Редки са подобни книги за големите ни имена в литературата и културата
Георги Гроздев
1.
След като прочетох с искрен интерес книгата на Антоанета Алипиева, веднага потърсих по мейла авторката, която не познавам. Тя отзивчиво ми позвъни с изненада, че толкова бързо някой е прочел томчето за Вера Мутафчиева, буквално веднага след издаването му. Тогава й казах, че е открила истини, които и самата Вера Мутафчиева не знаеше или поне не споделяше за себе си през онези последни десетина години от живота й, през които бяхме близки познати с нея.
2.
В книгата на Алипиева има и спорни за мен твърдения, но при всички случаи проучването е добър повод да мислим и говорим за Вера Мутафчиева като духовно явление, което не се поддава на лесна квалификация или лесно познание. Както не е лесно и няма да бъде лесно националното ни самопознание.
Книгата потвърждава старата истина, че за да се прецени обективно какво е делото на даден човек или творец, той трябва да е напуснал земния свят. Да се е случило нещо окончателно и необратимо. Него да го няма, както обичаше да казва Радой Ралин. Да не може сам да се защитава, а това да правят творбите му, когато са четени с разбиране, както казват пък в училище, и интерпретирани с нужната обща култура, но и в съответния контекст, в който ги е създавал авторът.
Това фоново поле на Вера Мутафчиева е много голямо и предизвикателството безспорно създава трудности. Има важни подробности, които се налага да бъдат открити и забелязани. Антоанета Алипиева е подходила амбициозно, което личи и по съдържанието на книгата и нейната структура. Тя се състои от четиринадесет глави, в които е интерпретирано цялото творчество без изключение, а заедно с това и самата личност на Вера Мутафчиева. Мисля, че на моменти повествованието се доближава до формата на своеобразен животопис, освен че е литературнокритически и литературноисторически анализ. Наред с богатата си библиография и усвояване на писаното от други критици и интерпретатори за Мутафчиева през годините.
Редки са подобни книги за големите ни имена в литературата и културата. В „Книга за Ивайло Петров“ (2015) на свой ред направих първи опит за своеобразен портрет на майстора-класик. Тогава бях насърчен от приятеля му Георги Мишев. Направих го като писател и издател, като познат и приятел на Ивайло Петров, а не като литературен критик. Книга за Ивайло Петров от новата по-далечна дистанция така и не беше се появила. В „Книга за Ивайло Петров“ е последното му дълго интервю и пространно есе за „Хайка за вълци“, както и за цивилизацията и ние. Това е романът, от който произхожда съвременната ни литература, независимо дали си го признава или не. Нещо като разказа „Шинел“ на Гогол, за който говори Достоевски.
Никак не е в българската литературна традиция да се почитат и уважават родените преди нас, нещо, което е издигнато в култ например при китайците от шест хиляди години с тяхната непрекъсната приемственост. Там се смята за добър вкус и майсторство, ако при всеки повод намираш начин в собственото си творчество да подчертаваш и споменаваш и за майсторството на онези, които са работили на нивата преди теб.
Вече съм го писал – за мен не е много ясно днес докъде е нивата и докъде сметището. Гордостта е краят на всяко изкуство, скромността е началото, а мълчанието пък е силата му!, това е една мисъл от романа „Чистка“ на Софи Оксанен, която ми хареса. Дочетох го успоредно с тома на Алипиева. Какво мълчание, щом по нашенско няма по-сладко от това да окудкудякаш още неснесеното си яйце, за което пък често говореше Йордан Радичков. „Чистка“ е рекламиран като най-големия литературен пробив на десетилетието от финландската авторка. Прехвален роман, но с достойнства, които незнайно защо остават неразбрани от нашенските „конкурси“ за романи. Защото Вера Мутафчиева е била в своето време в конкуренция и като на истински конкурс с европейската и световната литература, въпреки „лагера“ и точното си място в „блатото“. Домогнала се е до това ниво като самотен катерач, въпреки битовия си лабиринт, в който е играла отредената си роля за оцеляване. И която следващото време наблюдава под микроскоп, често не само не прощава компромиси, но и не иска да ги разбира. Докато същевременно самото то е тенденциозно сляпо за своите собствени компромиси и подлости, в много случаи извършвани доброволно, а не по външна принуда.
3.
Книгата на Антоанета Алипиева е и за мълчанието на Вера Мутафчиева. За нейните интелектуални и художествени открития, които са останали в мълчанието на конкретното историческо време и продължават да бъдат незабелязани. В това откривам за себе си особената ценност на изследването.
За автентичната и истинска сила на нейното творчество, а не за конюнктурните прояви на голямата писателка, с които е печелила благоволението на силните на деня и е печелила в буквален смисъл добро заплащане за труда си.
4.
Най-добрият ни преводач от гръцки език и талантлив поет Стефан Гечев казва, че всеки народ остава в историята с въпросите, които завещава на следващите поколения. За гърците той споделя, че питали от древността: Може ли човек да е свободен, ако живее в общество?
За нас, българите, до момента не знам кой е въпросът, дето може да се открои като наследствен и дали въобще има такъв. Ученият-османист, историк и писател Вера Мутафчиева е оставила много въпроси, някои от които се чуват и ще се чуват с особена сила в балканския и европейския диалог. Тези теми са усетени и специално коментирани от Антоанета Алипиева, без да са изчерпани докрай. Така, мисля си, се поставят основите и за следващи изследвания или вглеждания в творчеството на Мутафчиева. Тя живее в епохата на „кетмана“, за който споменавам винаги, когато пиша за автори от епохата на социализма. Наскоро в едно есе за Йордан Радичков пак го споменах. „Поробеният разум“ (2011) на Чеслав Милош изяснява как в деспотичните общества се оцелява като правоверен сановник, включително и като писател, за да можеш от позициите на „свой“ да изказваш и по-свободни мисли. Дори да критикуваш системата.
Природата ражда таланти винаги, а обществото създава условия или не. Отговорността на белязания от Бога към себе си е зависима и от уменията му да оцелява. Тази постоянна тема в творчеството й e анализирана внимателно в книгата на Алипиева. При общуването с Вера Мутафчиева на живо темата си беше настина всекидневие – затова не мога да я отмина и аз сега. В личните ни срещи и разговори в нейната митична кухня и на доста други места всъщност открих Вера. Чувствителна, внимателна, наранима, проницателна, твърде умна за времето, в което й се е паднало да твори и оцелява. Дали някои не я мразеха и мразят именно заради това, че все пак е оцеляла напук на всички и най-вече на жестоката си лична съдба, като е оставила и „нещо“ след себе си.
Тя често казваше, че още от прабългарите си имаме обичай. Щом някой се отличи над останалите, веднага е изпращан да служи на Тангра. Тъй още от древни времена при подобна божествена селекция оцелявали повече посредствените, отколкото талантливите. Нещо да се е изменило досега?
Понякога си мисля, че Вера Мутафчиева е била може би като римските историци, дето пишат през деня за императора, а през нощта – против него. И във второто е истината, която наистина искат да съхранят, но без да загубят шанса си да оцелеят битово и екзистенциално. Все пак и те са хора.
Чрез есеистичните романи за Софроний, Раковски, Левски и Димитър Общи Вера Мутафчиева изгражда образа на националната ни идентичност. Тя го прави и с „Рицарят“, „Предречено от Пагане“, „Последните Шишмановци“, но и в „Белот на две ръце“. Кой съм аз, кои сме ние – това е основният въпрос на новите времена. Самопознанието се оказва най-голямото изпитание. На храма на оракула в Делфи от древни времена пише: „Познай себе си!“
„Алкивиадовците“, „Аз, Анна Комнина“, „Случаят Джем“ разширяват фона в друг, по-голям мащаб. „Случаят Джем“ е най-превежданият български роман, макар да е надцакван редовно от предишната и днешната българска конюнктура чрез „Време разделно“ на Антон Дончев.
Антоанета Алипиева се впуска в анализ и на различните концепции за националната идентичност, неизменно свързани с отношението ни към османското робство, към съседите ни. Няма да вземам отношение сега по тези теми. Някои от книгите на турски историци, които тя цитира в отделна глава, ги имам подарени от Вера Мутафчиева. Когато говорихме по телефона с Алипиева, й казах, че има и други чужди исторически изследвания, които ги няма в библиографията, но пък не може всичко да се цитира.
5.
Антоанета Алипиева прави интересни сравнения между Иван Вазов, Тончо Жечев, Георги Марков и Вера Мутафчиева. Сравнения с „Под игото“, „Българският Великден или страстите български“, „Двойникът“.
Безспорно интервютата и есетата на Вера Мутафчиева, част от които издадени и в „Балкани“, подпомагат изследователката. В мемоарите си тя написа най-хубавите страници за своя баща. С личността на Петър Мутафчиев започва и книгата, започва със сравнението между баща и дъщеря. Заглавието на раздела е: „Наследства и разнобой“. Не случайно заглавие наистина.
6.
Оказва се, че Вера Мутафчиева в най-добрите си постижения е мислила и творила алтернативно в едно време, когато е нямало позволена публична алтернатива. Затова истинските й постижения остават в тишина, а бодат очите конюнктурните й услуги. Затова тя е и позната, и непозната.
7.
Като всички нас и тя произхожда от своето минало. Факт е, че не стигна до катарзис в мемоарите си, но нейно право е какво да споделя и какво не. Още не беше кремирана, когато бе обвинена, без да може да се защити, че написала „Случаят Джем“ некадърно, защото била „агент Атанас“. Всъщност фактите са преиначени, злощастен знак на нашето предбалзаковско все по-примитивно време.
„Предбалзаковско“ го нарече по друг повод Генчо Стоев, авторът на шедьовъра „Цената на златото“, с който не знам защо избягват да се сравняват новите ни „живи класици“.
Тя пише романа преди интригата с Държавна сигурност, ако това вече има значение. Написах няколко реда в нейна защита, бяха публикувани във в. „Труд“ и в сайта librev.com през лятото на 2009 г. Те и досега са в този сайт, тези десетки страстни и обемисти или кратки отзиви „за“ и „против“, които по обем биха могли да запълнят нова отделна книга. Препоръчвам ги на бъдещите изследователи на Вера Мутафчиева като документ за разбиранията на хората, на културните и литературни дейци в онзи конкретен момент за ролята на писателя и учения. А не само като субективни оценки за един голям, талантлив творец, който все пак не е бил и без морал, макар да изглежда на мнозина тогава (2009) и сега точно обратното.
9 август 2020 г.
Антоанета Алипиева, „Вера Мутафчиева между литературата, историята, политиката и геополитиката“, Нов български университет, С, 2020.