Пир по време на коронавирус
Извънредното положение ни изправи пред възможността да мислим преживяванията си във виртуалното пространство по един по-динамичен начин. И докато родните правителствени политики по отношение на свободния културен сектор са под будна обсада, се открояват две тенденции. От една страна, сме призовани да подкрепим този сектор, като не секваме употребата на културните продукти, където, разбира се, това е възможно; а от друга, в момента няма нужда да избираме за-какво-да-платим, тъй като много от дигиталните архиви на библиотеки, галерии, театри, опери, балети отвориха безвъзмездно своя достъп. Ситуацията е сложна – чуват се противоположни мнения на авторитетни фигури в различни области, правителствената политика е колеблива (може би гъвкава, може би конформистка), което още повече затруднява възможността ни да преценим опасността. Едно е сигурно: спокойно можем да преизобилстваме на фона на пандемията – дори с култура.
Именно във втората линия, тази на безплатния достъп, попада и една инициатива с игривото заглавие „Декамерон 2020” [https://decameron2020.eu/]. При всички положения е похвално, че група хора се събира, за да създаде пространство за добре организирана съвременна българска литература, допринасяйки било с разказите си, било с доброволния си труд. Надяваме се, че извършената работа ще устои дълго след времето на пандемията, а няма да потъне, както много други добре направени сайтове, подобно на историите, събрани в сайта „Аз живях социализма”. Сдружението за градски читални, което стои зад платформата, вече е спечелило доверието както на автори, така и на читатели. Гражданите на София могат да го свържат най-вече с пространството „читАлнЯта”, намиращо се в градината пред Народния театър, но тяхната дейност далеч не се изчерпва дотам.
Последният им проект „Декамерон 2020” събира под своята шапка тридесет български прозаици и техните „истории за четене по време на пандемията” като Алек Попов, Йорданка Белева, Ангел Игов, Иванка Могилска, Васил Георгиев, Оля Стоянова, Николай Грозни, Емануил А. Видински и др. Пред читателите се отварят две възможности – да изтеглят дигиталния сборник, в който са поместени по един разказ от всеки автор и/или да четат директно в сайта, където могат да намерят много повече разкази от същите тези автори, както и информация за техните книги и кратки биографии.
В свое интервю Александър Шпатов, един от организаторите, споделя, че това е идея, появила се съвсем спонтанно, която всъщност е осъществена много бързо (бихме добавили и много добре). Сайтът изглежда повече от чудесно, корицата на дигиталния сборник шеговито намига към „100% българското производство” – български разкази в български консерви от прословутото русенско варено. В свой коментар в БНР журналистката Ива Дойчинова хитроумно отбелязва, че това са „няколко разказа в консервена кутия, изключително подходяща за време на карантина”. Визуалната репрезентация на проекта напълно отговаря на нуждите на съвременното позициониране, освен добре направената платформа и дигиталния сборник, може да бъде посетен и едноименният инстаграм профил на инициативата, където често се поместват още изображения в този дух – продукти от тъй наречената „първа необходимост“, върху които вместо обичайния надпис брашно, кайма, яйца, кибрит, препарат за почистване, кренвирши, стои заглавието „Декамерон 2020”. Тази идея ме присеща за поредицата готварски пърформанси на Камен Стоянов, в които художникът иронично „спекулира с предположението, че визията за национална култура отчасти се припокрива с промотирането на националната кухня”
[1]. При пародията си на националекзотичните емблеми той употребява всеизвестното кисело мляко, както и мусаката. Причината визуалната идентичност на „Декамерон 2020” да остава някак еднопластова е, че самите истории в сборника остават някак разлепени от нея – те нито сериозно, нито иронично се отнасят до актуалната ситуация на Covid-19.
Лесно се сещаме за „Декамерон”. В тази ситуация magnum opus-ът на Бокачо се явява положителен, дори бленуван пример: мечтаем си да сме в една вила извън града в компанията от седем млади дами и трима млади мъже, където да разказваме и слушаме истории. Но къде отиде нашият морал? Само преди 3 години сборникът с новели беше публично анатемосван, подлаган на ожесточена критика в отворени писма до г-н Бойко Борисов, за да бъде премахнат от учебната програма. Гласът на разума надделя и днес една от новелите продължава да се изучава в гимназиалния курс[2]. Днешната ситуация като повод да си поговорим отново за „Декамерон” с нищо не напомня предишната дискусия – с извикването на помощ в толкова разнообразни посоки, препотвърждаваме отново и отново статута и значимостта на тази творба.
Новата граница
Но защо „Декамерон”, а не „Дневник на чумавата година” на Дефо или пък „Пир по време на чума” на Пушкин. На първо място сякаш Бокачовата рамка позволява събиране на привидно нехомогенни истории на едно място, на второ, ще оставим жанровата принадлежност. Както „Хиляда и една нощ”, така и „Декамерон” е не просто сборник с новели, той е един метатекст за възможността да се разказва. Отвъд първоначалната хрумка „Декамерон 2020” не предлага уподобяване на наративната структура в „Декамерон”. Българският дигитален сборник по-скоро употребява именно превръщането на Бокачовото произведение като код на разказването. Подзаглавието на изданието „Подбрани съвременни разкази за четене по време на пандемия” ни подсказва, че тук ще срещнем текстове, които вече познаваме добре.
С подобно начинание по историзиране на настоящето съставителите правят опит имплицитно да поставят една граница. В сборника на Бокачо най-външната рамка се явява чумната епидемия във Флоренция от 1348 година, тя е исторически маркер, но също така алегореза за Средновековието – старото, християнската идеология, стария тип морал, на чийто фон се откроява новият ренесансов тип човек, готов да надхитри или съблазни ситуацията.
Какво ни дава Covid-19 като рамка на един сборник с разкази? Covid-19 е събитието, което сякаш може да бъде използвано като задаващо нова граница в историческите наративи. „Декамерон 2020” прилича на антология на съвременния български разказ. В случая под съвременна литература се разбира принадлежащата на времето след 2000 година, тъй като почти всички разкази са публикувани именно в последните двадесет години. Но милениумът не проработи като структурозадаваща граница, а и автори като Алек Попов, Кристин Димитрова, Георги Господинов, Деян Енев, Палми Ранчев, Мирела Иванова, включени в сборника, неминуемо препращат към почерците на 90-те. Или иначе казано, няма да е пресилено да погледнем на тази инициатива като опит да се създаде една антология на разказа от края на социалистическия режим до пандемията от коронавирус.
Окото за настоящето
Заявката на организаторите да съберат едни от най-популярните български разкази (и автори) предполага освен антологийно мислене и не малък риск. Така един до друг се озовават разказът на Здравка Евтимова „Кръв от къртица”, който е влязъл в учебници в Дания и САЩ, до звезди от родния небосклон. И ако в жанра на Александър Кьосев отворим списъците на отсъстващите, може да се запитаме например къде е Георги Тенев или Емилия Дворянова, Яна Букова или Силвия Томова. Но няма нужда да го правим. Ясно е, че всяка антология неминуемо включва индивидуалните предпочитания и избор на съставителите.
Придобилият световна популярност разказ на Георги Господинов „Сляпата Вайша”, чиято екранизация под формата на късометражен анимационен филм на аниматора Теодор Ушев беше номинирана за „Оскар“ на осемдесет и деветата церемония на филмовите награди през 2017 г. е една добра алегореза за разказването. Сляпата Вайша е с едно око в миналото, с друго в бъдещето. Подобно на героинята на Господинов част от разказите са обърнати към близкото или далечното минало, други изобретяват бъдещето или въвеждат в едно притчово аисторическо време. Но имат ли разказите от „Декамерон 2020” око за настоящето? Предстои да мислим и пишем.
ФРАНЧЕСКА ЗЕМЯРСКА
[1] Вера Млечевска, „Изкуството като реакция на културните политики в България от края на 80-те години”, Open Art Files, [https://openartfiles.bg/].
[2] Вж. защитата на „Декамерон” от Огнян Ковачев, който припомня и други подобни реакции още от времето на Бокачо, Флобер, Бодлер, та чак до наши дни. Огнян Ковачев, „Смешен поплак срещу „Декамерон”. По повод на една протестна подписка”, Литературен вестник, бр. 41/2017.
