ЕКАТЕРИНА ЙОСИФОВА, поетеса
За мене годината има и ще има едно назоваване: Малина.
Цялата тя. Цял живот със и във литературата. Какво повече?
Последният й подарък: стиховете на Ришард Криницки.
Пристрастена съм към полската поезия, от отдавна досега; тази година пък е (световно) на Чеслав Милош; за мене – и на Криницки, пак чрез Малина (и пак Вера Деянова, преводач и на общите им Херберт и Милош).
Току-що, преди час, дочетох: “Физика на тъгата”, Георги Господинов. Прекрасно, тъжно и не, като разбиращ човек. Настръхващо и спокойно. (2012 се очертава май като територия на говорене за две книги. Другата е, разбира се, “Възвишение” на Милен Русков. Но аз съм сега в 2011), Малина.
До мене е купчинка от хубави поетични книги, тазгодишни. Броя ги: дванадесет. Подреждам ги по демократичния азбучен ред – от Аксиния Михайлова до Яна Пункина. Великолепно различни, всякак. В моята азбучна купчинка Катерина Стойкова от Америка се пада до Иван Сухиванов от Бургас: бяло и черно; най-мъжката ярост на Румен Леонидов е до най-мъжката сдържаност на Марин Бодаков. С Малина (кога беше? къде?) откривахме (ли?) странна сила: самоподреждането?
За Малина бих измъкнала от купчината “Лулу”, от най-най-младата Петя Кокудева. За радост. На душата.
СИЛВИЯ ЧОЛЕВА, поетеса, редактор в БНР
Тази година за мен ще остане под знака на смъртта на Малина Томова и на нейния „Жизнен опит”.
И Маша Вирхов я няма.
Другото:
Покланям се на Иван Теофилов за „Вселената на яйцето”!
Двете най-добри стихосбирки за годината: „Наивно изкуство” от Марин Бодаков и „Четири” от Илко Димитров.
Двата най-добри романа за годината: „Физика на тъгата” от Георги Господинов и „Възвишение” от Милен Русков.
Книга с разкази: „Солено” от Леони Ходкевич.
Радвам се за излизането на „Събрано” на Ани Илков.
И на последния брой на „Факел” – колко дълго удоволствие за четене.
Важно беше пристигането у нас на двамата големи писатели – Орхан Памук („Други цветове”) и Ришард Криницки („Камък, скреж”). Съвсем в края на годината срещнах отблизо и Горан Петрович („Разлики”).
Какво няма да мога да изброя – многото добри преводни книги – благодаря ви, преводачи!
Благодаря и на ЛВ, вече двадесетгодишен…
МАРИН БОДАКОВ, поет, литературен редактор на
в. “Култура”, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски”
Ще отбележа две прекрасни книги от „малката” литература на 2011 г.
„Да прогониш мрака с песен” от Керълайн Удуорд в превод от английски на Надежда Радулова (издателство „Тодор Нейков”) – ентусиазираща поема за деца, в която малко момиченце си припява на път към училищния автобус, за да отпъди страха от тъмнината.
„През 9 локви в 10-а” от Виктор Самуилов (ИК „Жанет 45”), в която тъжният майстор неподправено общува с децата. И не ги лъже за света ни.
Тези книги са в слаба пазарна позиция, защото съдържат поезия. Книгите за деца отдавна не предизвикват рецензии, бидейки и в слаба медийна позиция. Имаше ли подобаващ отзвук размечтаващото белетристично „Пътешествие в страната на дърветата” на Льо Клезио, преведено от Силвия Вагенщайн (ИК „Колибри”). Ако не отдадем заслуженото внимание на тези детски книги днес – и сами по себе си, и като на стартова площадка за „възрастната литература, – кой след 10-15 години ще посегне книгите на 2011 г.?
Към „Събрано”-то на Ани Илков, „Вселената на яйцето” на Иван Теофилов, „Възвишение” на Милен Русков, “Физика на тъгата” от Георги Господинов? – всички те на „Жанет 45”, ако се огранича само в книгите от български автори. Кой въобще ще посегне?
Маша Вирхов и Малина Томова вече знаят отговора.
ИВАН ТЕОФИЛОВ, поет
Годината беше изобилна на литературни факти, но ще наблегна на един, който, струва ми се, надмогва останалите: новият роман на Георги Господинов „Физика на тъгата”. Още в представянето му като ръкопис на „Аполония” усетих сериозен еволюционен скок в творчеството на автора, а след прочита му в ръкопис усещането ми напълно се потвърди.Често съм си мислил дали е възможно и как би изглеждало произведение, анализиращо множествеността у нас. И ето един любопитен, при това категоричен опит, основаващ се на т.нар. от Сократ „даймонион” (вътрешен глас), а от Бергсон „интуиция”. Като психографски документ романът е силно впечатляващ със саркaстично заострените акценти, с контрапунктуалния взрив на словесния изказ и с мощния си критически скалпел. Доминира автобиографичният запис, но не на регистрационен принцип, а като метeорно преминаващи случки, преживелици, спомени в постъпателното саморазкриване на собственото му, растящо в потока от събития битие.
Авторът разиграва в множество варианти, преминаващи в смели метаморфози мита за Тeзей и Минотавъра. Тръгващ от индивидуалната рефлексия, есеистичният му изказ приема в ново време онази консолидираща функция в различните сфери на живота и културата, която в древността е изпълнявала митологията. Авангардният металогизъм в културата на ХХ век, присъщ на значителни творци като Кафка, Джойс, Бекет е известен. Произведението на Георги Господинов се основава на семантични аналогии и паралели, пресъздаващи ярко психодрамата на века, достигнала почти до апокалиптичти измерения, а не толкова на романовите практики на сюжетна или логическа последователност. Сам авторът в тъжен ироничен възклик съобщава, че всичко в този роман е почерпил из „своя си потоп”. Убеден съм, че „Физика на тъгата” съвсем скоро ще се превърне в бестселър. И не само у нас. Внушението му е феноменално.
Проф. МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ, литературен историк и критик, председател на Сдружение на български писатели, НБУ
Годината се оказа важна за мен с множеството юбилеи на връстници или на по-възрастни, или на по-млади писатели, с които съм бил в близко литературно общение през десетилетията. В повечето случаи юбилеите се превърнаха в ярки литературни празненства; бяха издадени по тези поводи представителни нови книги. Изброявам: Иван Теофилов с прекрасния празник в театъра на Пловдив и издаденото от “Жанет-45” томче с есета и спомени “Вселената на яйцето”; двутомникът на проф. Александър Шурбанов (отново на “Жанет-45”) и особено вторият том “Приписки”, с нови прекрасни есета; тържеството за философа-поет
проф. Цочо Бояджиев в аулата на Софийския университет “Св. Климент Охридски” и съпътствуващите го издания; конференцията за литературното семейство проф. Надежда Драгова-Първан Стефанов; паметните събития и публикации за поетесата Малина Томова и подготвеният от Иван Цанев том с нейни стихотворни творби “Жизнен опит”, “избрани страници от книга на познанието”; чествуването на шестдесетгодишнината на така безвреме отишлия си Веселин Сариев на мемориалния Седми хълм до Джумаята в Пловдив с издадения негов двутомник, поезия и проза; тържеството за поета Иван Груев в музея “Гео Милев” в Стара Загора и издаденото томче с избрани стихотворения “Пречупване на светлината”. Тук добавям като големи литературни събития и срещите на българските писатели и интелектуалци с турския нобелист Орхан Памук, конференцията на Нов български университет за 1 9 2 5 година от поредицата “Годините на литературата” (през годината от тази поредица излезе от печат сборникът “1910 г.”). И още: чествуването на Чеслав Милош с издания и публикации, с тържеството в Полския институт, както и петият поетически Никулден в памет на Николай Кънчев във Френския институт. Събитие бе и издаването пак от “Жанет-45” на
с ъ б р а н о т о на Ани Илков и на “Няма такава книга и други разкази” на Людмил Станев от “Ателие 89”.
2011 г. се оказа плодотворна година за есеистиката: литературните, изкуствоведски и философски есета на Емилия Дворянова в книгата “Освен литературата”; политическите есета на Георги Лозанов от “Мое дясно”; интердисциплинарната мъдра книга на Борис Минков “Град. Междинни полета”; сборниците на Любомир Канов “Стрела от тръстика” и на Венцислав Константинов “Гоблен, изплетен от дяволски опашчици”; новите книги с библейска старозаветна проблематика на проф. Милена Кирова и на проф. Мони Алмалех.
Публикувана бе в голямата поредица на Института за изследване на близкото мннало (ръководен от проф. Ивайло Знеполски) фундаменталната монография “Българският соцреализъм. 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ” на доц. Пламен Дойнов и бе обгрижена по съответен начин. Тя се яви в обкръжението на важните документални изследвания на Пламен Дойнов “Инкриминираният Иван Динков” (в неговата авторска засега поредица “Черно на бяло. Литературен архив на НРБ”, след миналогодишните “Принудени текстове. Самокритика на български писатели. 1946-1962” и “Беседи с младите”) и на изключителния том “Другият Тютюн” (представен и обсъден на голяма презентация в Чешкия институт. Впрочем в много добре композирания “полски” брой, №. 21 от 2011 г. на сп. “Литературни Балкани” писателят Георги Мишев е публикувал една до издевателство остроумна пиеса, която зад шаржово измислените имена на персонажите визира сюжетите и героите на с л у ч а я “Тютюн”.)
В областта на прозата: дългоочакваният втори роман на Георги Господинов “Физика на тъгата”, поразилият литературното въображение на толкова колеги нов котленскоезичен роман на Милен Русков ”Възвишение”.
Поезия: сбирките “Четири” на Илко Димитров, “12 часа Санторини” на Бина Калс, “Наивно изкуство” на Марин Бодаков, “Стени и мостове” на Рада Панчовска, “Изкривяване” на Цветанка Еленкова, “В процепа на хоризонта” на Палми Ранчев, “Чернови на млечен път” на Роза Боянова. Както и поемата “Разходка из Стария Созопол” на Едвин Сугарев от кн. 2 на сп. “Страница” (и двата броя на “Страница”, излезли досега през тази година, са отлични).
Преводна литература: томчето с “Питийски оди” на Пиндар (направено отново с вдъхновение и с изключителна вещина и филологическа цялостност от Яна Букова, след томчетата със стихотворните текстове на Сафо и Катул, всичките на “Стигмати”); “Мандарините” на Симон дьо Бовоар (в превод на Росица Ташева); “Йов. Романът на един обикновен човек” на Йозеф Рот (превод Гергана Фъркова); четиритомника на Чеслав Милош (превод Вера Деянова, Галина Белецка; представителното издание е подготвено от книгоиздателство “Балкани” и от Полския институт в София).
И литературно наследство: започналото да се осъществява в Бургас десеттомно издание на Петко Росен (досега – три тома); нов ръкопис на Симеон Радев, представен от Цочо Билярски (след третия том на
С т р о и т е л и т е и след публицистичния сборник “Русия в началото на ХХ век”) – портретите в “История и личности”, както и стотина документи.
Очакваме в края на годината юбилейната научна конференция на НБУ за седемдесетгодишнината на поета Иван Цанев…
БОЙКО ЛАМБОВСКИ, поет
Бих могъл да изброя куп писатели, които са ми симпатични, и куп книги, които съм харесал. Смятам все пак, че те не се вписват безапелационно в думата “събитие”, даваща заглавие на анкетата.
Затова отговорът ми е – събитие няма. Има продължаваща тенденция на шеметна дифузия, при която писаната ни словесност се разлива към три области – академичните центрове, пресягащи се от интерпретацията към собствената закачка с фикшъна; към сценарното в най-общ вид, с оглед ефективна визуална реализация на писмената; към публицистико-есеистичното, с оглед повече обществена значимост из блогосфери и печат.
Има много автори, които работят успешно, вкл. през последната година: Деян Енев, Калин Терзийски, Милен Русков, Галин Никифоров, Пламен Дойнов, Едвин Сугарев, Алек Попов, Кристин Димитрова, Георги Господинов, Васил Балев, както и такива от по-възрастните – Георги Константинов, Екатерина Йосифова, Калин Донков… мнозина пропускам неизбежно, дано не се засегнат.
Смятам все пак, че много интересното предстои, чакам го.
Проф. НИКОЛАЙ АРЕТОВ, литературовед и издател, Институт за литература на БАН
Литературното събитие на годината явно е „Възвишение” на Милен Русков. Въпросът изглежда лесен, дори скучен, особено ако си чел предимно други неща.
За мен тази литературна година бе особено любопитна с няколкото опита, повечето успешни, да се създаде събитие от някоя българска книга. Нищо ново, но тази година усилията като че ли се открояваха по-ясно, а и аз се докоснах (бях докоснат) от тях, наистина, само по допирателната. Вероятно другаде ще се опитам да направя следващата крачка, тук ще спомена, че книги с различни качества бяха лансирани агресивно от авторите им (и/или от хора около тях) в интернет. След това същото лансиране, представено като спонтанно читателско възхищение, бе използвано като аргумент, например, при номиниране за награди. За мен границата бе премината, когато една подобна книга („Медальонът” на Галина Златарева) се опита, а май и успя, да използва поизтънелия авторитет на Института за литература. Романът е от 2010, но сюжетът се разигра през 2011.
Лансирането на романа „Лудост” на Калин Терзийски (автор с много и съвсем реални почитатели) вървеше нормално, подсилено от наградата, която получи предишната му книга „Алкохол”. Приблизително по същото време излезе и една критична рецензия във в. „Култура”. Тя, по-скоро нейното тиражиране в блога на автора й (Ангел Игов) и във Фейсбук, предизвика нехарактерна със своята масовост реакция у хора, които, вероятно с основание, твърдят, че не четат „Култура”, но следят внимателно написаното от (явно – и за) Кайо, както те наричат популярния белетрист. Тези реакции, много от тях неадекватни, показаха нещо хубаво, в което бях почнал да се съмнявам – българските автори имат своя публика. При това такава, каквато заслужават.
Тази публика е печелена с различни целенасочени действия на авторите. Един от тях например (Златко Енев) обяви конкурс за най-добра рецензия за собствената си книга. Наградата е… впрочем, който се интересува, да пита Гугъл. Пошегувах се добронамерено с този факт и реакцията не закъсня. Тя бе и частично препубликувана в „Либерален преглед”, допълнена с пространни разяснения на автора и с, меко казано, назидателен коментар на Румен Леонидов, един от участниците в журито.
Кой би казал, че литературният живот тук и сега не е интересен?
ПЛАМЕН АНТОВ, писател, литературовед и литературен критик, Институт за литература на БАН
Преди всичко – поредната тъжна раздяла. Този път с Малина.
…Що се отнася до “събитието”, мисля, че това е твърде патетична дума за равнинния и все по-отявлено комерсиализиращ се ландшафт на родното литературно производство. Ландшафт, в който лично на мен т. нар. бърза литература започва да ми идва малко в повече, дори в немногото случаи, когато е добре направена и успява, оставайки формално в параметрите на “бързото”, да прекрачи отвъд него (напр. отделни разкази в “Какво сънуват вълците” на Оля Стоянова).
Признавам, че по тази и други причини интересът ми към съвременната българска литература в момента е леко притъпен. От онова, което съм успял да забележа, ще отделя сборника с разкази “Караманци” на Пламен Тушков. Грапава, неравна и на моменти неугледна, но мощна проза. Нелитературна и автентична. Толкова отдавна чакаме тази преколоритна фигура най-после (отново) да се превърне в автор, след като от доста време се подвизава главно като персонаж на чужди стихове, разкази и вестникарски халтурки (от които сигурно би могло цял сборник да се събере). Но мястото на Тушков в литературата е от другата страна. Още преди няколко години в същата анкета на ЛВ бях, струва ми се, споделил, че личното ми читателско събитие през годината (не помня коя) бе прочитът на ръкописа на “Караманци”, който бях получил на ръка. Радвам се, че вече мога да го прочета и пременен като книга. Повече хора да го прочетат.
…Тук все пак ми се налага да изпадна в баналност и да посоча и последните романи на Милен Русков “Възвишение” и на Георги Господинов “Физика на тъгата” (и двата на ИК “Жанет-45”, разбира се). Една хитра проза, която успява да е умна, без да е скучна и да е четивна, без да е елементарна.
Сред хуманитаристиката (родна и преводна) категорично, мощно, смазващо се откроява цялостната продукция на изд. “Изток–Запад”; заглавията събития са толкова много, че самото им изброяване би девалвирало понятието “събитие”.
Проф. АЛБЕНА ХРАНОВА, литературовед, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”
Тъй като наистина не познавам достатъчно литературната продукция на 2011 г., ще спомена само романа на Георги Господинов „Физика на тъгата”, който прочетох преди няколко дни. Не зная дали е редно да го спомена сега или по Коледа догодина, тъй като щемпелът на книгата е 2012 г. При положение, че героят и читателят са привидяни от текста като постапокалиптици, налице е наистина събитие – постапокалиптици предварително четат 2012 г. Не се осмелявам да кажа дали това е събитие на физиката, или събитие на тъгата, но при всички случаи е литературно.
ЮЛИАН ЖИЛИЕВ, литературен критик
Стогодишнината от рождението на Чеслав Милош несъмнено бе и голямо литературно събитие с едновременната поява на няколко негови заглавия; тук ще спомена само избраната му поезия “На брега на реката” в превод на Вера Деянова. Гостуването на Ришард Криницки и разширеният подбор из поезията му в “Камък, скреж”, представен на български също от Вера Деянова; Пиндар на Яна Букова с “Питийски оди” и Димитрис Аллос с “От само себе си опасно” (“не ни чети за удоволствие”); стихотворения на Рьоне Шар, преведени от Златозар Петров (в сайта на “Литклуб”), са някои от имената и заглавията с ценно място във времето на панпреводимостта.
В поезията ни – “Събрано” от Ани Илков; “Стихотворения” от Йордан Палежев, представен от Здравко Недков и Божидар Кунчев; “Изкривяване” – с този загадъчен, почти заклинателен шепот на Цветанка Еленкова на езика на предметите и цветята към друго “аз”/свое “ти”.
В прозата – “Оксиморонният свят” на Пламен Асенов, книга, улавяща с езиково-визионерска опитност и “нонсенсциалистка” виртуозност духа на постмодерността (не се разпространява, вероятно въздържайки се от мечти да се натиска по рафтовете с жанетки и сиелки, или защото художник на книгата е ревнивата към текстовете му Цвета Марова). “Възвишение” на Милен Русков; през 2004 г. Пламен Антов показа драматико-комически златните възрожденски залежи с пиесата си (народна игра) “Смъртта на авторите (Записки по българските и прочия)”, оставаше някой да ги превърне в романов залог. Някой писател, разбира се, като Милен Русков, който за съжаление на идващите след него автори бая славно е изчерпил, дето ся вика, возвишените револуционно-поетически ресурси на предосвобожденската епоха. И книгата с разкази “Летен следобед” от Александър Чобанов.
От критическите заглавия – “Литературноисторическата реконструкция” на Михаил Неделчев; “Словото – начин на живот” на Руси Русев; “Александър Солженицин. Класика срещу канон” на Владимир Донев; сборникът “Лъчезар Станчев: от 30-те до игото на Париж и “Усмивката”.
Няколко книги на изд. “Критика и хуманизъм” – “Смисловото изграждане на социалния свят” от Алфред Шютц (прев. Кольо Коев), “Нихилизъм и еманципация” от Джани Ватимо (прев. Кристиан Кацори, Тодор Петков), “За конституцията на Европа” от Юрген Хабермас (прев. Стилиян Йотов).
АНГЕЛ ИГОВ, литературен критик, писател, преводач
Събитията биват такива по две противоположни причини: или защото са дългоочаквани, или защото никой не ги очаква. Към края на тази година ни сполетя по едно литературно събитие и от двата вида. Първото е прясно излезлият роман на Георги Господинов “Физика на тъгата”: очевидно събитие от първия вид, защото го чакахме 12 години. Едва ли има български читател, който да е чел “Естествен роман” и да не е любопитен какво ще представлява вторият роман на същия автор. Новостта
му не ми позволява да го коментирам, но със сигурност тази книга няма да остане без коментари. Неочакваното събитие също е роман – “Възвишение” на Милен Русков. Не защото някой може да е страшно изненадан, че Милен Русков е написал нов роман. Но “Възвишение” е много едра крачка напред от предишните му две книги: те също бяха добри, но новата бележи ясно отграничимо израстване. От Късното средновековие на Европа Милен Русков премина през Ренесанса и изведнъж скочи в Българското възраждане, любимата територия на митотворци и миторушители. Изненадата от това си е за наша сметка: тъкмо този свят подхожда на Милен Русков, защото Възраждането е в много смисли най-постмодерният период от българската история. И защото тъкмо той предоставя на автора възможността да продължи със своята запазена марка: пречупен през игрова призма авантюрно-пикаресков сюжет, нещо, което рязко го отличава от преобладаващите тенденции в новата българска литература.
ЯНИЦА РАДЕВА, писател, литературен критик
Безспорно литературното събитие на 2011 г. бе юбилейната 20-годишнина на “Литературен вестник”, без което литературното пространство не би било това, което е, най-вече като място за отзвук и случване на съ-бития. Тъй като споменатият литературен юбилей се случи в аулата на Софийския университет, това ме подсеща за друго събитие – гостуването на нобеловия лауреат Охран Памук. Споменаването на нобеловите призове ми припомня да отбележа друг литературен факт, а именно преводите на Чеслав Милош, които излязоха през тази година на достъпна цена и в четири добре изглеждащи тома. А относно книгите, излезли от български автори през тази година, трудно е да се каже сега, но надявам се сред тях има такива, които ще бъдат събитията за следващата.
КРИСТИНА ЙОРДАНОВА, литературен критик, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”
2011 е богата откъм издания литературна година. Ето защо ще формулирам моята субективна читателска класация за книги. Откъм преводните заглавия ще посоча “Мандарините” на Симон дьо Бовоар. Класически по своето писане роман, който историзира проблема за едно лично и травматично справяне с миналото (в случая времето във Франция след Втората световна война). Въпреки дистанцията във времето, с която този текст излиза на български, той е своевременен, доколкото според мен тук липсва подобен роман, който да направи дълбока, съдържателна, интелектуална и цялостна ревизия на нашето собствено комунистическо минало. На второ място ще посоча превода на “Питийски оди” на Пиндар от Яна Букова след чудесните й преводи на Сафо и Катул. И тук, като допълнение, тези преводи от старогръцки достигат до читателя в прекрaсни откъм естетиката си издания на „Стигмати” и с чудесни предговори. Истинско удоволствие. Откъм теория и есеистка ще посоча две много различни книги, всяка със своя етос. Уенди Браун с “Отвъд толерантността и оскърблението: Бъдещето на политическата теория” – умна и провокативна книга; и Емилия Дворянова с “Освен литературата” – текст на междината литература – есе – философия. От българските ще изброя четири чудесни прозаически книги – награденият с националната литературна награда „Елиас Канети” роман на Галин Никифоров “Къщата на клоуните”; романът „Възвишение” на Милен Русков – личен стилов фаворит; “Бонбониерата” на Яница Радева – обещаваща книга за бъдещето на младата авторка и новият, за мен дългоочакван роман на Героги Господинов “Физика на тъгата”.
МИТКО НОВКОВ, литературен критик, публицист
Събитието на 2011? – Разказът, завръщане(то му). Тези, които най ме радват: „Бонбониерата“ (Яница Радева, „Парадигма“) – филигранен разказ на границата на романа; „Надморската височина на любовта“ (Йорданка Белева, „Славена“) – меланхолично разказване на границата на поезията; „Чекмедже за единични неща“ (Гергана Пожарски, „Ерго“) – сюрреалистично разказване, по-реално от реалността, „Пеперуди в рогата“ (Венцислав Божинов, „Жанет 45“) – реалистично разказване, красиво като разказ. Разочарованието – „Има ли кой да ви обича“ (Калин Терзийски, „Жанет 45“) – сантименталистки клишета, подквасени с ексхибиционистични уклони. Вътрешното жури, предпочело неговите разкази пред романа „Възвишение“ на Милен Русков, или нищо не разбира от литература, или изобщо не е имало предвид литературата.
Два романа – бъдеща класика (да са им живи и здрави авторите): споменатият „Възвишение“ („Жанет 45“) и дългоочакваният втори на Георги Господинов „Физика на тъгата“ („Жанет 45“). Вторият иска да събере всички истории на света, първият се концентрира в единствената история в/на света. Абсолютно различни по трудност повествователни похвати, но издържани със съвършено майсторство и в двата случая. 2011 ще бъде паметна година в историята на българското романово писане, убеден съм. Разочарованието: изборът на журито на конкурса на Фонд „13 века България“ за роман на годината „Лятото на неудачниците“ („Сиела“) на Галин Никофоров. Изглежда някак че добричкият автор е абониран за отличие във всеки конкурс, чийто член на жури е проф. Милена Кирова. Не че той пише лошо, но при роман като „Марма, Мариам“ („Сиела“) на Теодора Димова изборът е най-малкото странен.
Марица Колчева и „.ластици“ („Жанет 45”) – поетическата книга на 2011. И „Злак“ на Васил Балев („Факел експрес“). Втората – режещата меланхолия на загубата, първата – уязвимата жестокост на присъствието. Както и „Наивно изкуство“ („Жанет 45“) на Марин Бодаков, обединяваща едното с другото. Разочарованието – Ани Илков издаде „Събрано“ („Жанет 45“) и обяви, че е скъсал с поезията, уви! Но той може да си го позволи. Истинското разочарование – все по-малкото поезия всред вулгаризацията на медиите. И подмяната й в жълтите вестници.
Галя Симеонова-Конах „Постмодернизмът. Българският случай“ („Факел“/“Изток-Запад“) – литературоведското събитие на 2011. Издържана, експертна, ерудирана, четивна, увличаща, професионална. Това отвън към България, а от нас към света – „Давид, Великия“ („Сиела“) на проф. Милена Кирова. Издържана, експертна, ерудирана, четивна, увличаща, професионална.
Най-печалното събитие – ЗАГУБАТА НА МАЛИНА. Но и убеждението – ТУК Е ТЯ, НЕЗАБРАВИМА:
Когато загубиш нещо, разбираш какво си имал…
Когато загубиш някого, разбираш с кого си бил…
Все повече (се) разбираме, Малина…
Проф. ЦВЕТАН РАКЬОВСКИ, литературовед, Югозападен университет „Неофит Рилски”
Чак пък събитие… Литературната 2011 г. не беше високосна, що се отнася до изключително явление. Ще отбележа, че пропуснахме да си спомним за велики пера като Макс Фриш или Хемингуей. През 2011 г. Галин Никифоров взе Голямата награда на Дарителския фонд „13 века България”; пак през тази година се появи един странен със своя ефектен език роман (странен, гледан откъм 2011 г.) – „Възвишение” на Милен Русков. Но се появиха и впечатляващи преводи на творби от Филип Рот, Милан Кундера… Иначе какво друго: доживяхме до един невъзможен преди години факт – Умберто Еко да се продава като преоценена стока (справка „История на красотата”).
Книжарниците са претъпкани с книги, но между „книги” и „литературно събитие” има огромна празнина. Тя все още чака да бъде запълнена. И може би така е по-добре: да се очаква събитието, защото регистрацията му ще отнеме енергията и дързостта на автора. Далече съм от мисълта, че събитие и състезание трябва да станат заменяеми думи. Но похвален е интересът на издателствата към българската литература. А когато институцията на издателството работи съвместно с интуицията и фантазията на автора, тогава и събитията предстоят.
ТОДОРКА МИНЕВА, главен редактор на издателство СОНМ, председател на секция „Художествена литература” при СПБ
Преди броени дни на сайта на Министерството на културата бе публикуван http://mc.government.bg/files/1185_Project_Strategiq_30.11.2011.pdf „Проект на национална стратегия за развитието на културата”. Аха, рекох си, ето че мениджърите и експертите в Министерството са съзрели необходимостта тъкмо от стратегия, а не от временни решения когато за каквото може… И тогава се натъкнах на следната фраза (правописът е оригинален): „Чувствителното изоставане на Република България в областта на творчеството и иновациите спрямо останалите държави-членки на Европейския съюз изисква да се постави точния (sic!) размер на творческите усилия в сектора на културата”… Как се изостава в областта на творчеството и иновациите не ми стана ясно, в бележка под линия е записано кратко, че става дума за
25 индикатора, кои са те – документът не съобщава.
Надали има по-несправедлива констатация, що се отнася до българската литература през 2011 г. В самото начало на годината се появи „Дишащият хълм” на Бети Файон, краят й бе белязан от „Възвишението” на Милен Русков и „Физика на тъгата”, вторият роман на Георги Господинов, Марин Бодаков ни трогна със своето „Наивно изкуство”, а Валентин Дишев дискретно разпрати до приятели и познати ярките си нови стихове, сбрани в „Ортелий”. Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” начена поредицата „Отминалото. Неизвестно за известните”, чието първо томче „Път през годините. Неиздадени спомени” съдържаше забележителните записки от архива на преводача, писателя, яркия интелектуалец Константин Константинов. Пламен Дойнов ни предложи първото цялостно изследване на българския литературен социалистически реализъм – „Българският соцреализъм 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ”, а Албена Хранова ни представи двутомника си „Историография и литература. За социалното конструиране на исторически понятия и големи разкази в българската култура – XIX-XX в.” Българските преводачи отново запълваха лакуни и представяха на българския читател големите имена в световната литература. Вера Деянова, Силвия Борисова и Камен Рикев ни представиха своите талантливи поетични прочити на стиховете на Чеслав Милош. Буквално преди дни излязоха „Питийски оди” от Пиндар, забележителен превод от старогръцки на Яна Букова. Иглика Василева преведе „многогласния” „Дневник на една лоша година” от Дж. М. Кутси, за което спечели заслужено голямата награда за превод „Кръстан Дянков” на фондация „Елизабет Костова”. Прочетохме антологията „Съвременни италиански разкази” със съставител Марино Бионди в прецизния превод на Дария Карапеткова. Годината бе добра и за възраждането на българския комикс. Благодарение на личните усилия на художника и проникновения познавач на изкуството на комикса Антон Стайков и художниците около някогашното списание „Дъга” в галерия „Дебют” бе организирана изложба на един от най-ярките български рисувачи на комикси, рано напусналия ни Стоян Шиндаров, бе отпечатан негов неиздаван комикс, а последвалият уъркшоп в Националното училище по изкуства „Илия Петров” показа живия интерес на публиката към „осмото изкуство”. Заслужава да се отбележи и специалният брой на „Литературен вестник”, посветен на българския комикс.
Проф. ЯНИ МИЛЧАКОВ, литературовед, Шуменски университет „Епископ Константин Преславски”
Наистина не мога да направя своя избор между десетината книги българска художествена литература и хуманитаристика, които ме впечатлиха, ето защо за мен събитие на годината е гостуването на Орхан Памук през май. На първо място, защото – въпреки неизбежната суетня около всеки литературен нобелист – българското участие в диалозите с писателя беше достойно и с учудващо широк публичен отзвук. Второ – защото тези разговори – покрай всички балкански “конфликти на малките културни разлики” – ясно показаха как като писателски, интелектуален и граждански тип “балканските нобелисти” критично универсализират вечните дилеми на региона и пластично “балканизират” големите въпроси на живота. И защото все още очакват в своята престижна (в световен) и задушевна (в комшийски) смисъл компания и българския си колега.
ДАРИЯ КАРАПЕТКОВА, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, преводач
„Многоликият столичанин” от Владимир Свинтила (изд. „Изток-Запад”) е книга, която два пъти е извън времето си: събрана е след години наред трупан материал, а излиза сега, дълго след написването й. Затова няма да е странно да посочим като едно от многото събития на благодатната литературна 2011 година това археологическо откритие от златоносните разкопки на премълчаните, потиснатите, по ред причини неживели във времето си великолепни български текстове. Макар че книгата е безкомпромисно модерна – освен заради пълнокръвните столични „евъргрийн” типажи, така и заради трезвата и точна интелектуалност на езика на Владимир Свинтила – пример за най-добри практики в жанра.
ГЕРГАНА РАЧЕВА, редактор в изд. „Ентусиаст”
И така – в края на 2011 мога да направя моята лична класация за литературни радости… Разбира се, че „Това не е краят на книгите” – изданието на „Ентусиаст” на разговора на двамата големи, си е истинско откровение за всеки книгоман. Преводът е на Силвия Колева, а диалогът между Еко и Кариер за мен си е впечатляващо откровение…
Не мога да отмина „Непорочните самоубийства” на Джефри Юдженидис на „Жанет 45” – превод на Невена Дишлиева-Кръстева, много хубаво, че този автор вече има верни почитатели у нас! Както има и Ерик Еманюел Шмит – „Леге Артис” издаде неговия първи – отличен и отличѓн роман, „Сектата на егоистите”, преводач Зорница Китинска…
Иглика Василева пък преведе „Между действията” на Вирджиния Улф и тази книга не може да бъде отмината с мълчание. Яна Букова преведе Пиндар, „Питийски оди” трябва да е част от всяка добра библиотека – издание на „Стигмати”!
Преизданието на „Рапорт пред Ел Греко”, като част от поредицата на „Ентусиаст” – „Винтидж” задава нов живот в прекрасно книжно тяло на една велика книга и това пък е друга заявка за ново интригуващо битие на творбата, в отличния превод на Георги Куфов.
За мнозина заглавието на Калин Терзийски „Има ли кой да ви обича” вече е близко, а за мен сборникът, издаден от „Жанет 45”, означава само, че преоткриването на една книга понякога е отдалечено във времето от нейното излизане и понякога минава през една награда. Какво пък – важно е, че това превърна книгата в събитие точно тази година.
И накрая да отбележа наистина специална книга – и като издание, и като послание – „Дневници” на отец Александър Шмеман – на Фондация „Комунитас”!
МЛАДЕН ВЛАШКИ, преподавател в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”, гл. редактор на сп. „Страница”
В личен план за мен събитие е, че предизвестената по финансови причини смърт на списание „Страница” не се състоя – нещо повече – в два броя (втори и трети за 2011) чрез текстовете на 33 български автори списанието успя да направи обзор в движение на днешната добра българска литература. Подобно събитие бе и двайсетгодишнината на „Литературен вестник”. В наше време оцеляването на свободните литературни територии си е събитие. В широк план ще се запомни като събитие публикуването в рамките на три месеца на няколко романа от възлови играчи на това поле в днешната българска литература – Милен Русков „Възвишение” ( “Жанет 45”), Елена Алексиева, „Нобелистът” (“Сиела”) и Георги Господинов „Физика на тъгата” (“Жанет 45”) – тежки дни очакват журито в следващото издание на конкурса за български роман на годината (стартирал впрочем в 2011г.). През 2011 г. много ме зарадва и изборът на две издателства и начинът, по който те издадоха две преводни книги: „Бялата богиня” на Робърт Грейвс (“Изток – Запад” 2011) и разговора между Умберто Еко и Жан Клод Кариер – „Това не е краят на книгите” (“enthusiast” 2011). Зарадваха ме, понеже са част от онзи фонд за четене, без който не се става поет или писател.
КРАСИМИР КАВАЛДЖИЕВ, преводач
Бих посочил “Сбогом, Брюксел” на Леа Коен и “Възвишение” на Милен Русков.
Проф. ИННА ПЕЛЕВА, литературовед, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”
Сред събитията (негативните) на 2011-а ще спомена „Панихида за мъртвото време”. И малката извадка от тома носи проблема на цялото, затова ето: книгата показва и някакъв гуляй (в манастир) – героят е на специално обучение във великата съветска страна, – на който гуляй хайверът бил „черен като предчувствие”. Тоест, докато през 70-те разчитахте на учрежденските столове и хабер нямахте какво предстои, аз хем хайвер плюсках, хем вече знаех (понеже съм най-умен), че социализмът ще умре, и в душата ми беше сложно и страдалческо. Как тези страници съчетават самодоволство, кич и дебелоочие – това наистина ме порази.
Е, 2011-а има и други лица (през годината ме е интересувала най-вече българската проза).
Искрено уважение например заслужава Иво Милев заради „КБ” – тук няма особен опит в подобен тип разказване.
И браво на „Възвишение”! Да прегърнеш в борба (като на Яков с Ангела) и с обич странното прекрасно чудовище, наречено Българско възраждане, и да победиш по точно този начин – да живейш сто години, Милен Русков! Само при второто издание нека бъдат коригирани онези 2-3 места, където вместо правилните именителни се появяват винителни форми („Димитра рече” и др. под.), Възраждането не прави такива грешки. Това обаче е дреболия; на тази книга се радвах така, както отдавна не ми се е случвало да се радвам на текст. Благодаря на автора. И щастлива 2012-а за всички ни!
СТЕФАН ИВАНОВ, поет
„Наивно изкуство“ на Марин Бодаков, Маркес и Kазандзакис отново на български, „Възвишение“ на Милен Русков, „Други цветове“ на Орхан Памук и срещите с него, „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, „Събрано“ на Ани Илков, томовете с Чеслав Милош, „Камък, скреж“ на Ришард Криницки, „Между действията“ на Вирджиния Улф, томовете с есета на Капоти и Стайнбек, „Вселената на яйцето“ на Иван Теофилов, „Шейсет разказа“ на Дино Будзати, тетралогията на Морис Бланшо, „Бартълби и компания“ на Енрике Вила-Матас, „Ластици“ на Марица Колчева, „Четири“ на Илко Димитров, „Пясъчен часовник“ на Данило Киш, „Завети и предателства“ на Милан Кундера, „Град – междинни полета“ на Борис Минков, „Кратка повест за срама“ на Ангел Игов. Също и множеството разнообразни събития, четения, събирания – „София поетики“, „Безпризорните в неделя“, „Памет за Рупчев“, „Световно поетическо четене“…
ВЛАДИСЛАВ ХРИСТОВ, писател, фотограф
Несъмнено най-голямото литературно събитие за мен е излизането на романа на Милен Русков “Възвишение” един, бих го нарекъл, липсващ в българската литература роман. Сигурен съм, че с времето българският читател все повече ще осъзнава стойността и значението на тази книга. Други събития, които мога да отлича през 2011 година, са гостуванията на двама от големите световни майстори на кратката проза – Етгар Керет и Давид Албахари за представяне на техните книги съответно – “Момичето на хладилника” и “Кравата е самотно животно”. Като става въпрос за проза, не мога да не спомена и излизането на книгата с разкази на Дана Белева “Надморската височина на Любовта“, една дълго чакана, но напълно оправдаваща високите очаквания книга. Що се отнася до поезията, много приятно впечатление ми направи дебютната книга на Радослав Чичев “От прашинката на деня “ – книга, пълна с живот и сладост, поезия без маниер и претенции и точно поради това казваща много.
Проф. МАГДАЛЕНА ПАНАЙОТОВА, литературовед, Югозападен университет „Неофит Рилски”
Когато посочва едни събития и изпуска други, очевидно човек прави своя избор, ако разбира събитието като съ-битие. В този смисъл показателна беше конференцията, организирана от СУ „Събитие и безсмъртие в литературата, езика и философията”. Изборът е изключително труден, защото 2011 беше изпълнена с много литературни и културни събития година. Едно от събитията на 2011 година е книгата на Георги Господинов „Физика на тъгата”. Романът се появи дванадесет години след успеха на „Естествен роман” и едва ли ще разочарова читателите си. Чакането си е струвало. Водещ в книгата е дискурсът на спомена, на отсъствието, мотивът за невъзможното завръщане, за разпадналите се връзки между думите и нещата. Това е роман-лабиринт, изтъкан от колебания, от хлъзгави граници, които непрекъснато биват преминавани. “Разомагьосаният свят” поражда копнежа за създаване на книга от първоначала, в която частиците история, детство, тъга, омесени по невероятен начин, ни отпращат към минотаврите, които дремят вътре в нас. Другото ми пристрастие е към книгата на Любомир Канов „Стрела от тръстика” – отново една книга за тъгата, за депресията на обществото, за копнежа по непознаваемото, която обаче парадоксално не оставя чувството за потиснатост, а поглежда към копнежа по непознаваемото с някаква мъдра ирония.
Бих отбелязала новата книга на Милена Кирова „Давид, Великия”. Тя се насочва очаквано към темата за историята и представите за мъжественост в Еврейската библия. За целта изследователката тръгва от сбития разказ на една културна история на изследванията върху мъжествеността с много подбрана библиография върху проблемите за мъжката идентичност, доказвайки, че тази проблематика, първо, не е запазена марка за мъжете и, второ, ако перифразираме Хегел – много добре познатото е също толкова зле познато като… невидимото, поради неговата изпъкналост на преден план. Не на последно място сред събитията на 2011 бих искала да изтъкна и дискусията за културната периодика, която организира вестник ”Литературен вестник”, за това как тя оцелява във време на криза и как функционира въобще в културната среда днес – една тема, която несъмнено се нуждае от продължение.
ЛОРА ШУМКОВА, литературен критик
Въпреки кризата (или поради нея?) българската литературна 2011 г. беше твърде богата и пъстра, за да се опише в няколко реда. Няколко тенденции и примери (в произволен ред):
1. Градът беше централната тема в българската литература и хуманитаристика. Ще спомена само „Многоликият столичанин” от Владимир Свинтила и „Пътеводител на Забравена София”, който японката Юмико Хаясака написа на български език.
2. „Деград” на Васил Георгиев и „Няма такъв булевард” на Стоил Рошкев (с уговорката, че имам да наваксвам с четенето).
3. Литературата зае достойно място в градската култура на София. Сред многото места, четения и фестивали най-силно ме развълнува „Ретро София фест”.
4. Благоевградското издателство „АРС” се утвърди като най-успешния инкубатор за дебютанти. Свалям шапка на Валентин Дишев, Dictum и Кръстопът!
5. Четящите (и пишещи, и издаващи) българи взаимодействат все по-добре с новите медии. Три примера: Радослав Парушев представи „Животът не е за всеки” в YouTube, инициативата на БНТ „Малкото голямо четене” протече предимно онлайн, мегарекламната кампания на „Аномалия” от Людмила Филипова включваше професионално направен трейлър.
6. „Книголандия” е на 13-о място в класацията на най-влиятелните български блогове (към 7 декември).
7. Наградата „Хеликон” навършва 10 години.
8. И едно антисъбитие: „дебатът” във Facebook между (феновете) на А. И. и (феновете) на К. Т. И двамата заслужават да бъдат запомнени с по-добро през 2011 г.
