Виргиния Захариева
Миглена Николчина пита
•Какво се случва в новата българска поезия?•
- Каква според вас трябва да бъде поезията днес? Какви са нейните функции и задачи?
Да изразява човека, да използва предимствата на втечнения поетичен език, като обхваща вътрешната и външната реалност. Да лекува. С последната ми книга „Етюди за една ръка“ се лекувах, докато я писах. После безмилостно я съкратих, и така прозрачна, я оставих при мен 2 години, преди да я дам на другите. Някои текстове имат нужда от карантина, от оставане във вътрешното, от отлежаване. И днес я препрочитам и разбирам себе си по-добре, понякога ме разширява. Поетичният език спасява от буквалността на ежедневието и трансцендира смисъл. В това време хората имат нужда да слушат и да четат поезия повече от всякога – за да могат да понесат натиска отвън, какво друго би могло да ни пренесе през новината, че няма бъдеще и никога не е съществувало нищо освен това тъничко настояще?
- Какви са според вас тенденциите в съвременната българска поезия?
Не я следя много.
- Имате ли поглед върху съвременната поезия в други литератури? Има ли съвременен небългарски поет, който ви се вижда представителен за епохата ни?
Димана Йорданова има много строен изказ и винаги ме изненадва.
- Такива експерименти вече има и все повече ще има: програми за правене на поезия. Как човекът би могъл да се конкурира с машината като поет? Каква е поезията на бъдещето?
Невъзможно.
- Амбицията на 1980-те години е до голяма степен опит за изпълнение на изтласканата по време на комунизма Пенчо-Славейкова програма, програмата на кръга „Мисъл“ – да се мисли и прави българската поезия като световна поезия, с мащабни идеи отвъд идеологическите клишета (вж. антологията „Последните поети на 80-те“). Това съвпада с масираното и последователно превеждане на стари и нови световни поети в поредици като „Световни поети“, „Поетичен глобус“ и пр. 1990-те преобръщат тази програма, като изваждат на преден план самата българска традиция в нейните основания – имам предвид „постмодерното“ проиграване на кръга „Мисъл“ от „четворката от „Литературен вестник“. Виждате ли в съвременната поезия опит да бъдат преработвани тези две традиции?
Светът днес предлага достъп до много кръгове. От друга страна, поезията се ражда през филтъра на всеки отделен творец. Обменът на интонации е важен
- Бахтин нарича романа „млад жанр“, понеже, за разлика от епоса и лириката, той е възникнал след изобретяването на писмеността. Това, което наричаме поезия – независимо как се е наричало в различните епохи и езици, независимо как се е изпълнявало и възприемало – е универсална черта на всички култури. Трябва ли съвременният поет да има съзнание за тази колосална съкровищница, или по-скоро трябва да я забрави? Или трябва поетът да бъде първичен и органичен?
Да се чете поезия е важно. Да се разхождаме из поетичния език на другите е възможност да влезем в душата им, в един много по-обширен свят. Стига поезията им да е искрена и езикът директно да служи на светоусещането на пишещия. Като млад жанр, поезията е свежа, кратка и прекрасно служи и днес.
- Повече от всякога, поезията днес е изтласкана както от романа, така и от синтетичните форми, направени възможни от новите технологии – кино, видеоигри. От друга страна, тя е най-„евтиното“ изкуство – не изисква големи екипи и оборудване, дори – за разлика от романа – като че ли не изисква и време, залягане над „белия лист“. Като прибавим лесната достъпност на публикуването (на хартия или в мрежата), не създава ли това усещането, че поезията е прекалено лесна, че всеки го може, всеки е роден поет, и не води ли това до по-нататъшна девалвация на поезията като техне, умение, изкуство?
Само на пръв поглед. Поезията е върхът на айсберга, поезията е синтез, удар, сграбчване. Поезията е вкус. Колко поколения и история са нужни за изработването на вкус? Поетът, който е истинен, идва от много далеч. Езикът е твърда материя, която поетът огъва и втечнява. Синтезът на словото означава множество откази и трудни избори. Доброто стихотворение е бебе, наситило се на гърдата.
- У нас като че ли предпочитаме да премълчаваме рисковете на творчеството, близостта на твореца до саморазрушението и лудостта. Да, то може и да крепи, да дава кураж и сила – да припомним изказването на Гьоте, че смъртта на героя му Вертер позволява на автора му да избере живота. Но това може и да не се получи. Трагичният край в последните години на Мария Вирхов и съвсем неотдавна на Николай Атанасов предизвика много слаб отзвук може би тъкмо защото самото им творчество е свидетелство за рисковете на Орфеевото слизане в преизподнята. Не говори ли слабото регистриране в културната общност на тази среща на поетически и жизнен риск в тяхното творчество за еснафско, кухненско отношение към поезията; нещо като да печеш сладки в неделя?
Поезията винаги е приключение в два свята. Тя е по-капризна в отношението си към действителността. Поезията държи пишещия при себе си, понякога е лабиринт без изход. Извинение. Придобиване на код, който омагьосва и не служи за разговор с ежедневността. Като лудостта, да! Да не съм луд да изляза от по-добрия свят, в който аз избирам значението на думите и в този смисъл съм Бог. Поезията е единствената врата за някои. Поезията е уязвима като Касандра. Не е чудно, че от един момент нататък пътят назад е прерязан и добрите поети завинаги остават от другата страна на прозрачната завеса. И само на някои е дадено да ги чуват оттам.
