Бойко Пенчев
Да представяш книга на Йордан Ефтимов определено не е лесно. Първо, всички го познават. И което е още по-важно – всички имат твърдо установено мнение за него. Понякога в главата ми се набиват английски думи, които нямат точно съответствие на български и вгорчават живота на преводача. За една такава дума се сещам сега, търсейки как най-кратко да опиша виновника за това събиране. Думата еmercurial – подвижен като живак, непостоянен, Меркурий, който обаче, както знаем, е римската версия име на Хермес – бога на съобщенията, на херменевтите и на литературоведите.
Да започнем от заглавието. Как да тълкуваме това „Литература около нулата“. Всъщност авторът се е погрижил да не се мъчим толкова, разкодирал го е, като е предложил цели три възможни тълкувания. Първите две са по-интересните. Литература в точката на замръзването или литература около нулевата година, т.е. писана в годините малко преди и малко след 2000-та. И двете са верни.
В уводния текст към книгата Йордан Ефтимов почтено заявява какво е събрал между нейните корици. „Общото на тия текстове е, че те не са научни, не са литературознание. Те са форми на литературна журналистика и литературна публицистика“. Можем да ги наречем „обзори“, първият от които, „Българската литература през 1996 г.“, е публикуван тогава, а последният е от 2009 г. С други думи, тринадесет литературни години, като 2000-та е горе-долу по средата. Междувремено са минали почти толкова години от публикацията на последния текст. Част от актуалните наблюдения звучат вече като непонятен архив. Коя е била например най-продаваната книга през 2004 г.? Въпрос за колко хиляди лева е това през 2020 г.? (Отговорът: „Опитът на един глупак“ на Мирзакарим Норбеков.) Т.е. това е литературна критика на близката перспектива, която обаче се предлага в книга, което е покана да бъде гледана отдалече.
Най-монолитният блок в книгата представляват четири годишни обзора, публикувани в сп. „Демократически преглед“, възстановено и издавано през 90-те от Михаил Неделчев. Това са обзорите на Йордан Ефтимов за 1996, 1997, 1998 и 1999 година. В тях почти позитивистичното гъсто описание на литературните факти е придружено от една пенчославейковска резигнация от празнотата на съвременността, която е всъщност псевдосъвременност. „Защото навсякъде новото идва с борба и се настанява след победа – по нас няма такива работи: нито старото си отива, защото е отживяло, нито новото идва, защото има непосредствена потребност от него.“ Казано е от Пенчо Славейков в статията „Българската поезия“, но би прилягало и на Ефтимов.
Самият Ефтимов обаче се оттласква от тези свои обзори, като в статията „90-те: неустановености по условие“ ще ги коментира така: „Смятах, че с едно по-пълно описание ще потърся дебат и нов консенсус“, но „Аз вече не мисля така. (…) това не значи, че помениците могат да заместят литературната история“. Наблюдава се едно значимо пречупване във фокуса на текстовете му, писани преди и след 2000-та. Ако в тези от 90-те доминира желанието да се обзре всичко от гледната точка на просветения литературен наблюдател, то в по-късните текстове се коментират критично литературните факти най-вече през призмата на техния социален успех – класации, продажби, награди.
Как обаче чете литературата и литературния живот Йордан Ефтимов?
Най-краткият отговор – като напрежение между добро и ефективно; напрежение, което трябва да бъде огласено, направено видимо.
Има теории, според които определена фраза, чута в детството, може да се окаже мисловна матрица в зрелия живот на индивида. Води те баба ти в църквата, слушаш песнопения и ставаш вглъбен християнски писател. Или пък пасеш магарето на дядо, слушаш псувните на селския козар и израстваш като органичен писател, пресъздаващ топлотата на селския космос. В семейства на средната социнтелигенция от 70-те обаче най-вероятно е детето да чуе някакъв партиен лозунг, споменат обикновено с умерена ирония. Имам чувството, че такава ключова фраза за Йордан Ефтимов се е оказал Живковият призив „Качество и ефективност, ефективност и качество“. Той просто пронизва целия му критически проект.
Какво означава качество в литературата? Йордан Ефтимов дава два типа отговори. На едно място той пише като вметка: „висока литература, т.е. стилови изобретения или философска проблематика“. От една страна, доброто бива обвързано с езика, с неща като добър стил, добра работа с езика, които изглеждат почти самоочевидни, или поне авторът не разсъждава върху тях в тези текстове. Достатъчен е епитетът „добър“. Това, разбира се, е проблем. Симптоматична е например статията за Владимир Трендафилов, в която срещаме един много важен пасаж. „А В. Трендафилов пробутва своя вкус като универсална мярка. Ами, първо, ако обичаш, седни и рационализирай вкуса си, изясни го пред нас и тогава го прилагай! Защото всеобщ критерий за добра литература не съществува” (с. 181).
Дали обаче Йордан Ефтимов не следва да приложи този императив и към себе си? Всъщност той го е правил, но трябва да познаваме и другите му критически книги, защото иначе трябва да кажем: „Ами, Данчо, ако обичаш, седни и рационализирай вкуса си, изясни го пред нас и тогава го прилагай“.
Има обаче и втори критерий за добро и той не е стилов, поетически, т.е. вътрешноцехов. Това е концептуалното „добро“, което предлага ново самоописание на света и обществото. („Самоописание“ е термин на Ричард Рорти, който Йордан охотно използва.) Литературата трябва да предлага важен, продуктивен нов начин на осмисляне на обществото, и то даже не на съвременността, а на бъдещето. Да се занимава с големите етически и метафизически въпроси. Примерно – не трябва ли човешката раса да събере сили и да се самоунищожи с един взрив, за да не загрозява Мирозданието? (Това е мой пример, не на Ефтимов.)
