Литература, кино и пандемия, или къде се пресичат реалният и въображаемият свят

бр. 14/2020

Въображаемият свят придобива все по-голяма тежест в дни като тези, става ни по-близък и някак по-важен в ситуация на глобална пандемия. Настоящето все повече заприличва на внезапно сполетяла ни антиутопия, в която историите се повтарят ту като трагедия, ту като фарс, а бъдещето като че ли задълго е отседнало в един ретроутопичен хоризонт. В тези обстоятелства се обърнахме с пет въпроса към петима автори на художествени и публицистични произведения, а техните коментари публикуваме тук (по азбучен ред на имената им).

1. Днешната ситуация, свързана с вирусната пандемия, е нова и критична за нас, за Европа, за света. В литературата и киното обаче подобни екстремни ситуации са описвани и пресъздавани многократно. Дава ли ни това основание да им се доверим? Може ли естетическият опит с филми, книги, а и видеоигри да ни предостави инструменти за справяне?
2. Има ли произведения, които бихте отнесли към житейската ни ситуация днес, или тя изисква да бъде пресътворявана по изцяло нов начин?
3. Имаме ли реални основания да мислим бъдещето като минало, както в „Дванайсет маймуни“ на Тери Гилиъм, или е рано за подобни темпорални обрати?
4. Как мислите, ще има ли трансформации в полето на културата, след като излезем от настоящото положение – нови форми, нови канали, – или бързо ще се върнем към познатите ни неща?
5. Ако днес решите да напишете книга (сценарий) върху извънредната ситуация в света, какъв би бил нейният (неговият) финал?

ВАСИЛ ГЕОРГИЕВ (писател, автор на антиутопичните романи „Апарат“ и „Екс орбита“, преподавател по правни науки)

1. Литературата дава възможност за преживяване на опит, при това безболезнено, но това преживяване си има и своите ограничения. Четящият човек може да се окаже по-подготвен от другите хора, когато се случва някакво извънредно събитие, защото може да предвиди някои последици по-добре от невежата. Но не бива да се осланя само на този свой опит – литературата носи своите правила, които я правят читаема, реалният свят не търси читатели, затова произведенията му не се подчиняват на литературните алгоритми. От това следва, че читателският опит не е достатъчно легитимен в реалността. Не само това, опасно е да се предоверяваме само на него. Читателският опит има и предимство над реалния, защото литературата не е ограничена от законите на действителността, тъй като литературата не е само отражение на обективната действителност. Това обаче още повече утвърждава необходимостта от разграничение между двата опита.
2. Много е динамично положението. Днес е по-скоро „В очакване на варварите“ – в добрият случай – на Кавафис, в лошия – на Кутси. Утре може да е „Слепота“ на Сарамаго, важно е вдругиден да не е „Пътят“ на Маккарти.

3. Най-често действителността не е толкова драматична или поне драматизмът й се губи, защото кризите идват постепенно и една след друга, на последователни порции. Вирусът няма да затрие света, това е ясно, но ще накърни равновесието на социалната ни система, което ще доведе както до предвидими катастрофи (икономическа, социална, миграционна), така и до такива, рискът от настъпването на които (или въобще техния характер) не можем да преценим все още.

4. При добро стечение на обстоятелствата нищо няма да се промени, защото творческият стимул в съвременното консумативно общество не е импулс, а е рефлекс – на това, което иска масата. Социалните мрежи и лайк културата ще продължат да определят формите. Чудя се дали неодобрението ми към тази посока е резултат на трезва преценка, или се дължи на това, че съм представител на едно предишно поколение, за което авангардът, ъндърграундът и некомерсиалното изкуство означаваха нещо. При лошо стечение на обстоятелствата обаче ще се появят нови форми, защото съвременното консумативно общество ще е приключило. Тогава хората ще се ориентират към по-ниските нива на пирамидата на потребностите и културата ще се еманципира от положението си на обслужваща консуматорския пазар дейност. Това ще лиши много творци от препитание, но ще възроди изкуството от мазетата. А то е в основата все пак.

5. 

   Не знам дали въобще ще може да се говори за финал. Тази криза ще доведе до икономическа криза, тя може да доведе до социална криза, тя може да доведе до миграционна криза и така – много. Има и екологична криза, която за известно време не ни прави впечатление, но това не значи, че я няма. Занимавал съм се вече да ги пиша тези неща, само дето ги бях сложил с десетина години по-късно.

ВЛАДИМИР ПОЛЕГАНОВ (писател, автор на книгите с фантастична проза „Деконструкцията на Томас С.“ и „Другият сън“, преводач)

1. Литературата, особено художествената, учи на емпатия, или поне така казват немалко изследвания от последните години. Не знам дали това е достатъчно основание да се доверим на нея, на киното, на видеоигрите. За мен е. Важно е да се трупа такъв естетически опит – който минава през изследването и обитаването (като читател, зрител, геймър) на модели на света ни, които не са негови преки отражения, каквито предлага, да кажем, нехудожествената литература, есеистиката, документалното кино. Четенето на „безотказните“ формули на реализма понякога е истинският ескейпизъм. В последните едно-две десетилетия ми се струва, че има някакво желание да се подчертае като важно отдалечаването от измислицата. Не знам колко голям е обхватът на този феномен и дали е феномен изобщо, но той е видим в много уж несвързани области – в литературата това са повишеният интерес към личната история и мемоарния разказ и вниманието към научните текстове; в медиите – търсенето на новината, която не е фейк, и паралелно с това бумът на всякакъв род риалити формати. Въпросът е къде ни отвежда това демонстративно дистанциране от измислицата и дали в нейна замяна не получаваме някаква манипулирана или в най-добрия случай внимателно курирана реалност, която е само на крачка от това да бъде поредната илюзия и да не бъде разпозната като такава просто защото е удобно и приятно позната. Каквото и да е, това е интересна „тревожност“, която заслужава да бъде следена.

2. Има немалко произведения, които по един или друг начин са провидели днешната ситуация или са описали свят, близък до нейния. За мен такива са не само пряко разказващите за вируси и пандемии, но и многото фантастични романи и разкази, които се занимават с фрагментирането на общностите и проблематизирането на физическата близост – процеси, видими в последните десетилетия в обществото ни благодарение на развитието на медиите и технологиите и изострени от сегашното извънредно положение. По-конкретно за такива моменти особено подходящи ми се струват произведения като романът „Стената“ на Марлен Хаусхофер и повестта „Мрак“ на Андре Карнейро, в които случилото се е неуловимо дори и за научната мисъл и темите за самотата и крехкостта на връзките с другия остават единствените възможни за изследване.

3. Мисля, че бъдещето винаги е донякъде минало. Поне в смисъла, в който най-често говорим за него. Дори във фантастичните произведения то е просто модел на миналото или настоящето. Между другото, тук ми се струва уместно да отбележа, че няма литература, по-взряна и обсебена от настоящето от фантастичната. А дали мрачното минало заплашва да даде „лицето“ на бъдещето – има основания за такива страхове, особено днес, когато живеем във времето на емоционалната (и емотиконна) краткотрайна реакция, която, изглежда, е достатъчна да задейства всички и всякакви промени и процеси в обществото.

4. Сигурно ще се върнем към познатите ни неща, и то бързо. Към всички структури на изкуството, които са доказали своята стабилност и съответно носят усещане за сигурност и комфорт. Даже сега има призиви да гледаме познатото, да мислим през познатото, да сме спокойни, защото бъдещето ще е познато, видимо, възможно за описание с прости думи и чрез близки сцени. Иначе казано, да се успокояваме, че нас – във вида, в който съществуваме сега – ще ни има там и тогава. Още една тревожност, съвсем нормална и разбираема. И вероятно знак за възможности, които ще изпуснем. А тревожността ще се усилва, защото след тази битка предстои още по-голямата – тази да се научим да живеем в условията на непредвидимо променящ се климат и природа (и география) с все по-изменчиви черти.

5. 

   Отворен. Вероятно към пространство, в което досегашният език или вече не работи, или продължава да работи, но неуловимо за нашите сетива и от нас се очаква да създадем нов.

ДЕЧО ТАРАЛЕЖКОВ (съсценарист на филмите „Слава“ и „Бащата“ на Петър Вълчанов и Кристина Грозева, сценарист на видеоиграта Elea)

1. Възможно е може би да си подготвен за типа човешко поведение, което да очакваш да се прояви при пандемия и извънредно положение. Това при условие, че говорим за психологически дълбоки произведения, защото в този жанр има и предостатъчно плява, която дори не търси истини за човешкото състояние отвъд бързооборотната сензационалност. Не мисля, че са много онези хора, които са наистина „подготвени“ по смисъла на, да речем, героя на Майкъл Шанън от изключителния филм „Подслон“ на Джеф Никълс, където един баща получава видения за края на света и започва да строи бункер за семейството си. Очаквано цялата му общност го взима за луд. И действително – подобен тип подготовка е трудно отличима от манията. Според мен обаче е почти невъзможно човек да предвиди собственото си поведение в ситуация, в която никога не е бил. Това би означавало да действа роботски, а ние много добре знаем, че емоционалните реакции в кризисни моменти обикновено взимат надмощие над рационалните. С други думи, този, който твърди, че знае много добре какво трябва да прави, защото е чел книги, гледал филми или играл игри, е поредна жертва на всеобщата илюзия за контрол. Тъкмо това е, което извънредните ситуации разпиляват с лека ръка – заблудите ни, че контролираме каквото и да било.

2. Бих търсил в сюжетите, които се въртят около параноята, отшелничеството, социалната изолация – какво правят хората, когато се превърнат в затворници на собствените си домове, как се изкривява психиката и изострят отношенията, когато свободата е ограничена и когато ближният е потенциален преносител на зараза (в момента не ми хрумват конкретни заглавия за пример). Според мен житейската ни ситуация в момента далеч не е толкова драматична, колкото в една драматургична форма, чиято задача е да бъде драматична. Не живеем в трилър по смисъла на набралия отново популярност „Заразяване“ на Стивън Содърбърг, а по-скоро в социална драма за семейства, изгубили прехраната си, за конфликти вътре в семейството, които дълго време са дремели и сега, при наложената постоянна близост, избухват, за загубата на близки хора в битката срещу болестта, за което обаче по-голямата заслуга не е на вируса, а на системни проблеми в здравеопазването и социалното осигуряване. Разбира се, задължителни са и сюжетите за опортюнисти и спекуланти. Но „изцяло нов начин“ на пресътворяване на ситуацията – не съм сигурен, че можем да говорим за каквото и да е „изцяло ново“ в разказването на истории.

3. Не смятам, че Covid-19 ще е причинителят на такъв тип апокалипсис като представения в „Дванайсет маймуни“. Да не забравяме, че там заразата беше дело на един психопат с мания за пречистване на човечеството. Всъщност филмът изобщо не се занимава с обществените промени, настъпващи в контекста на противоепидемични мерки – сюжетът изпуска точно този етап от историята. Що се отнася до темпоралните въпроси, нещата, които занимават новото ни ежеднение, са далеч по-тривиални, и макар и да провокират мисли за всичко онова, което е можело или е трябвало да бъде свършено в миналото, си остава факт, че екзистенциалната заплаха изобщо не е на дневен ред. Даже излиза, че пандемията всъщност донякъде допринася да се забави същинската екзистенциална заплаха – климатичният колапс.
4. Макар и като цяло да съм скептичен относно способността на човечеството да излъчва нови културни форми, все още е рано да се каже. Зависи колко дълго ще продължи извънредното положение и как и доколко ще се влошава ситуацията занапред. Ако кризата се задълбочи дотолкова, че да достигне, не дай си Боже, екзистенциални размери, тогава – ако се ориентираме по пирамидата на потребностите – културата първа ще падне жертва и да, последвалите й форми ще се изменят, но дали ще са нови или рециклирани стари, това не знам.

5. 

   В момента изживявам свой собствен, доста драматичен филм, в който майка ми се нуждае от спешна сърдечна операция точно в момента, в който цялата система е в епидемичен ступор, което води до неочаквани препятствия и бавене, а едно заразяване с Covid-19 в тази ситуация наистина би коствало живота й. Направен за публика обаче този филм би бил една лоша социална драма, в която героите са жертви на системата и ситуацията и нямат собствен ход на действие. Ясно е, че искам щастлив финал за тази история и стискам всички палци той да е такъв. Извън тази лична нота, въпросът е твърде общ – „книга (сценарий) върху извънредната ситуация“ може да бъде много неща с много различни герои, проблеми, сблъсъци, тоналност, мащаб. Няма еднозначен отговор на този въпрос. Ако го пиша аз, познавайки се, финалът сигурно по някакъв начин ще намеква за непоправимостта на човешкия вид.

ДРАГОМИР СИМЕОНОВ (журналист, водещ, съавтор на филмовия подкаст „Тихо, филмът започва“)

1. Естествено, че естетическият опит дава богат инструментариум за справяне с кризисни ситуации, както и многообразие от кризи, които да припознаем като извънредни. Все пак премеждията на протагониста (физически и ментални) се основният двигател на сюжета. Когато изпитанията биват преживявани от общността обаче, те винаги са мислени свръхдраматично. Заплахата се увеличава правопропорционално на броя на заплашените. Колкото повече са те, толкова жанрът се измества в посока апокалиптичен хорър-трилър. От друга страна, личните кризи могат да бъдат схващани в диапазон от трагедия до водевил. Ако Азът не се усеща подвластен на колективното Ние, това засилва още повече емоционалното му трептене в някоя от посоките – става съдбовно обречен на страданието или в по-редки случаи – открива неговата абсурдна, комична, дори нелепа конструкция. Инструментите, които лично аз предпочитам да използвам в екстремни ситуации, са изцяло подчинени на сарказма. Той не пренебрегва болката (неслучайно идва от гръцката дума за дране), но оставя вратичка за преживяването на следваща криза, докато мелодрамата често пъти се взима за финална и необратима.

2. Всяка нова ситуация изисква и ново пресъздаване, така че тепърва ще правим творческа оценка на кризата, от която все още не сме намерили изход. На този етап ние сме като цял клас Анушки, презапасили се с олио, което да разлеем, но абсурдът е, че трамваите не вървят. Нашият Берлиоз пак ще се хлъзне нелепо, ще счупи крайник, ще се измърля до уши и ще се почувства обезглавен пред събралото се множество, а утре отново ще трябва да иде на заседанието. И кой знае, вече безгрижен и окрилен от новия живот, току-виж се задавил с шоколадовия бонбон, с който черпи за здраве колегите. Мисля, че Булгаковият Воланд много би се развеселил от грижите ни, ако това неговото изобщо е някаква веселост.

3. Миналото е бъдеще – такава е по-скоро ситуацията сега. Предстои преосмисляне на свободите, нови нива на недоверие и мизантропия, които си мислехме, че са останали в историята. Колкото и вербално да се упражняваме в този дебат, все ще изпуснем поантата: сега е сега. Преди и после само ще нарушат баланса, който в момента имаме шанс да оценим, но сме твърде заети да мислим в други категории.

4. Част от нас винаги ще бъдат приповдигнато щастливи от преодоляването на кризата и ще празнуват, друга част – мрачни и огорчени от ненаучените уроци. Едно е ясно, не съществуват и никога не са съществували нови форми. Културата е култивиране на личността и зависи най-вече от съдържанието, не от формата на грижата. Способността да забравяме обаче също е ключова за оцеляването ни, така че, избягвайки старите си грешки, със сигурност ще направим серия от нови. Не ми се иска да ги предсказвам, за да не съм в позицията на ония неприятни хора, които викат: казах ли ви. Пък те са се шегували всъщност.

5. 

   Разбира се, ще използвам “deus ex machina“. Ще се случи нещо изненадващо, неочаквано, чудотворно, което ще ни накара или да повярваме в Бога, или в самите нас (едва ли и двете заедно). После всичко ще стане мюзикъл, защото радостта от оцеляването ще ни накара да пеем. Първо в гаражите си, че ще сме малко мнителни, но после пак събрани навън. И ще объркаме земния тътен с дръм енд бейс, а той ще е от нещо съвсем друго. Няма да издавам какво, ще го оставя за следващия епизод на сценария си.

ЕЛЕНА АЛЕКСИЕВА (писател, драматург, автор на романите „Нобелистът“ и „Свети Вълк“ и на сборниците с пиеси „Ангелски огън“ и  „Жертви на любовта“)

1. Нека първо да уточня, че сегашната пандемия е нова за нас единствено в смисъл, че не сме виждали подобно нещо в рамките на живота си, на повече или по-малко ограничения си жизнен опит. Но тя, както и всякакви други бедствия, които са спохождали и ще продължават да спохождат човечеството, всъщност съвсем не е нова – примерите за това са безброй. Няма човек, който да е подготвен – независимо от теоретичния си опит или дори от практическия си такъв – за тежките си лични изпитания, като например болестта или загубата на най-близките ни. По същия начин няма как да сме подготвени и за случващото се в момента. Естетическият опит може донякъде да ни помогне психически, да ни даде известни ориентири, да бъде полезен за психичната устойчивост, но само толкова. По-важна е, струва ми се, мисълта, че отново ще настъпи момент, когато хората ще могат да естетизират травматичните си преживявания, да ги превърнат в изкуство – да научат уроците си, може би дори да се променят. Защото в крайна сметка човек се учи не да се справя с тежките ситуации, а със себе си в тях.

2. Тя ще бъде пресътворена, сигурна съм, но ще е нужно време. И понеже засяга всеки от нас лично, това ще стане не по един, а по най-различни нови начини. Откакто започна пандемията, в мислите ми – съвсем обяснимо – постоянно е „Чумата“ на Камю. Физическото оцеляване е немислимо без морално оцеляване. В моменти като сегашния то е по-решаващо от всякога.

3. Играта между минало и бъдеще е една винаги интересна, но и неизбежно абстрактна игра. Настъпва време, когато реалността, настоящето, измества и най-увлекателните фикционални светове. Ние живеем в него, то е единственият ни дом, единственото ни убежище. Миналото е опит, бъдещето – надежда. Но да направим нещо смислено от тях можем само сега.

4. Честно казано, не ме вълнува особено дали културата ще се промени осезателно, или не. А и връщането към познатото не е непременно лошо, то дава стабилност, стига да не си останем завинаги там. По-важно е да се промени моралът ни, чувството ни за отговорност. Да проумеем, че сме крайни, ограничени същества и че най-силните ни жизнени опори, независимо дали ни харесва или не, са винаги извън нас. За тях трябва да се грижим.

5. Не бих седнала да пиша точно сега за ситуацията в момента – както казах, за това е нужно време, дистанция, осмисляне. Но финалът (не на книгата, на ситуацията) ще бъде добър. Не щастлив, просто добър, по един чисто човешки начин. Ще се справим с пандемията. Дано също и да си теглим поуките – за да успяваме да се справим с всичко, което ни предстои.

Материала подготви ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА