Академично слово на проф. д-р Изабел Пиреш де Лима, заслужил професор на Университета на Порто, произнесено на 26 ноември при присъждането й на „Доктор хонорис кауза“ на Софийския университет
Днес имам удоволствието и честта да представя пред Вас Изабел Пиреш де Лима, заслужил професор на Университета на Порто, изтъкнат португалски общественик и учен с широко международно признание. Дългогодишната й академична кариера протича в Хуманитарния факултет на Университета на Порто, където от 1974 до 2015 г. тя преподава множество дисциплини в областта на португалската литература от ХVIII до XXI в., френската литература на XX в., социологията на литературата, сравнителното литературознание, литературите и визуалните изкуства.
Многобройните научни изяви на професор Пиреш де Лима я нареждат сред най-авторитетните в световен мащаб лузитанисти. Тя е автор на забележителни трудове с открояващи се приноси в областта на изследванията на португалоезичните литератури и култури. Внушителната по обхват и дълбочина изследователска дейност на проф. Пиреш де Лима е отразена в стотиците й публикации и доклади на национални и международни форуми. Особено място сред тях заемат посветените на творчеството на португалските класици Éса де Кейрóш, Камúло Кащéло Брáнко и Жýлио Динúш, на редица ярки автори от модерната и съвременната португалска литература (Áлвеш Редóл, Жозé Кардóзо Пúреш, Агущúна Бéса-Луúш, Вержúлио Ферéйра, Жозé Сарамáго, Лúдия Жóрже, Мáрио де Карвáльо и мн. др.). В последните десетилетия научната дейност на проф. Лима е фокусирана върху актуални в полето на компаративистиката въпроси, свързани с културното многообразие и многопосочните междукултурни връзки в света на лузофонията. Като действащ член на три водещи научноизследователски центъра към Португалския фонд за наука и технологии (центровете за сравнително литературознание „Маргарита Лóза“ и за изследвания на португалската култура на Университета на Порто и Центъра за португалоезични литератури на Университета на Лисабон) проф. Пиреш де Лима ръководи и участва в мащабни изследователски проекти в сферата на литературната компаративистика, със специален акцент върху връзките между литературата и други изкуства.
Професор Изабел Пиреш де Лима е широко позната в световната лузитанистична общност и като организатор на многобройни научни и културни инициативи. Тя е член на 10 авторитетни международни научни организации, сред които Международната асоциация на литературните критици, Международната асоциация за сравнително литературознание, Международната асоциация на лузитанистите, Американската асоциация за португалистика. През годините проф. Пиреш де Лима е била ръководител и научен консултант на десетки широкомащабни образователни и културни проекти, в сътрудничество с португалски и бразилски държавни институции (министерствата на образованието, културата, външните работи, науката и технологиите на Португалия и Министерството на културата на Бразилия), с културни фондации и центрове (Фондация „Гулбенкиян“, Фондация „Сералвеш“, Фондация „Еса де Кейрош“, Националния център за култура и др.).
Проф. Изабел Пиреш де Лима е член на редакционните съвети на 11 високоавторитетни академични издания в Португалия, Бразилия, САЩ, Франция и Холандия. Десетки са лекционните и семинарните курсове, които проф. Пиреш де Лима е изнесла във висши училища в страни от Азия, Африка, Европа, Северна и Южна Америка. Поради международно признатата й експертност в областта на съвременната португалоезична култура, професор Лима през годините е включвана в състава на редица международни и национални журита за присъждане на най-авторитетните литературни награди в света на португалоезичието: Международната награда „Камойш“, учредена от Министерствата на културата на Португалия и Бразилия, Голямата награда на Асоциацията на португалските писатели (за роман и новела, за разказ, за поезия, за есеистика), наградата „Вержилио Ферейра“, наградата „Осеанош“ и др.
Известна е също така и активната гражданска позиция на проф. Пиреш де Лима по отношение на мястото на жените в демократичните процеси, както и в защита на културните и образователните ценности в съвременното общество. По тези и други актуални обществени дебати проф. Лима е имала през годините множество изяви във водещи португалски и бразилски национални медии.
За големите си заслуги в областта на разпространението на португалската култура в национален и международен мащаб професор Изабел Пиреш де Лима печели високото признание на португалската общественост и на португалските държавни институции. Била е депутат в Националната асамблея на Португалската република в рамките на два мандата (1999-2005/2008-2009), министър на културата на Португалия (2005-2008), вице-президент на една от най-авторитетните португалски културни институции – Фондация „Серáлвеш“ (2006-2008). За изключителния й принос към обществото, образованието и португалската култура проф. Пиреш де Лима е удостоена с едно от най-високите държавни отличия в Португалия – офицер на Ордена на Инфанта Дон Енрике.
Мадлен Данова
Изабел Пиреш де Лима
Многоуважаеми господин Ректор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ проф. дфн Анастас Герджиков,
Уважаема госпожо Декан на Факултета по класически и нови филологии проф. д-р Мадлен Данова,
Ваше Превъзходителство госпожо Посланик на Португалската република в София д-р Елена де Алмейда Коутиньо,
Уважаема госпожо Декан на Факултета по хуманитарни науки на Университета на Порто проф. д-р Фернанда Рибейро,
Уважаема колега проф. д-р Яна Андреева,
Уважаеми преподаватели, студенти и докторанти,
Уважаеми госпожи и господа,
Благодарност, признателност, gratidão – това е първото чувство, което изпитвам, когато се обръщам към общността на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ в лицето на многоуважавания й Ректор. Благодарност за голямата чест, която ми се оказва с удостояването с една толкова висока степен, каквато е най-високата почетна титла на Софийския университет. Голямата португалска писателка Агущина Беса-Луиш, която наскоро загубихме, казваше, че „Благодарността е най-малко ефимерното нещо в нашия живот. Заради нея може да се почувстваме по-малко свободни, но също и по-малко самотни“, и заключаваше: „А това е нещо добро“ (Bessa-Luís: 129). Затова и казвам, че това усещане е прекрасно – да се чувствам завинаги свързана с високопрестижния Софийски университет, да бъда част от неговата високоавторитетна академична общност, или – и тук отново ще се позова на Беса-Луиш и на играта й със словото – да губя от свободата си, като я печеля. Obrigada, многоуважаеми господин Ректор – а думата „обригада“ на португалски език означава, в буквален смисъл, че съм задължена и признателна другиму, че съм свързана с всички вас.
Признателна съм също и на моя португалски език, на културите и литературите, които се изразяват чрез него. Вярвам, че именно обстоятелството, че съм се занимавала с тези литератури и култури в университета, в който протече целият ми живот от далечната 1969 г. досега – Университета на Порто, както и фактът, че станах посланик на тези култури и литератури през десетилетията на академичната ми кариера, която отрано придоби международни измерения –всичко това, вярвам, има отношение към днешното ми удостояване с това високо почетно отличие. Посетих за първи път Софийския университет преди години, за да участвам в една инициатива, наречена Дни на лузофонията. Това бяха дни, наситени със събития, посветени на честването на португалския език и на културите, които се изразяват на португалски в различни точки на планетата – в Ангола, Бразилия, Кабо Верде, Гоа (в Индия), Гвинея Бисау, Макао (в Китай), Мозамбик, Португалия, Сао Томе и Принсипе, Източен Тимор. Именно затова за мене е особено удоволствие тук да мога да говоря на моя език, след като, за съжаление, не мога да го направя на български. Радостна съм и от това, че съвсем наскоро в Софийския университет бе учредена научноизследователска катедра „Камойш“, която ще носи името на Жозе Сарамаго и ще подкрепя обучението и научните изследвания в областта на португалския език и португалоезичните литератури и култури в този университет, където португалистиката вече има солидни традиции. Давам си сметка, че една немалка част от присъстващите може би няма да разберат думите ми на португалски. Но бих искала да запомните звученето на моя език – така, както се помни музиката, която продължава да звучи в ушите ни. За възможността да четете думите ми в превод на български език благодаря на проф. Яна Андреева, дълбок познавач на португалския език и култура.
Бих искала също да подчертая, че награждаването с тази почетна титла на човек като мен, работил неотклонно във и за хуманитаристиката, приемам също като признание за значението, което се придава на хуманитарните науки в Софийския университет. Известно е, че в много европейски университети, а и не само европейски, хуманитаристиката днес претърпява сериозни ограничения, сред които недостатъчното финансиране от страна на институциите, носещи отговорност за развитието на научноизследователския сектор. Но университет, който има за свой патрон свети Климент Охридски, основател на Охридската книжовна школа, изиграла извънредно значима роля за налагането на старобългарския език и за просветата на славянския свят, такъв университет не би могъл да пренебрегне развитието на своята хуманитаристика.
***
Миналия месец, при откриването на академичната година във Факултета по хуманитарни науки на моя университет испанският философ Даниел Инерарити обоснова разбирането за това, че демокрацията се нуждае от хуманитаристиката в особено голяма степен. Именно за неотложната необходимост да се поддържат и развиват обучението и изследванията в полето на хуманитарните науки в нашето съвремие бих искала да говоря днес пред вас.
В своя роман „Възпоминание за манастира”, издаден през 1984 г., Жозе Сарамаго, който е единственият португалоезичен писател, удостоен с Нобелова награда за литература, пише следните думи: „Всичко в света постоянно ни дава отговори. Това, което ни отнема повече време, е да зададем въпросите“ (Saramago: 329). Мисля, че тази фраза изразява озадачението, което изпитваме спрямо състоянието на обществото ни, което, особено от 70-те‒80-те години на ХХ в. насам, се завъртя неудържимо във вихъра на науките и технологиите. От една страна, това ни предостави редица отговори, които ни насочиха към грандиозен напредък в полето на точните науки, към сигурни достижения, изключително продуктивни за експоненциално нарастващия прогрес на консуматорското общество, към едно все по-ефикасно подреждане на реалността като в паноптикум, но от друга страна, почти ни възпира да формулираме въпроси.
Ако споменавам вихъра, то е, защото става дума именно за скорост. Всички ние изстрадваме в нашето социално, професионално, семейно или лично ежедневие опита на ускорението. А нас, университетските хора, научени да мислят, да концептуализират, да предвиждат, т.е. да поставят въпроси и да развиват опитност, която изисква време и съзряване, все повече ни смазва натискът на постоянната и сякаш абсурдна необходимост да взимаме педагогически и научни решения в надпревара с времето.
Аз лично все по-остро чувствам това подчинение на ускорението, в което живеем, като една от най-фините, но и най-разпространени и ендогенни форми на насилието, на което сме подложени днес. Сред различните форми на насилие, които идентифицира в известната си студия на тази тема, словенският философ Славой Жижек посочва като най-мощна и най-обективна сред всички форми на насилие тази на невидимото насилие, върху което се основава нормалността.
Ускорението се превърна в толкова неотменима част от живота ни, в опора на нормалността в ежедневието ни, че вече придоби опасната и парадоксална невидимост на естествените, рутинните, обичайните неща. То се наложи така подмолно и незабелязано, на толкова скрити равнища, че успя да предизвика модели на поведение, които или възпрепятстват оползотворяването на моментите на пауза, или правят така, че изживяваме съзерцателните паузи с постоянно усещане за вина, считайки, че нашият ритъм не е адекватен на ритъма на останалия свят.
Още от Античността мислители и творци отстояват представата за първостепенното значение на съзерцанието. Съзерцанието е това, което може да оплоди действието. То е единственото време-пространство, което прави възможно да се усети есенцията на света. Това място на съзерцанието от незапомнени времена се счита и за място на творчеството, място на плодоносното зърно, на зараждането на нещо ново, място за съзряване на мисълта. Място, което предполага забавяне на ускорението, оспорване на културно детерминираното време и сливане с природните ритми. Струва ми се, че именно за това място пише Райнер Мария Рилке в „Писма до един млад поет”:
Да бъдеш артист, означава: да не смяташ и пресмяташ; да узряваш като дървото, което не притиска жизнените си сокове и се поддава с доверие на напора на пролетните бури, без страх от наближаващото лято. То, лятото, неизменно идва. Но идва единствено за търпеливите, за онези, които са там, сякаш вечността е пред тях, така необятна и безметежно спокойна (Rilke: 82).
Днес, това „там“, за което ни говори Рилке, е все по-неясно и трудно за достигане място, дори за тези, които обитават среди, в които поначало се предполага съзерцанието да е задължително, да е условие sine qua non за творческата дейност. Именно такъв е случаят на академичните среди, защото все още разбираме университетите като място за създаване на знания и на критическо мислене, а не като професионални училища, които се ограничават в това да удовлетворяват изискванията на пазари и клиенти. Затова и става крайно наложително ние, членовете на академични общности, да отстояваме правото си на достъп до това място на пауза, промеждутък, интервал, където да става възможно упражняването на нашите критически и тълкувателни способности. В условията на общество, белязано от извънредно интензивното движение на стоки и данни, които биват разглеждани в почти изключително количествен аспект, общество, което залага на намирането на отговори, както пише Сарамаго, – а тези отговори трябва да са точни, е много важно да намерим сили да отстояваме своята естествена роля да задаваме въпроси. А това е възможно, когато прекъсваме онова ускорено движение и създаваме така необходимата критическа дистанция.
При разглеждането на този проблем хуманитаристиката може да заеме централното място, което по право й се полага, като не се поддава на внушенията на мита за точната измеримост, като не се отказва от интуитивността, като задава повече въпроси, отколкото посочва отговори, като извлича и същевременно привнася смисъл в милионите данни, които ежедневно ни се предоставят. Инерарити ни припомни наскоро, че ежечасно и дори ежеминутно ставаме свидетели на обмен на данни и на тяхното обработване с цел употреба, и че когато това не се случва на основата на теоретични постановки и модели, у нас се създава илюзорната представа за неоспоримо знание – сякаш се оглеждаме в огледало, чийто образ излъчва всичко за нас, сякаш самият свят е гладък като огледало или екран.
В своята книга „21 урока за XXI век” от 2018 г. израелският историк Ювал Ноа Харари отстоява тезата, че пред свят, чиято единствена константа е ускорената промяна, „училищата трябва да сменят модела си и да започнат да преподават „четирите К-та“: критическо мислене, комуникация, колаборативност, креативност […], трябва да обръщат по-малко внимание на техническите, изпълнителските способности и умения и да поставят акцента върху поливалентните житейски умения” (Harari: 302). Целта е да се развият способности за справяне с промяната, като се генерират нови идеи и се измислят нови продукти, но преди всичко, посочва Харари, като осмисляме отново самите себе си.
Укрепването на хуманитаристиката и на нейната изконна и сега особено актуална насоченост отново и отново да се запитва за неразрешимите въпроси на човешкото измерение, ще бъде от голяма полза за нашите възпитаници. То ще ни помогне да запазим като своя позиция онази неудовлетвореност, която ни различава като човешки същества, която ни кара да се запитваме за смисъла на живота и на смъртта, а също и за трансцендентността. Това е същата неудовлетвореност, която повторително ни тласка към онова, което Джордж Стайнър някога нарече „устрема на питането“. Стайнър ни предупреждава със загриженост: „Да се откажем от задаването на въпроси, да наложим върху тях цензура, това би означавало да заглушим жизнената си пулсация и онази dignitas, които предопределят човешката ни същност“ (Steiner: 67).
Философът от южнокорейски произход Бюнг-Чул Хан с тревога обръща внимание на факта, че в съвременното общество на глобално производство и комуникация властват позитивността и глаголът „мога“. Точно обратна е парадигмата на Фуко за следпросвещенското общество – тя привилегирова дисциплиниращото и забранително „трябва“ в неговите казарми, лудници, затвори, фабрики, в които доминира негативността или, иначе казано, „не-моженето“. Yes, we can е символът на Късната модерност, в която ограниченията престанаха да съществуват. Затова дори гурутата и книгите за самопомощ постоянно ни внушават лозунга „Ти можеш“.
Този надарен с „можене“ субект, разбира се, е обвързан в сегашното ни общество с императивното изискване да произвежда, да успява, да приключва нещо и незабавно да се захваща със следващото, което довежда до едно раздуване на личната инициатива и на личната отговорност. Това превръща съвременния човек в хиперактивно и хиперневротично същество, което се самоексплоатира, като при това се чувства свободно. Той лесно изпада в състояние на депресия, когато стигне до извода, че в крайна сметка не е способен да „може“. Оттам ироничната и противоречива констатация, до която толкова често достигат уморените същества, които нашето общество произвежда: че „нищо не е възможно“ в едно общество, чиято максима е, че „всичко е възможно“. Хан посочва: „Подобна автореференциалност създава една парадоксална свобода, която се превръща в насилие по силата на принудителните структури, залегнали в същността й. Психическите болести на обществото на производството не са нищо повече от патологичен израз на тази парадоксална по своята същност свобода” (Han 2014: 23). Затова и се чувстваме контролирани същества, боязливи, апатични или агресивни, макар и да живеем в общество, в което формалното приемане на принципите на индивидуалната свобода и на правото на различност е по-голямо, отколкото когато и да било преди това.
Всъщност всичко сочи, че вместо да бъдем в действителност по-свободни и отворени към различието, ние сме доминирани от онова, което философът нарича „ужас от еднаквостта“ (Han 2018: 11). Търсим с огромно очакване онзи like, който потвърждава, че сме идентични с другия, който на свой ред се идентифицира с нас. Онова, което наричаме споделяне, се оказва една последователност от потвърждения, показващи, че всеки един от нас продължава да е идентичен на себе си. Приятелите и последователите, които събираме в мрежите за дигитална свързаност, никога не ни предоставят възможността да се срещнем с някого, който да е различен, или с различната култура, на която този някой би бил изразител. Винаги сме свързани с хора, които мислят като нас, които не ни карат да се отдалечаваме от зоната на комфорт на нашите убеждения, нито пък допринасят за разширяването на хоризонта ни от опитности. Същият автор напомня: „Дигиталното на френски се нарича numérique. Свързаността с числата предполага всичко да се превърне в изброимо и сравнимо. Така се възпроизвежда идентичното“ (Han 2018: 12-13).
Създаваме си илюзията за знание, а всъщност просто достъпваме в мрежата огромното количество налична информация, винаги на разположение, подложена на постоянна дезактуализация и реактуализация. Но знанието в действителност предполага съприкосновение с различното, то е носител на трансформация, а не на идентификация. Знанието, въпросите, разбирането не са статични, нито пък се случват в среда, в която властват ускорението и онази подчиняваща ни мигновеност, на които ни обрича дигиталната революция. Познанието предполага узряване в дòсега с различното и непознатото – така то провокира в нас своего рода изкупление.
Отстраняването на Другия създава предпоставки за самоунищожителни явления, в които Азът задушава себе си, както и за болестен индивидуализъм, нарцистично натрупване на либидо и насочено към обекта желание. Но стабилният и уравновесен Аз наистина се нуждае от Другия, нуждае се от това да може да възнагради Другия – в противен случай изпадаме в чувство на празнота, а празнотата води до депресивни и автоагресивни отклонения, каквито много често наблюдаваме в съвременното общество. Затова и често срещаното явление на селфитата вече се разглежда не като здравословен израз на нарцисизъм, а като „марш в нищото на един нарцистичен Аз, останал сам със себе си“ (Han 2018: 35). В отделни моменти този нарцистичен Аз си се представя като пълноценен, отразен в гладката блестяща повърхност на дисплея – своеобразно наше огледало, закрилящо продължение на самите нас.
Ролан Барт преди време написа, че „Съвременно е онова, което е неактуално“ (Apud Agamben: 20). В това си твърдение Барт подчертава съществуващата пред човека възможност да установи уникална и неповторима връзка с настоящето, като се прикрепи към него, като същевременно създава дистанция, която да му позволи отграничаването от това настояще. В този смисъл да се приобщиш към настоящето, но и да му се съпротивляваш, означава да си съвременен.
Дали тогава не се налага да упражняваме съвременността си именно във формата й на съпротива? Съпротива преди всичко на ускорението, на движението, на онази почти роботизирана хиперактивност, която не ни позволява да упражняваме висшата си човешка власт, като казваме „не“. Yes, we can, можем да го направим – можем да спрем, да прекъснем движението, ускорението, да окажем съпротива на експоненциално нарастващата позитивност, да избягаме от необходимостта просто да се реагира, към която ни тласка продуктивното ни общество, да се вгледаме в другия и в многообразието, което този друг носи със себе си, и така да поставим под въпрос пространствено-времевия режим на постоянния оборот (вж. Innerarity). Можем да създадем една пауза и отново да се захванем с онези въпроси, които хуманитарните науки винаги са готови да поставят за обсъждане. Защото когато се приспособяваме безкритично към всичко, което електронните устройства започнаха да извършват вместо нас, а и поради новия ни статус на „дигитални имигранти“, както гласи изразът на полския социолог Зигмунт Бауман (Bauman, Mazzeo: 108), се превръщаме в непълноценни, самоампутиращи се същества, а не, както някога смятахме, в подобрени човеци.
Накрая, можем да настояваме за възстановяването на съзерцателните пространства, в които да мислим мълчаливо, можем да защитим местата на пауза – места и пространства, които обичайно считат за ненужни, но за които в крайна сметка става ясно, че са изключително полезни за това уморено, потиснато и изпразнено от емоции общество, в което се движим. Тук имам предвид извечното поле на хуманитаристиката, така старо като самата култура, а именно писането и тълкуването на истории, на което учени и философи са се отдавали от най-дълбока древност, а днес мнозина считат за нещо безполезно. За мене като преподавател по литература е особено ценна фикционалната практика, както и да се нарича тя – поезия или наративи – в множеството форми, в които се конкретизира и осъществява херменевтичния си опит. Става дума за същата практика на фикционализиране на действителността ни, която накара Джордж Оруел да напише през 1949 г. онази предвещаваща нашето време дистопия, наречена „1984”.
Преди няколко месеца португалският невроучен Антонио Дамазио, който живее в Съединените щати, бе гост на научна конференция в престижната фондация „Калуст Гулбенкиян“ в Лисабон. В доклада си той направи един вид преход през естеството на човешкия мозък и през онова, което нарече „естествеността на съзнанието“, вземайки назаем думите от първия стих на поемата на Емили Дикинсън: „По-необятен е Мозъкът, отколкото Небето“. Според Дамазио този стих формулира съвсем точно проблема, мотивирал изследванията, които представи пред аудиторията. В последвалия дебат Антонио Дамазио изтъкна колко важни са въображението и производните му художествени светове – с техните романови герои, с многообразните действия на персонажите – за начина, по който си представяме живота в бъдещето. Дамазио винаги е отстоявал убеждението си, че именно разказването на истории е решението, което съзнателният разум намира, за да превърне в разбираеми, а също и в предаваеми, онези правила, които регулират живота на принадлежащи към една и съща група индивиди. Както и че точно това решение да се разказват истории се възприема като привилегирована форма за комуникиране на емоции и на факти, които не само че се приемат за важни и за колективния, и за индивидуалния живот, но при предаването им се включва и удоволствието – както в момента на репрезентацията, така и при разпознаването им (Damásio: 359). Именно така изкуството на разказа, а и всяко друго изкуство, придобива онзи антиципиращ или предвиждащ характер, който още Аристотел отбелязва в своята „Поетика”, когато приписва на поезията – а тук приемаме, че това се отнася като цяло за литературата и за всяко творчество изобщо, – изкуството да означава възможното или, иначе казано, да представя не каквото е било, а каквото е могло да бъде.
В прекрасната си книга „Пруст е бил невроучен” младият северноамерикански учен Джона Лерер представя изключително ясно и комуникативно начина, по който изкуството може да изпревари дори науката. Книгата му показва как по различни пътища изтъкнати творци, сред които има много писатели, а също и танцьори, музиканти, кулинари, успяват да изразят в своите творения неща, които нито един научен опит не е успял да демонстрира по-рано. Тъй че въображението, в това число и литературното, се явява ключов фактор за напредъка на научното познание, защото, както твърди Лерер, „ние сме изградени от изкуство и от наука“ (Lehrer: 14).
От всичко казано дотук се налага представата за неотменимостта на изкуството и на неговата интерпретация в процесите на социално взаимодействие, на обновяване на познанието, на припознаване на етическите ценности – дори тогава, когато изкуството бива приемано, или пък самї приема себе си като принадлежащо към сферата на ненужното. Затова и съм напълно съгласна с италианския мислител Рикардо Мацео, според когото метафорите, от които се изгражда изкуството, ни помагат да намерим своята посока в света (Bauman, Mazzeo: 107).
Антонио Дамазио, когото цитирах по-горе, винаги е обръщал внимание на необходимостта да поддържаме и развиваме обучението в областта на изкуствата и на хуманитарните науки, ако искаме да изградим и да повишим гражданската осъзнатост в нашите общества. Изкуството, от което литературата е естествена част, предполага наличието на форми на емоционална интелигентност, на чиято релевантност и развитие невронауката в последно време отделя все по-голямо внимание. Да се подкрепи интегрирането на ниво образователни системи между развитието на когнитивната интелигентност, което традиционното образование винаги е включвало в себе си, отдавайки значение на техническите и научните дисциплини, и това на емоционалната интелигентност, която хуманитаристиката и изкуствата, включително и литературата, винаги са развивали – това е правилният път за образоването на гражданското общество, за създаването на повече и по-добри граждани, а също и за изграждането на по-хармонични личности.
От известно време насам сред преподаватели от различни области на знанието и в различни образователни степени се води дебат за това, което наричаме парадокса на deep learning, т.е. за противоречието, по силата на което увеличаването на знанията не винаги съответства на нарастването на способността за разбиране и на същинското познание. Много от нашите възпитаници показват, че им е трудно да интегрират новото знание в предварително познатия им свят, т.е., че изпитват трудност да съчетаят новите със старите знания, така че да очертаят нови епистемологични пътеки. Аз бих казала, че изпитват дефицит на паузи, на съзерцание, дефицит на рефлексивни пространства за формулиране на въпроси и за интерпретативна практика.
Има ли нещо по-добро от историите, което да можем да предложим – на тях, но също и на всички нас? По-добро от разказите, които и литературата, и другите изкуства ни предлагат и в чието съставяне хуманитаристиката е особено веща?
Силата на хуманитаристиката в настоящето произтича от това, че хуманитарните науки разглеждат въпросите за ценностите, които днес ангажират, но и противопоставят в много голяма степен гражданските ни общества. Именно хуманитаристиката притежава големия потенциал да обогати и дори да насочи в правилното русло този мащабен дебат. Неслучайно тълкувателната практика и критическата мисъл, по-конкретно философският и литературният критицизъм, днес свидетелстват за едно възвръщане към въпросите на етичното. Именно тази е една от най-сериозните възможности, които днес се очертават пред хуманитаристиката, принудена да се развива в свят, който, макар и да затъва в свръхоценяването на онова, което се нарича „точно“, не намира точните средства, за да се измъкне от кризата.
Антоан Компаньон, френският инженер, който смени професионалното си поприще, за да стане преподавател по литература във високопрестижния Collège de France, не престава да говори за етичното завръщане на литературата, пренамествайки я в общественото пространство като „незаменимо познание, което е дълбоко свързано с епохата и не може да бъде резюмирано, познание за човешката природа и за нейната единственост“ (Compagnon: 44). В англосаксонския свят Питър Ливайн подема същото преосмисляне на ролята на хуманитаристиката и отбелязва, че онези явления, които сам нарича „етичен обрат“ (ethical turn) в литературата и „обръщане към разказа в етиката“ (turn to narrative in ethics), всъщност са конвергентни явления. Ето и думите му в оригинал:
These trends are desirable because valid moral reasoning depends upon the telling and interpretation of stories. In turn, stories are necessary because ethical reasoning is largely particularistic, not categorical. It is about particular people in particular situations, not about abstract concepts (Levine: 130).
А самата същност на хуманистичната етика ни задължава да поставяме винаги на първо място хората в индивидуалното им измерение на личности.
Но не бива да смесваме етичния обрат в литературата с някои остарели идеи за идеологизирана литература. Литературата не формулира идеологически тези, най-много да подкани читателя да бъде неин активен интерпретатор и така да изгради свободно своите собствени тези, като не се поддава на предзададени внушения. Застъпвайки се за включването на обучението по литература в техническите специалности наравно с обучението по други изкуства, теоретичката на португалската литература Силвина Родригеш Лопеш посочва, че обучението по литература допринася за развитието на познанието поради факта, че самото познание „се основава на парадоксалното условие да подготвя своето собствено опровержение, да насочва към отказа от предзададени идеи, какъвто и да е техният статус“ (Lopes: 132).
В проблематизирането на мястото на литературата се включва и Ричард Рорти, според когото приносът на литературата за разбирането на света не е в сферата на истината или на знанието, а по-скоро по отношение на представянето на опита на другия. С други думи, литературата би допринесла по-малко в борбата с нашето невежество, отколкото в борбата с илюзията ни за самодостатъчност или с нашата самовлюбеност. Именно затова Рорти различава литературата от други видове познавателен дискурс, каквито са философският, научният или политическият.
Накрая бих искала да спомена и българския формалист Цветан Тодоров, „Доктор хонорис кауза” на този университет, който, както знаете, през 60-те и 70-те години се опита да формулира от позициите на структурализма прецизни теоретични инструменти и подходи, с които да се осъществява анализът на текста. В своята книга „Застрашената литература” от 2007 г. Тодоров, потвърждавайки позицията на Рорти, изказва едно изненадващо мнение. Сякаш в дух на разкаяние, Тодоров посочва в своето mea culpa:
Това, което романите ни дават, не е ново знание, а нова способност да общуваме с личности, които са различни от нас; в този смисъл те са част повече от моралната ни система, отколкото от познанието ни. Крайният хоризонт на тази опитност не е истината, а любовта като върхова форма на човешката свързаност (Todorov: 81).
Съприкосновението със света на литературата и с разнообразните гледни точки, които този свят ни представя, позволява вътрешното ни разширяване и придобиването на нови способности за възприемане на другия, създава у нас включващо съзнание. Следователно изживявянето на опита на литературата ни отваря към интеркултурния диалог и към овладяването на разбирането за многообразието на човешката същност – разбиране, което по мое мнение нашето съвремие, и особено нашата Европа, трябва да развие без никакво отлагане.
Светът се нуждае от тълкуване и от промяна, но противно на онова, което казваше Маркс, етапът на интерпретацията никога не свършва, а в интерес на истината не се изчерпва и необходимостта от неговата трансформация. След края на епохата на големите утопични наративи за нас е важно сега да дефинираме пътищата, които във всеки един момент и във всяка една ситуация са в най-голяма степен полезни на обикновените мъже и жени – дори като просто плаваме, докъдето стига погледът ни. Това определяне на посоките може да се случи – и това е дълбокото ми убеждение – в този момент на пауза, в този промеждутък или интервал, за който днес говорих. За да се случи, ще са необходими заострено внимание към света, съзерцание и активно упражняване на интерпретативните ни способности в онова междувремие, което предвещава нови форми на движение. Пол Лафарг, зетят на Маркс, провокативно отстоявал правото си на леност – най-вероятно по онова време това е било начин да се отстоява правото на мълчалива рефлексия. Посоките, които ни занимават, могат да бъдат начертани както от локалното, така и от глобалното, те могат да бъдат зададени както от улицата, която спешно трябва да се асфалтира, така и от националните здравни услуги, които се нуждаят от подобрение, или от защитата на Амазонската гора…
Да разказваме и да слушаме истории, да четем и да тълкуваме текстове, особено литературни текстове, това са все безценни инструменти за развитието на критическия дух. Те са особено важни, за да успеем да формираме у младите хора способността да чуват другия, да възприемат разнообразието на света, да разбират потенциала на думите да създават светове, да се противопоставят на предрешеното, особено когато то е медиатизирано от гладката, без нито една прашинка, затова и привидно перфектна повърхност на смартфона. Големият португалски класик от XIX в. Еса де Кейрош, вече в годините на писателската си зрялост, съответно и поизпразнил запаса си от твърди убеждения, създава своя Фрадик Мендеш, образец на свръхцивилизования „денди“, и му приписва следните мъдри думи: „илюзията […] е така полезна, както и неоспоримата истина – за изграждането на духа, за да бъде човек пълноценен, трябва да се знаят както приказките за феи, така и задачите от Евклидовата геометрия“ (Queirós: 273). Това ни помага на нас, преподавателите, и на тях, нашите студенти, да съхраняваме и развиваме, – и тук отново ще се позова на Стайнър – нещото, което наричаме „жизнената ни пулсация и онази dignitas, които предопределят човешката ни същност“ (Steiner: 67).
Много благодаря! Благодаря ви за вниманието и отново благодаря за тази връзка, която създадохте между мен и Софийския университет.
Преведе от португалски ЯНА АНДРЕЕВА
Цитирана литература
Agamben, Giorgio – Nudités, Paris, Ed. Payot & Rivages, 2012.
Bauman, Zygmunt e Mazzeo, Riccardo – Elogio de la Literatura, Barcelona, Gedisa, 2016.
Bessa-Luís, Agustina – Dicionário Imperfeito, seleção e organização de Manuel Vieira da Cruz e Luís Abel Ferreira, Lisboa, Guimarães Editores, 2008.
Compagnon, Antoine – Para que serve a literatura?, Porto, Deriva Editores, 2010.
Damásio, António R. – E o Cérebro Criou o Homem, S. Paulo, Companhia das Letras, 2011.
Han, Byung-Chul – A Sociedade do Cansaço, Lisboa, Relógio d´Água, 2014.
Han, Byung-Chul – A Expulsão do Outro, Lisboa, Relógio d´Água, 2018.
Harari, Yuval Noah – 21 Lições para o Século XXI, 5ª ed., Amadora, Elsinore, 2019.
Innerarity, Daniel – O Futuro e os seus Inimigos, Alfragide, Teorema, 2009.
Lehrer, Jonah – Proust era um Neurocientista, Alfragide, Lua de Papel, 2007.
Levine, Peter – “An Ethical Turn for the Humanities”, Rethinking the Humanities – Paths and Challenges (Ed. Ricardo Gil Soeiro and Sofia Tavares), Cambridge Scholars Publishing, 2012.
Lopes, Silvina Rodrigues – Literatura, defesa do atrito, Edições Vendaval, 2003.
Queirós, Eça de – A Correspondência de Fradique Mendes, Lisboa, Imprensa Nacional-Casa da Moeda, 2014
Rilke, R.M. – Cartas a um Jovem Poeta, Porto, Asa Edições, 2002.
Rortry, Richard – Contingência, ironia e solidariedade, Lisboa, Editorial Presença, 1994.
Steiner, George – Dez Razões (Possíveis) para a Tristeza do Pensamento, Lisboa, Relógio d’Água, 2015.
Todorov, Tzevetan – A Literatura em Perigo, Lisboa, Difel, 2009.
Zizek, Slavoj – Violência – Seis Notas à Margem, Lisboa, Relógio d’Água, 2009.
