1. Кои са според вас събитията на театралната 2011?
2. Кои са според вас най-слабите представления и главните проблеми в театралния живот в България през 2011?
3. Какво бихте пожелали на българския театър за 2012?
С тези три въпроса се обърнахме към 10 театрални критици. Ето и техните отговори:
ЗОРНИЦА КАМЕНОВА
1.
– Представяне на спектакъла „Относно омара” от Дейвид Фостър Уолъс, реж. Иван Пантелеев, със Самуел Финци и Сър Хенри в програмата на МТФ „Варненско лято”
– Първо излъчване life на представление – „Сътрудници” на Британския Кралски театър, част от програмата Световен театър в София
– Среща на театралните мениджъри по линия на IETM (международна мрежа за съвременни сценични изкуства) в София
– 90 годишният юбилей на Съюза на артистите в България, на който бяха посветени Награди ИКАР и „Софийски театрален салон” 2011 г.
2. Задълбочаване на кризата в театралната ситуация, породена от желанието за промяна, но недостатъчният ресурс, идеи и добри практики.
3. Отваряне към нови идеи в естетически и практически смисъл.
ВЕНЕТА ДОЙЧЕВА
1. Бих откроила едно радостно явление, свързано с усилията на младите, независими театрали. Обединената енергия на личности и независими компании с различен почерк успя да доведе до успешното провеждане през есента на 2011 г. на тяхната инициатива – Фестивал на свободния театър. Отбелязвам това събитие, защото ми се иска да го разглеждам като симптом за явяването на ново поколение и като доказателство за способността на младите в театъра да се самоорганизират и да заявят чрез директен и категоричен жест своята воля да работят в полето на българския театър. Дори и да не остане като постоянен ежегоден форум, това събитие показа, че има идеен, творчески и организационен потенциал в разнообразните самостоятелни търсения на театралите от ново поколение, които се обединиха и показаха своето интересно лице.
2. Ще се въздържа да отговоря на първата част от въпроса (не че такива представления липсват). Проблемите са в сферата на мъчителните реформи, които откровено стимулират комерсиалния поток, пренебрегват необходимостта от художествен риск и експеримент и насочват държавната субсидия в посока на издръжка на лесния театър, който залага на изпитани стандартни формули. В незабавния си резултат този подход може и да дава успокояващи Министерството на културата резултати (публиката откликва, билетите се продават…), но в перспективата на бъдещето тази политика отглежда зрители, които се възпитават в духа на клишето. Истинският театър е винаги рисков и в интерес на цялата ни култура е да застава в подкрепа на по-сложното, по-богатото и по-неизвестното в изкуството. В противен случай се случва това, което вече започва да се наблюдава като тенденция: отстъпление в професионален план от високи позиции, каквито българският театър е натрупвал в продължение на десетилетия.
3. Пожелавам борбеност и устойчивост. Настъпи време, в което трябва да се води битка за правото на истинския професионализъм и талант да определят актуалните визии за театъра.
НИКОЛАЙ ЙОРДАНОВ
1. В началото на годината излезе яркият спектакъл на Маргарита Младенова върху Шекспировата „Зимна приказка” в “Сфумато”, който вдигна високо естетическата летва. Пак там през октомври се появи графичната постановка на Иван Добчев върху неговата съвместна адаптация с Георги Тенев „Завръщане във Витенберг”. Тази програма, фокусирана върху Шекспир, заслужава да бъде отбелязана. Ще ми се да посоча и един немски спектакъл с преобладаващо българско участие – „Относно омара” по Дейвид Фостър Уолъс с режисьор Иван Пантелеев и с изключителното изпълнение на Самуел Финци (спектакълът гостува през юни в България по време на „Варненско лято”). През есента, поради отсъствието ми от София, не съм гледал доста неща – между тях „Едно малко радио” на Стефан Москов с Мая Новоселска, за което чувам добри отзиви…
2. Основният проблем е загубата на естетическите и философските хоризонти в търсене на публика на всяка цена. В около 80% от случаите това води до слаби, дори нелепи постановки в афишите на публично субсидираните театри. В същото време подкрепата за свободните трупи и проекти, откъдето могат да дойдат нови, интересни идеи, е символична. А сред репертоарните театри липсва истинският лидер или няколкото лидери, които да развият наличния режисьорски и актьорски потенциал и да наложат нови тенденции. Всичко, което се случва, е много ситуативно, дори хаотично, без ясна визия и стратегия.
Търпение, за да види как ще завърши поредната реформа в сектора… А който има самочуствие, че има какво да каже на хората извън евтините забавления, фалшивия патос и лесносмилаемите мелодрами, просто да го направи по най-добрия възможен начин.
АСЕН ТЕРЗИЕВ
1. Българският театър не ме изненада с нищо през 2011 г. и не бих откроил нито едно представление като „събитие”. Но и да мислим за събитията само през представления е също вредна инерция. В този смисъл значимото театрално събитие за мен е излизането на том IV на „История на българския театър” – „Театърът между двете световни войни”, издание на Института за изследване на изкуствата към БАН. Толкова увлекателно, смислено и професионално изследване българският театър отдавна заслужаваше.
2. Слабите представления за съжаление са толкова слаби и толкова много, че не искам да ги коментирам. В момента не виждам смисъл в това. Проблемите също са много, но двата най-важни според мен са, първо, неясната културна политика, която тласка театрите към все по-голяма комерсиализация и депрофесионализация и второ, силният консерватизъм и затвореност на самата театрална мрежа и съсловие. Мисля например, че е абсурдно в афиша на втория по големина театър в страната – Театър „Българска армия”, да има спектакъл като „Магията на Ненчо”. Мога да посоча още много примери, но сега се сещам за този.
3. Да се огледа наоколо.
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА
1. Театралната 2011-а не е наситена със събития. Точно обратното. Затова още по-ярко се открояват няколкото впечатляващи спектакъла и важни театрални прояви, случили се през нея. За мен те безспорно са първият Фестивал на независимия театър в България, много силното тазгодишно издание на “Световен театър в София” на Международния театрален фестивал “Варненско лято”, Британският съвет и Столичната община със забележителното представление “В праха” на британската трупа за съвременен танц “2FaceDance Company” и изключителната премиера на Кралския национален театър в Лондон (излъчвана по сателит едновременно в много страни по света) на пиесата на Джон Ходж “Сътрудници”, “Зимна приказка” на Маргарита Младенова и “Завръщане във Витенберг” на Иван Добчев от програмата “Шекспир” на “Сфумато”, авторският спектакъл на Теди Москов и Мая Новоселска “Едно малко радио” в ДСТ, “Както ви харесва” на Красимир Спасов в ТБА и независимият проект “Праехидно” на Здрава Каменова и Гергана Димитрова.
2. Основният проблем на театралния живот в България и тази година продължава да бъде все още неизяснената културна политика в областта на театъра. От него в немалка степен произтичат и многото слабости на сценичната практика.
3. Бих му пожелала една по-добра, по-радваща, по-творческа Нова година!
АЛБЕНА ТАГАРЕВА
1. Като театрално събитие на 2011 г. определено се откроява раздвижването в полето на танцовия и независимия театър като цяло. Тук трябва да се отбележи и случилото се през ноември първо издание на АСТ Фестивал за свободен театър. С нарастването на продукцията на независимите артисти се появиха и нови пространства, в които да се случват, като галериите (галерия „Снежана”, студио “Suspacios”). Сценичните премиери на български текстове през изминалата година също би трябвало да бъдат отбелязани като събитие. Те, разбира се, варират в двете противоположности – камерни текстове, поставени предимно в неконвенционални пространства, и силно комерсиални, предназначени за голяма сцена и главно за забавление и веселие на „народа”.
2. Американският сезон в НТ „Иван Вазов”, започнал през 2010 г., но продължил и през 2011 г. представя няколко от много слабите постановки, сред които „Смъртта на търговския пътник”, реж. Борислав Чакринов, и „Август в Оклахома”, реж. Ясен Пеянков. Моноспектакълът на Мая Новоселска и Теди Москов „Едно малко радио” в Сатиричния театър е спектакъл, който според мен е по-скоро изпитание за публиката.
Оказва се, че държавните сцени, благодарение на нововъведението, наречено делегирани бюджети, започват да приличат повече на тоукшоута. Директорите подбират заглавията в репертоара според моментната нагласа на зрителите – това, което би се харесало, което ще се продаде до последното място. От друга страна, се оказва, че (според гореизброените спектакли, а и не само) режисьорите не се стремят да развиват изразните си средства, а разчитат на вече установените такива. В резултат на което сме свидетели на безкрайно повторение. Сценичното пространство не се разработва и развива, същото се отнася и за осветлението. Българският театър не приема тези компоненти на спектакъла като важни и смислообразуващи.
3. На първо място, да не подценява своята публика, като й предлага спектакли с първосигнално чувство за хумор. Би било добре през следващата година българският театър да обърне повече внимание на това как изглежда той във виртуалното пространство, как достига информацията до зрителите. И не на последно място пожелавам на българския театър да отгледа и да започне да използва театралните мениджъри.
РОМЕО ПОПИЛИЕВ
1. Струва ми се, че изключителното отсъства. Наистина добрите представления са малко. Бих посочил от софийския афиш например “Завръщане във Витенберг” (на “Сфумато”, реж. Ив. Добчев), “Както ви харесва” на ТБА (реж. Кр. Спасов), “Едно малко радио” на Теди Москов в Сатиричния театър, “Праехидно” на Гергана Димитрова (свободна продукция). Вероятно пропускам някои заглавия и след един месец този списък със сигурност ще бъде малко по-дълъг. В т.нар. провинция като твърде навременен и интересен спектакъл се появи миналия месец “Танго” на Мрожек във Враца, с реж. Н. Поляков.
2. Слабите спектакли са достатъчно много, но не те са проблемът. Всъщност “най-слабите” дори би трябвало да заслужават своеобразна награда, защото евентуално надхвърлят сивотата, която в театралната ситуация е основният бич – една дума, която активно се използваше преди време. Липсата на яркост, смелост и неочакваност на режисьорските решения се очертава като най-големият проблем. Сякаш така широко възпяваната “нормализация” на живота, при това въпреки икономическата криза – макар от същинска творческа позиция да е твърде глупаво животът да е нормален, – убива в зародиш свежите намерения. За реформата е рано да се говори, но като че ли тя повече стимулира клишетата и ленивите нагласи на публиката; нейните представи са щастливо покривани в голям брой от представленията. Нужна е по-голяма съпротива от страна на театъра.
3. Здравословно творческо боледуване.
АНГЕЛИНА ГЕОРГИЕВА
1. Открояват ми се важни процеси в няколко посоки и повечето се случват в независимата сцена. Събитие е, че тя се организира по собствена мяра и начин за първия АСТ Фестивал за свободен театър и продължи дебата за значението на независимия сектор в изпълнителските изкуства. Сравнително нови международни инициативи като фестивала за съвременен танц и пърформанс Антистатик и Sofia Dance Week придобиват всички шансове да се превърнат в устойчиви културни събития и при по-добра програмация (свързана и с по-добри условия за тяхното реализиране) – в значими както за артистичните среди, така и за развитието на нови публики. Театралният афиш на столицата вдига качеството на международното си измерение с все по-регулярната програма „Световен театър в София” на МТФ „Варненско лято”. През такива събития българската сцена може все повече да се (само)наблюдава като част от обемни процеси в по-широк контекст, с които да поддържа диалог. И като си мисля за диалог, се сещам и за може би най-сериозното представление, което гледах през тази година – „Завръщане във Витенберг” в ТР „Сфумато”. То ми беше важно именно заради актуалния диалог и рефлексията, които предизвиква върху европейското днес и неговата криза; съдържателен и силен спектакъл.
