сценария, по която всъщност беше сниман филмът. Ние сме много благодарни на Захари, че той е написал този роман, че ние го имаме в ръцете си, и това е най-важното.
Защо пренесохте действието от Щатите в Европа?
Европа преживя голяма промяна за много кратко време, последните 5-6 години. Днес навсякъде тук е пълно с конфликти, с противоречия, пълно е с изгубени хора, с недоволни хора, с щастливи хора, с богати хора, с бедни хора. Искахме филмът да говори за сегашния човек, за човека в Европа днес, за неговия път, неговото порастване, неговата тъга и любов, неговия гняв, ако щете. А книгата е писана преди 10 години и повече, действието се развива и още по-назад във времето, а на мен вече, честно казано, времето на 90-те години не ми е толкова интересно. Днес в Европа се случват важни неща и киното трябва да ги коментира. Иначе големите теми от книгата са запазени, запазени са структурата и жанрът, просто са пренесени в Европа днес. Разбира се, това „просто пренасяне“ е сложна адаптация, свързана с промяна на персонажите, създаване на нови и т.н. Аз лично гледам на това като на надграждане, надявам се и за зрителите да е така, да им е любопитно и да ги развълнува.
Разкажете повече за Доля Гавански, тя е актриса с впечатляващо образование, учила е в Кеймбридж, има защитена дисертация върху Мейерхолд и руския театър…
Освен актриса с класическо актьорско образование, с опит в британския театър, кино и телевизия, Доля е автор на няколко радиопиеси, записвани за Би Би Си, а вече има и филм, като режисьор, за образа на руската жена през последните 100 години. Доля открих в един много дълъг процес на кастинг. Ролите на Зак и Стела са централни и това как си партнират, как аз усещам двамата актьори, доколко всеки ще изгради своя образ и доколко ще има въображението да поеме от образа на другия и от историята като цяло беше важно за мен. Това е първото й участие в български филм, тя на практика е английска актриса, формирала се там, въпреки че е родена във Варна.
Руши Видинлиев играе централна роля и в „Снимка с Юки“, друг филм, продуциран от вашата компанията. Може ли да го възприемаме като запазена марка на компанията ви?
Харесах много Руши още в „Цветът на Хамелеона“ на Емил Христов. Впоследствие го бях избрал за ролята на Зак в „18% сиво“, но подготовката и финансирането на филма продължиха дълго. Лъчезар Аврамов вече работеше върху „Снимка с Юки“, показах му пробите с Руши, той много го хареса и го взе, а филмът му излезе преди моя. Много се радвам за Руши, защото в тези два филма той имаше възможност да си партнира с много добри актьори, утвърдени, европейски актьори. Това му даде нови възможности да се развива, и смея да кажа, го издига на едно друго ниво.
От първоначалното финансиране на филма до излизането му мина много време, 5-6 години, какво наложи това забавяне?
Отстрани хората си мислят, че човек прави само едно нещо или пък, че щом имаш някакво финансиране, можеш да снимаш веднага. Нищо подобно. Освен доброто финансиране от България (от Националния филмов център и БНТ) на нас ни трябваха още толкова пари. А в същото време за тези години ние като продуцентска къща, „Чучков Брадърс“, направихме 8 международни филма като копродуценти, сред които „Уестърн“, чиято премиера беше в Кан, „Синът на София“, който взе голямата награда в Трибека, фестивала на Робърт де Ниро, работихме и по филма на Валери Йорданов „Шекспир като име на улица“, чиито снимки бяха преди три месеца, така че през това време сме направили много други важни неща. Ако говорим само за „18% сиво“, то пак е свързано с процес на работа – да усетим в дълбочина историята, да я преработим, да я превърнем в снимаем сценарий, а това, пак казвам, не е лесно. Като прибавим и факта, че история като тази не може да се направи само с български пари и български екип, а е нужна широка европейска копродукция – ето ти къде изтича времето. Всичко това изисква пътувания, търсене, кандидатстване за финансиране, изчакване, пак пътувания. Колко пъти сме ходили с оператора Ненад Бороевич до Англия, до Белгия, до Германия, до Варна, докато намерим всяко едно място, на което ще се снима. Над 600-700 човека са въвлечени в направата на филма. Тук искам да обърна специално внимание на оператора, който е много важен съмишленик на филма – Ненад чисто визуално пресъздаде духа на история. Другата ключова личност е нашият баща, композиторът Виктор Чучков, чиято музика се превърна в герой на филма. Искам да спомена и някои от другите актьори като Рон Кук, ветеран от английската театрална сцена, Сюзане Вюст, много интересна австрийска актриса, Самуел Финци, който е един от най-известните актьори от български произход в Европа.
Коя е Вашата книга на 2019 година? Дори това да е стара книга, която сте препрочели?
Препрочетох „Портретът на Дориан Грей“, много ме развълнува тази книга днес, беше ми нещо като вдъхновение в процеса на правене на филма. Дори в началото на филма има моменти от книгата, които героите цитират.
Откога зрителите ще могат да гледат филма?
Филмът тръгва по кината от 24 януари, а за настоящата му кампания бих искал да благодаря на нашите спонсори, които смело подкрепиха един културен продукт: Фибанк, България Еър, ресторант La Branche, Dentsu Aegus, JCDecaux Image.
Въпросите зададе ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА
