В: Изглежда че за Вас XIX век е Златната ера на романа. Защо?
Л: Мисля, че за литературата XIX век е бил изключителен период. Погледнете великите английски, френски, руски, а също и американски писатели. В Латинска Америка е нямало толкова велики писатели с изключение на Сармиенто[1]. Сармиенто е значим писател, но най-великите латиноамерикански писатели са от XX век. Аз съм голям почитател на Толстой, Достоевски и френските автори, които са оставили дълбок отпечатък у мен – най-вече Виктор Юго и „Клетниците“. И Флобер, който за мен е бил истински майстор на словото. За разлика от Юго, Флобер не е бил гениален, когато е започвал да пише. Той е постигнал гениалност с усърдие, с постоянство, като се е стремял да преодолява ограниченията си. В този смисъл той е образец за подражание за писателите, които не са родени гениални.
В: Как е съумял да постигне това?
Л: С постоянство. С идеята, че винаги можеш да усъвършенстваш това, което си създал, ако притежаваш воля и критичност. Да се опитваш да достигнеш най-високия стандарт за качеството на езика, а също и в изграждането на самите истории. Той не е подражавал на великите писатели от своето време. Притежавал е необходимата критичност и опит, за да знае, че като писател не е постигнал това, което е искал. И така упорито е пренаписвал и редактирал. Водел е отчаяна битка срещу ограниченията си и е постигнал гениалност – създава „Мадам Бовари“, „Възпитание на чувствата“ и „Саламбо“. Обичам „Саламбо“. Критиците я определят за по-слаба творба, но за мен с елегантността и мощта на прозата, на езика, историята на Саламбо зазвучава толкова романтично. Жива история. Флобер ми помогна, когато започвах да пиша. А също и Балзак – амбициите на Балзак. Идеята, че един роман може да обхване цялото общество и да опише всичко, което се вижда в него – добро, лошо, отвратително, ужасно, грандиозно. В Испания също сме имали велики писатели през XIX век. Може би най-великият испански роман – „Фортуната и Хасинта“ от Перес Галдос, е писан именно през XIX век.
В: Изгубили ли сме амбицията, която са притежавали романистите на XIX век – да творим в толкова всеобхватни мащаби?
Л: Абсолютно съм убеден в това. Романът е литературният жанр на XIX век. Може би най-значимите романи в историята са написани през XIX век. По това време хората са имали усещането, че светът им се срива. Това е периодът, когато сме изпитвали méfiance[2]. Méfiance: състояние на обреченост и недоверие в реалния свят, поради което въображаемите светове на романа достигат своето величие. През XIX век това усещанее царяло и в Русия, Франция, изобщо в цяла Европа. Точно по това време са създадени най-великите романи.
В: Споделяте ли усещането, че през XIX век визуалните изкуства и музиката също достигат своя пик?
Л: Не. Бих казал, че най-великите художници са тези от началото на XX век. Великата революция в изобразителното изкуство идва с Пикасо, с кубизма, с постимпресионизма, с експресионизма в Германия. Мисля, че това е началото на модерността за визуалните изкуства.
В: Изглежда че Изгубеното поколение вече не Ви говори така, както преди. Казвали сте го понякога, когато препрочитате…
Л: Изгубеното поколение?
В: Хемингуей, Фицджералд…
Л: Това е велико поколение. Хемингуей, Фокнър. Изпитвам огромно възхищение към Фокнър. Мисля, че може би той е Писателят на XX век – единственият, когото можем да сравняваме с великите романисти от XIX век. Фокнър не би бил възможен без Джойс, но мисля, че е надминал учителя си и е създал сага, която е по-добра, по-интересна и по-дълбока дори от сагата на Одисей. Или Пруст, когото смятам за велик, велик романист. Не мисля обаче, че можем да ги сравняваме с изключително богатия свят, който Фокнър е успял да създаде.
В: Имате ли обяснение на факта, че Испания е създала двама от най-великите творчески умове – Пикасо и Сервантес?
Л: Испания и Латинска Америка са създали особено творчески светове. Философията не е испанска идея. Ние имаме Ортега-и-Гасет – значим мислител. Но философията не е испанска културологична идея. Без съмнение обаче творчеството е. Нещо, което е по-скоро емоционално, отколкото интелектуално. Това е Испания. Това е Сервантес. Това е Пикасо. Това е Гонгора[3]. Това е Гереро[4]. Това също е и Латинска Америка.
Латинска Америка е създала фантастични писатели – като Борхес, Кортасар, Маркес, но не и велики мислители. Великите мислители много по-често са германци, французи или дори англичани. Латинска Америка и Испания са много по-емоционални в творчеството си. Пикасо е крайното проявление на тази испанска особеност. Той не е бил в състояние да обясни нищо от това, което прави, но е бил гениален в създаването му.
Идеите му са били недостъпни. Не са съществували. Той е притежавал инстинкт, инстинкта на Гонгора. Гонгора не е можел да обясни какво прави, но е създал най-значимата и оригинална поезия за времето си.
В: Мислите ли, че в бъдеще все пак ще има велики творци?
Л: Вероятно. Не бих казал велики. Има съвременни творци, напълно непознати за широката публика. Специалистите познават и следят работата им. Защо? Защото в нашето съвремие, за съжаление, културата е на изчезване. Без всякакво съмнение това се дължи на невероятната техническа революция в комуникациите. Тя доведе до фриволизацията и банализирането на културата.
Сега философите ще се обявят в защита на това. Мисля, че за пръв път в историята имаме демократична култура, но тази демократична култура е повърхностна и фриволна. Без съдържание. Без много идеи. Смятам, че това е така, защото идеите като основен носител на културата бяха заменени от образите. Книгата беше заменена от екрана. Резултатът от всичко това е, че ние имаме демократична култура, защото тя достига до огромна част от обществото. Това, което тя представя обаче е повърхностно, фриволно и банално в сравнение с миналото. Това е сериозен проблем и тепърва трябва да решим дали образите могат да заменят идеите като доминиращ инструмент на културата.
Аз мисля, че не могат. Мисля, че идеите са много по-важни от образите и че трябва да се постараем чрез образование и допълнителни усилия отново да придадем дълбочина на идеите, ако не искаме демокрацията да се провали. Напълно съм убеден, че културата е важна за изграждане на такива граждани, от които демокрацията има нужда, а именно тези с критично мислене, които няма да бъдат манипулирани лесно от силните на деня. Тъкмо обратното – мисля, че общество, пренаситено с образи и възпитавано само чрез образи, може да се манипулира много лесно от популистите. Това се случва в света в момента. Дори в САЩ. Вярвахме, че САЩ е напълно имунизиран срещу популизма. В действителност не е. Предаде се на популистите, както и Англия. Много години съм живял в Англия и изпитвам огромно възхищение от гражданските добродетели на англичаните. А вижте сега: Брекзит. Национализмът създаде този тип популизъм, който стои зад Брекзит. Привързаността ни към образите стои зад национализма, който в момента наблюдаваме в Европа. Във Франция, в Италия. Мисля, че ситуацията е сериозна.
Мислехме, че след краха на комунизма демокрацията ще процъфти навсякъде, но сега в обсега на демокрацията срещаме и популизъм. И най-лошото му проявление – национализмът – е предизвикателство към демократичните институции и демократичната култура, тъй като е много по-сложен и труден за оборване, отколкото беше комунизмът.
В: Какво можем да направим, за да разрешим този проблем?
Л: Мисля, че трябва да заменим образите с идеи. Идеите са най-важни. И най-добрият начин да защитим демократичните ценности е да заменим образите и фалшивите новини. Защото според мен фалшивите новини се дължат на доминиращата роля на образите в нашата съвременна култура.
В: Веднъж отбелязахте, че „историята и литературата са като братя“.
Л: Мисля, че литературата е допълнение. Когато четем Толстой, вярваме, че Наполеоновите войни в Русия са били такива, каквито той ги описва. И дори те да са описани невярно във „Война и мир“, тази литературна фикция ще надделее над историята. Литературата е тази, която дава, да го кажем така, най-трайната, най-издръжливата във времето представа за историческите събития.
В: Като романист, който черпи вдъхновение от реални събития, доколко се чувствате задължен да се придържате към историческата истина?
Л: Когато използвам историята като суров материал, не се старая да се придържам към фактите. Изобщо. Отнасям се с уважение към литературната истина, която е различна от историческата истина. Разбира се, не можете да изкривявате очевидни факти. Тях трябва да уважавате. Това, което имам предвид, са детайлите, с които можете да обогатите литературата. Например романът ми „Празникът на Козела“[5] се придържа към основните факти от диктатурата на Трухильо. Но имаше неща, които не можех да включа в романа – исторически факти, които бяха трудни за вярване. Трябваше да ги изключа, защото бруталността, глупостта, жестокостта на истинския свят биха били немислими за един роман. Защото убедителността, достоверността на романа щеше да бъде напълно заличена от тези чудовищни престъпления, извършени по време на диктатурата на Трухильо.
В: Откъде черпите идеи?
Л: От моя свят и въображение. По-конкретно от срещата между въображението и картините, съхранени в паметта. Паметта е важна. Не мисля, че някога съм писал напълно измислена история. Винаги съм ползвал спомени или картини, съхранени в паметта ми, като отправна точка за историите си. Такъв беше случаят с „Войната в края на света“, която е бразилска история. Бях изключително впечатлен, докато четях за „Конселейро“ – религиозно движение във вътрешността на Баия. Бях изкушен от информацията, която бях събрал, и реших да напиша роман. При мен винаги се случва нещо, което събужда любопитството ми. И това е отправната ми точка.
В: Загрижен ли сте, че навлизаме в епоха на цензурата?
Л: Виждаме феминисткото движение, което по своята същност е достойно за уважение. Трябва да си сляп, за да не подкрепяш хората, които се борят срещу предразсъдъците и дискриминацията на жените. Без никакво съмнение. Но сред тях има групировки, които са изцяло фанатизирани. Те искат война между жените и мъжете. Опитват се да цензурират литературата от миналото. Видях това да се случва с Набоков. С такова дискриминативно отношение няма как да има литература. На теория това би заличило цялата литература от историята, защото литературата е отражение на действителния свят – свят, в който съществува дискриминация и ограничения за жените. И ако ще налагате цензура върху нея, ще унищожите и опитите си за подобряване на демократичните ценности.
Затова мисля, че трябва да сме особено критични към този изкривен феминизъм и да се борим с него като враг на демократичните ценности. За съжаление, феминизмът достигна в определени страни нива на нетърпимост и екстремизъм, с които трябва да се борим в името на свободата, демокрацията, културата. За жалост, и в Испания и Латинска Америка. Струва ми се, че за пръв път това е глобален проблем. В страните от Третия свят и в страните от Първия свят. Не трябва да се оставяме да бъдем манипулирани от екстремизма – политически, феминистки, религиозен или идеологически.
В: Какво трябва да направим, за да се противопоставим на тези форми на екстремизъм?
Л: Много е трудно, защото мисля, че у хората, дори и да са много образовани, живее носталгията – идеята, че някога в миналото е имало хомогенно общество. Това е измислица. Такова никога не е съществувало. Тази идея става неотложна и много важна тогава, когато не се доверявате на онова, което се случва около вас. Погледнете какво става в Европа. Съзадаването и разрастването на Европейския съюз е фантастичен напредък. Той обаче е ужасяващ за хората, които не са сигурни какво ще последва. Мисля, че носталгията подхранва популизма и национализма. И тя има различни лица: Брекзит във Великобритания, т.нар. „патриотизъм“ в Италия, във Франция. Трябва да сме подготвени да посрещнем тези предизвикателства, които могат да доведат дори до унищожаване на демократичните институции.
(със съкращения)
Превод от английски: ЦВЕТЕЛИНА МАРЕВА
Източник: www.octavianreport.com
[1] Доминго Фаустино Сармиенто – (1811-1888), аржентински активист, интелектуалец, писател, държавник и седми президент на Аржентина. – Б. пр.
[2] (фр.) – недоверие.
[3] Луис де Гонгора и Арготе – испански бароков лирик. – Б. пр.
[4] Жозе Мануел Брисеньо Гереро – венецуелски писател, филолог и философ. – Б. пр.
[5] Изд. „Хермес“, 2004.
[…] брой на Литературен вестник и това интервю в превод на Цвети […]