Въпросът е, че за да върши литературата тази работа, не са достатъчно просто талантливи произведения. Нужна е цялостна екосистема, в която писателите пишат, критиците обсъждат, а публиката внимава в час и взема участие. Това е същата нормативна или идеална представа за литературна публичност, която тръгва от д-р Кръстев и неговото „литература имаме, нямаме публика“, от което израства и литературоведският проект на един Александър Кьосев например. Текстовете на Йордан в книгата често имплицитно полемизират с Александър Кьосев, фигуриращ под името „някои културолози…“. Дали обаче Йордан Ефтимов не го влече да спори с хора, които всъщност мислят литературата по доста сходен начин?!
Стигаме до въпроса за ефективността – литературата като социален ефект. Ефективността също има две лица. Едното е пазарът, продажбите, медийният образ. На тази страна на литературната ефективност Ефтимов обръща голямо внимание, особено във втората част на книгата, където доминират класациите, наградите и коментарите върху социологически измерими аспекти на литературния живот. Йордан Ефтимов обаче е критичен към този тип ефективност, а не на последно място – и към социологическите типове „мерене“ на популярност. Много добро е наблюдението му например за социологическите анкети – които не отчитат разминаването между онова, което правим и онова, което казваме, че правим. Отношението към четенето и книгата в едно социологическо проучване е наречено от Йордан „автопортрет, който българите са си направили за отношението им към книгите“ (с. 182). Безспорно пишещият за литература трябва да държи сметка за пазарно-популярната страна на нещата. „Добрата ефективност“ обаче е другаде. Тя е в способността на литературата да формира малки общности. Този богданбогдановски елемент в критическия „натюрел“ на Йордан Ефтимов е много важен. На едно място той пише, че е нелепо да очакваме литературата да въздейства върху публиката „като цяло“, т.е. да раздруса някаква имагинерна национална публика – това е невъзможно. Вместо това трябва да стимулираме и култивираме формирането на по-малки литературни общности, да търсим мостове между тях и т.н.
Всъщност Йордан Ефтимов се опитва да прави именно това – да посредничи между различни читателски общности. Някои от публикуваните в книгата статии са излезли в „Демократически преглед“, други в „Език и литература“, „Литературен вестник“, но има и такива в „Стандарт“, „Сега“, „Мениджър“, „Християнство и култура“… Забелязва се адаптиране на писането спрямо различните медии – например има три обзора за литературата на 1999 година, публикувани в „Стандарт“, „Сега“ и последният – в „Демократически преглед“. В книгата те са събрани заедно, включително със съкращенията, с които невежите редактори са ги окастрили. Друг пример за адаптиране – на различни места в книгата Михаил Неделчев се появява веднъж като „Михаил Неделчев“, друг път като „доцент Михаил Неделчев“, а трети път вече с пояснението „литературният историк Михаил Неделчев“, което показва, че текстовете в книгата са мислени за различни публики. Което, пак казвам, не е непременно лошо. В тази адаптивност всъщност можем да видим желание за опипване на почвата, настройка на предавателя и адресиране на общност, която е различна в трите случая.
Понякога Йордан Ефтимов става общност със самия себе си, разроява се на различни гласове, забравя какво е казал. Например в книгата на два пъти се споменава „Фалшификаторът от Черния кос“ (на Хаим Оливер), едно соцкриминале. Първият път се говори за „шедьоврите на криминалната загадка като „Фалшификаторът от Черния кос“ или талантливите шпионски истории на Богомил Райнов“ (на с. 181). На с. 262 обаче четем: „спомням си как навремето сред многото кримки шум вдигна например „Фалшификаторът от Черния кос“ – не особено майсторски написана книга, особено на фона на ироничните и пародийни соц черни романи на Богомил Райнов“. Отделен въпрос е за какъв шум Ефтимов си спомня, при положение че въпросният роман излиза през 1969 г. Някои може и да помним, но тук вече влизаме в темата за литературните поколения.
Въпросът, с който започва и свършва книгата, е: „Настъпва ли краят на литературата?“. Какво става с нея, каква е социалната й релевантност днес, и по-важното – утре? Йордан Ефтимов защитава на пръв поглед парадоксалната идея, че литературата не се занимава с настоящето. Настоящето е за наръчниците как да отслабнем, как да спечелим приятели, какъв заговор са ни подготвили Сорос и рептилиите и т.н. Литературата обаче е нещо друго – тя се занимава или с миналото, или с бъдещето. И най-вече с бъдещето. „Бъдещето на литературата е в проверката на утопиите“, казва Йордан Ефтимов. Но при цялата си мрачност и критичност към българския литературен контекст Ефтимов все пак вярва, че има читатели, „които искат да разберат мястото на човека в бъдещето, човека като същество, което с единия крак е вече в отвъдното, което не се е случило“.
Надявам се, че част от тези читатели са тук, тази вечер сред нас. Още повече ми се иска да вярвам, че такива читатели има и извън това пространство. Или ако няма, ще се появят.
Слово при представянето на книгата на Йордан Ефтимов „Литература около нулата“ на 21.01.2020 г.
Йордан Ефтимов, „Литература около нулата“, изд. „Просвета“, София, 2019.