2. Това, което ми прави тревожно впечатление в представленията, които гледам, а в последно време се фокусирам най-вече върху малко или много свободната сцена, е натрапчивото усещане за занимаване с театър от една много (само)изолирана позиция, осъществяването му като „домашна продукция”. Проблем е недостатъчното му възприемане като фактор в обществения живот въобще както от страна на практикуващите, така и от страна на управляващите го.
3. Културна стратегия и закон, които да съответстват на позитивните съвременни обществени (а не толкова конкретно пазарни) процеси, по-устойчива и разнообразна културна среда, която със сигурност ще даде възможността за силни срещи с изпълнителските изкуства.
МИРОСЛАВА МАРИЯНОВА
1. Едно от най-отчетливите събития през 2011 г. е обособяването на свободната сцена като феномен в театралния живот, основаващ се на различни механизми за организиране и финансиране на творческия процес. Тези свободни проекти, които създават паралелна естетическа и политическа среда, започнаха постепенно да се преборват за своето различие и видимост, като върховният жест в тази посока беше инициирането на Фестивал на свободния театър тази година. В рамките на фестивала се проведе една от регулярните срещи на членовете на IETM, което положи каузата на свободната сцена в България в полезрението на интернационалната аудитория. Струва ми се, че този акт на еманципация и на заявяване на себе си беше важен както за самите му автори, така и за цялостния театрален контекст, който е време да се освободи от силния захват на тотализиращия репертоарен модел.
2. Мисля, че най-слабите представления са сред тези, които не съм гледала. По-големият проблем е, че не съм гледала и „най-доброто”. Тази година ме направи свидетел на едно средно множество. А един от главните проблеми, принципно валиден според мен, е липсата на алтернатива в театъра – липсата на различни естетики, различни сцени – всяка със собствен облик, липсата на възможности за различно организиране на творчески процес, освен поставянето в репертоарен театър, с всичките обвързаности, които това предполага.
3. Бих му пожелал кураж и въображение!
МИХАИЛ БАЙКОВ
1. За съжаление трудно бихме могли да говорим за събития в театралния ни живот в онзи смисъл, в който нямаше спектакъл, чието случване да провокира особен вид творческа енергия, а тя от своя страна да създаде дебати около себе си. По-скоро бяхме свидетели на едни добри актьорски или режисьорски изпълнения, чийто труд обаче съвсем не надскача онова, на което са способни авторите им. В този ред на мисли една крачка пред останалите излиза работата на Александър Морфов в „Полет над кукувиче гнездо”, тази на Явор Гърдев в „Ръкомахане в Спокан”, макар по същество спектакълът да няма онази мощ на „Козата…” и „Бащата” на Йосиф Сърчаджиев в Народния театър. Любопитни и в някакъв по-интимен план, струва ми се, важни са и реализациите на „Зимна приказка” на М. Младенова в “Сфумато”, „Откат” на Стайко Мурджев в ТБА и „Формата на нещата” на Мартин Киселов в театър „София”. Тук ми се ще, уж в скоба, да спомена Учебно-драматичния театър на НАТФИЗ, който, макар да е едно гранично пространство между професионалната и учебна сцена, се оказва, че дава заглавия като „Пътуване на Запад” на дипломантите от класа на проф. Сн. Танковска или „Криминале 2D” на Мартин Каров със студентите на проф. А. Атанасов, които според мен спокойно могат да бъдат наредени до големите театрални премиери на сезона.
2. Сред основните проблеми и през тази година остава липсата на силна, интересна драматургия. На нови сценични форми, които да намерят място в театралните ни пространства или да търсят нови такива за своето случване. Традиционният дефицит на мощна режисура, която да те ангажира, както и на оперативна критика, която да сигнализира, остават сред хроничните заболявания на българския театър.
3. През 2012 г. ми се ще театърът да се отвори още повече към събития като Фестивала за свободен театър например. Да протегне ръка на независимите театрални трупи, да даде шанс на танцовия театър да стъпи по-уверено на сцените ни. Иска ми се да видя и нова, българска драматургия, не само написана, а и поставена.
Анкетата подготви КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА
