Сакартвело, търпение и рози. Покаяние. Част 2

Популярни статии

бр. 18/2020

Диана Иванова

 

сн. Диана Иванова

Нина Сакиашвили срещаме в Кутаиси. Една вечер в търсене на място, където да похапнем, пред очите ни изниква Story house, точно така изписано на английски, което означава, че чакат хора като нас, чужденци. Вероятно сме щели да подминем в търсене на някакво въображаемо автентично грузинско място, но на входа ведро ни се усмихва симпатично момче и ни уверява, че кухнята е само със стари семейни рецепти. През витрината се прокрадва светлина на странични абажури и се вижда изящен и семпъл интериор със старинни мебели, само три маси, пиано… Има нещо привлекателно в Story house, на което се поддаваме и така ще стане, че всяка от следващите вечери ще сме тук… Story house има чар, напомнящ различни географии – духа на  първите аристократични ресторантчета в София след 89-а, чрез които изведнъж открихме красотата на вътрешните софийски дворове, лежерната елегантност на първите частни семейни ресторантчета в Куба – така наречените паладари, в които имаше точно три маси и забележителни колониални сервизи и сребърни прибори, причудливите ресторанти в Прага през 90-те на избягалите от ужасите на войната в бивша Югославия, като босненския Доли Бел, побрал и спасил безброй истории и вещи от Сараево, за които вече нямаше да има дом… Кутаиси, който заради евтините самолетни полети от Европа изведнъж се оказва в центъра на растящо туристическо внимание, тепърва развива тази култура, и си личи, че зад места като Story house стоят огромно старание, лека неловкост от това трансформиране на частното в публично и онзи искрен и някак срамежлив разкош на личните вещи, когато изведнъж са извадени за допир до чужди ръце. Това не са места, в които мебелите са купени от антикварен магазин, а лични скъпоценности, смъкнати от тавана, които дишат  с история, която собственикът много добре познава. Предмети, изживели живота си в търпение, за да дочакат възхитения поглед на новия гостенин сега. Търпението носи рози. Всяка нова среща в Грузия ще ме връща към писмата на Макс, дядото на Мартин.

В Story house, докато чакаме салатата с домати, естрагон и орехов сос и бутилката оглежало гвино (грузинците са убедени, че историята на виното тръгва от тях и грузинската дума за този еликсир – гвино – е само едно от доказателствата за това), на пианото сяда руса жена на около 60 години, заметната с дълъг копринен шал и започва да свири. Бах, Бетовен, Шопен. Пианото има нужда от по-добра настройка, но това не дразни, сякаш именно тази липсваща настройка напомня колко трудно все пак е преминаването от частно към публично. Тъй като ресторантчето е малко, Нина е буквално на метър от нас и можем да наблюдаваме как пръстите се движат по клавишите и как емоциите минават през тялото й. Питаме я дали би ни изсвирила нещо на грузински автори. Интересуват ни грузински автори, въодушевява се тя. Да. Нина изчезва някъде за малко и идва с ноти. Сега започва не само да свири, но и да пее. Тялото, позата й се променя. Лицето й светва. Гласът й се лее над трите маси, тази неочаквана свобода сега обратно ни въодушевява…Така научаваме няколко любими грузински песни, като „Шен хар венаки“, „Сулико“ и „Тбилисо“. „Шен хар венаки“ е средновековна песен, една от най-старите религиозни грузински песни, която знам още преди идването ми в Грузия. Песен, която никога не е била забранявана, и по съветско време, защото макар че възпява Богородица, в текста никъде не се споменава нейното име: ти си като лоза, току-що разцъфнала, млада, красива, растяща в Рая… ти самата си слънце, опияняващо… „Сулико“ е любовна песен, името „Сулико“ е едно от многото грузински имена за „душа“, същевременно това може да е хем женско, хем мъжко име. Къде си, къде те изгубих, Сулико? Песента е написана през 1895 година от Церетели, има лошия късмет да стане любима на Сталин и да оглася всички съветски церемонии и празници десетилетия наред. Но ако човек не знае тази история, може да се наслади истински на „Сулико“. „Тбилисо“, написана през 1959 от композитора Реваз Лагидзе, обяснение в любов към столицата на Грузия Тбилиси, ни влиза под кожата и питаме Нина дали не можем да я научим заедно. Така следващите вечери тя ни копира нотите, показва ни първия, втория и третия глас, пише ни текста, обяснява ни го и ние, естествено, завършваме дните така, в Story house, пеейки. „Тбилисо“ е песен, която се пее с увеличаваща се страст и в края се чувстваш като след концерт. Нина е въодушевена от нас, че можем да влезем в полифонията на песента. Ние също. В този чужд град, който още търси себе си, ние пеем. Нина, Бригите, Мартин и аз. Хубаво ни е.

