Антония Апостолова
Тъй като карето за тази литературна бележка е доста ограничено, нека първо кажа, че тя е по-скоро информативна, тъй като и без това няма как да добави повече към атестацията, която представлява самото име на Владимир Набоков. Появата на сборник с негови разкази на български отдавна трябваше да се случи, а добрата новина е, че „Звуци и други истории” е само първият том от поредица, като се очаква и следващ – „Красавица и други истории”. Издателството е „Колибри”, а преводачът, захванал се с тази изключително трудна и взискателна задача, която може да изплаши всеки професионалист, е Мария Хаджиева.
Първият том съдържа писани на руски разкази от 20-те и 30-те години на ХХ век, които ни отвеждат както в изгубената предреволюционна Русия в нежно-носталгичните спомени на Набоков, така и в Париж, Швейцария, Англия и разбира се Берлин, в който писателят прекарва голяма част от споменатите години като имигрант, преди да се пресели в Америка.
В послеслов към сборника редакторката Катерина Кокинова дава и бележка за това как са били подбрани разказите за изданието и кои са тематичните нишки, които ги свързват, както и кратка сводка за всяка една история. Сред тях са абсолютни шедьоври като „Адмиралтейската игла“ – сравнително кратък разказ, в който геният на Набоков успява да разкаже за необратимия преход между два коренно различни свята – на царска в съветска Русия, и то с поразително бегли щрихи за новия ред на насилие, затворени в сякаш случайно вмъкнати фрази, както и да възкреси една приключила любовна история и да развие въпросите за тъканта на паметта и сложната връзка между действителността и изкуството, между прототипите и литературните образи.
Това са все теми, които малко или много присъстват в повечето му текстове, но нека не забравяме и тези за съдбата и случайността („Катастрофа“, „Случайност“), за носталгията по родината и младостта („Писмо до Русия“, „Великденски дъжд“), за писането („Пътникът“, „Василий Шишков“), за сложната и някак устойчива ефимерност на любовта („Музика“, „Звуци“), за дълбините на човешкото страдание („Завръщането на Чорб“, „Картофеният Елф“, „Рождество“), за крехкостта на щастието („Облак, езеро, кула“), за насилието и тиранията („Изтребване на тираните“, където Набоков създава изключителен събирателен образ на един диктатор, който по думите му може да бъде и Ленин, и Сталин, и Хитлер). Неизбежно в разказите присъстват и забележителните познания на писателя за класическата музика („Музика“, „Бахман“), доживотната му страст по пеперудите („Пилграм“, „Рождество“) и картините на обживения от него в детайли Берлин („Пътеводител за Берлин“).
Тези теми, разбира се, преливат една в друга в различните разкази – многопластови, с огромна акустика, белязани от неизбежния Набоков глас, чиито съвършени, изкусни, самобитни тропи и майсторски слог проникват дори и в гласовете на уж различните му герои, издавайки онзи, който стои зад тях. Набоков е несъмнен словесен фокусник, ненадминат в пластичните човешки и природни натюрморти, които създава благодарение на вниманието си към детайлите, към уж незабележимото и несъщественото, към онова, което преминава през деликатните ни сетива, но затова пък често се настанява с огромна тежест в паметта ни; той е игрив и в начина, по който преобръща читателските очаквания и предизвиква нагласите ни („Звуци“, „Пътникът“).
По този повод обаче ми се иска да разкажа за една моя спонтанна инициатива, докато четях книгата, един експеримент, който, надявам се, дори самият Набоков би оценил. Подбрах някои от най-особените и оригиналните му словосъчетания и ги публикувах в една от качествените читателски групи във Фейсбук, без да разкривам автора им, с въпроса как звучат на читателите, сред които има и много автори, преводачи и представители на издателства. Много от оценките, преди да разкрия загадката, бяха негативни: присмех, изумление, определения като „маниерни и безумни“, „безсмислени“, „противни“, „претенциозни“, „смислово нелепи“, включително и категоричното „литературна чалга“. След пояснението на кого са се появиха очаквано смущение и съмнения към превода, както и оправдания, че липсва контекст.
Действително, в контекста на Набоков, изплетен като сребристите нишки на паяжина, всеки избор на думи, дори и най-пищният, звучи филологически прецизно и с пълнота на смисъла, от която няма какво да се отнеме. Замислих се обаче колко са заклетите почитатели на Набоков у нас, които веднага биха разпознали стила му, и каква е всъщност перцепцията на творчеството му, но най-вече и за това, че според мнозина подобни фрази биха били приемливи в чужд, но не и в български текст. Замислих се за това важно ли да знаем кой говори, влияе ли това на оценката и читателското ни преживяване и защо оригиналността у Набоков е гениална, но същата в български текст би била подложена на редакторска санкция заради своята „абсурдна маниерност“. Това обаче е тема за друга дискусия.
Владимир Набоков, „Звуци и други истории“, превод от руски Мария Хаджиева, изд. „Колибри”, 2020