сн. Диана Иванова

Нина е учителка по музика. През целия си живот е правила само това. През деня е с учениците и вечер е тук. Вероятно е от близкия приятелски кръг на собствениците на ресторантчето. Вероятно идва и за да получава допълнително пари. В Кутаиси си личи, че бедността е голяма. Струва ми се обаче, че идва  заради ролята – винаги с прическа, лек грим, копринен шал с големи ресни… Сякаш е извадена от филмите на Тенгиз Абуладзе. Струва ми се, че търпеливо част от нея е чакала дълго тази роля. Сцена и рози, аплодисменти, въодушевена публика. Докато посещаваме ресторантчето, в една от вечерите се запознаваме със семейство от Украйна, които са за първи път в Грузия. За тях Нина пее „Подмосковние вечера“, раздава  текстове… Понякога е така  – светът представлява три маси, светлината на странични абажури, разговори за Крим и Абхазия, за паралелите на историята, за чудото на ореховия сос, за меките залези над Сухуми, които нито Нина, нито украинците вероятно някога отново ще видят… Story house. Светът е споделени истории, песни и гвино.

Никога не съм предполагала, че една немска история ще ме доведе в Грузия. Грузия е част от моя социалистически свят. За мен тя беше далечно екзотично място, с което обаче принадлежахме в  обща вселена – имахме общ език на разбиране – руския  – и обща идеология/система. От 80-те мечтаех да отида там. Тогава, в края на 80-те, гълтахме грузинско кино като луди. Обожавах Сергей Параджанов. Имах приятели студенти в един киноклуб за любители в Кремиковци, с които гледахме грузински филми и с часове обсъждахме. За нас Грузия беше непостижима, велика с филмовия си език. Спомням си екзалтацията около „Покаяние“ на Тенгиз Абуладзе, който първоначално през 1984 беше забранен, но после получи Голямата награда в Кан и през1988 вече можеше да се гледа и у нас… Дали този път води към храма? Мисля, че този въпрос звучи във филма поне десет пъти. За нас тогава този въпрос означаваше пряко питане – дали социализмът изобщо води някъде? Бяхме изумени от смелостта на филма.  „Покаяние“ беше нов начин на разказ за миналото, нова метафоричност, нова тъга, нови въпроси. Историята започва с погребение на местен лидер в малък град, чието тяло след това всяка сутрин някой изравя от гроба. Преди няколко години разказвах на приятели, родени по време на промените през 89-а,  за Абуладзе и разбрах, че името нищо не им говори. Намерихме „Покаяние“ и го гледахме заедно. Преживяването беше странно. За тях  филмът беше труден, бавен. Наложи се да спираме, говорим, обясняваме неща. Аз самата бях шокирана колко метафоричен е разказът, колко подводни нюанси има  –  и колко директен и ясен ми се е струвал тогава!

сн. Диана Иванова

Story house и Нина на пианото с копринения шал ме връщат в това време, времето на „Покаяние“ с неговите аромати на застиналост и недоизказаност, но и на нови трепети. Мисля, че имаме нужда от такива стаи, които да напомнят, че сме били способни на висши трептения от специална дума или въпрос, че сме търсили неща и знаци в подредбата на изреченията, че сме били много, дузина,  че не е имало нужда да обясняваме тези знаци един на друг. Едно мълчаливо трептящо множество. Видимо само при специално вглеждане. Търпеливо. Като светещия планктон вечер в морето. Като нощ със спящи светулки.

Колко пъти по време на това пътуване ще си припомням стар език, който съм забравила, ще ми се струва, че чак сега започвам да говоря. И пишейки този текст, ще оставям настрана бъбриви случки, пътища, църкви, дегустации, защото ще ми става все по-ясно, че Грузия е трептение, онова трептение, което Макс, дядото на Мартин,  ни оставя в лаконичните си писма от 1947 година от Ткибули до Берлин, онова трептение, което ще изпълва белите дробове  на Бригите при вдишване и издишване с една особена меланхолия, което ще ни събере всичките заедно и ще ни въодушеви да предприемем това пътуване. Всеки ден ще се изненадваме колко лесно се въодушевяваме и как това не спира. Как една история, извадена от керемиденочервена кутия с писма, ще ни среща с непознати аромати и ще напомня забравени. „Търпението носи рози“. Сакартвело. А дали търпението и трептението не са синоними? Дали едното не предполага и не предпоставя другото? Ще продължа да мисля върху това.

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img