Каква е твоята лична история, как стигна до професията на преводача? Доколкото си спомням, си искала да станеш лекар?
– В ранно детство професионалните ми предпочитания се колебаеха между калайджия и мечкар. Дилемата беше преодоляна с появата на фигурата на пожарникаря. Обяснението е просто: през зимата в двора ни идваха мечкари; през лятото – калайджии. А пожарните коли минаваха през всички годишни времена. Ако се абстрахирам от детските мечти за екзотични или героични професии, дълги години най-силното ми желание наистина беше да стана лекар и да продължа традицията на три поколения в семейството ни. Баща ми успя да ме разубеди със справедливия довод за изключителната ми несръчност, напомняйки ми как в Х клас едва не ме изключиха по обвинение за саботаж в чорапената фабрика, където провеждахме задължителната за тогавашното ЕСПУ производствена практика. Накрая все пак се разбра, че причината за високия процент брак в работата ми се дължи на безобидна природна непохватност, а не на идеологическо вредителство, и бях оставена само на поправителен по теория на чорапоплетенето. През онова лято не съм си представяла, че ще продължа образованието си във филологическия факултет, нито че един ден преводът ще стане за мен професионално занимание и ще се упражнявам в по-други плетки. Въпреки че причината за избора беше по-скоро прозаична, наложена от нуждите на момента, с времето от външна необходимост преводът се превърна за мен във вътрешна потребност. Стефан Цвайг казва, че превеждането дава възможност на младия творец да вникне по-дълбоко в духа на родния си език. Това важи и за преводача. Веднъж, хвалейки напредъка ми във френския, Симеон Радев, който е роднина на семейството ми по сватовска линия, ми каза: „Почни да превеждаш; няма по-добър начин да усъвършенстваш родния си език“. Тогава не му обърнах внимание; едва по-късно разбрах колко е бил прав, колко много ни дава преводът.
Как се справяхте едно време без интернет? Доколко начетеността на самия преводач бе от особена важност за качеството на работата му и доколко тя не е толкова важна днес, когато цялата информация на света е на един клик разстояние?
– Мисля, че за преводача да е начетен е толкова необходимо днес, колкото е било вчера. Сериозният преводач трябва непрекъснато да се самообразова, като разширява познанията си в най-различни области. Безспорно интернет дава огромни възможности при търсенето на информация. И все пак това твърдение не бива да се абсолютизира – не само защото, макар и да не са „на един клик разстояние“, книгите на хартиен носител (научна, художествена, справочна литература) не са загубили своята важност като ценен източник на знания, нужни в работата над превода, но и защото възможностите, предлагани от интернет, предполагат наличието на едно много важно качество – умението да търсим задълбочено и да преценяваме критично намереното, а това несъмнено зависи от степента на нашата ерудираност. „Търсете, и ще намерите“, е казано в евангелския текст. И все пак трябва да внимаваме, защото не е изключено всеобхватната търсачка да ни подведе и да намерим под вола теле.
Как процедираш, когато стигнеш до труден пасаж, за който ще ти трябва повече проучване, мислене и оттам – време? Оставяш ли го за по-нататък и продължаваш с текста, или винаги превеждаш страница след страница?
– Каквато и трудност да възникне в хода на превода, не мога да продължа нататък, преди да съм я преодоляла напълно. Тя се впива в съзнанието като кърлеж и не ми позволява да мисля. Доколкото ми е известно, някои преводачи първо превеждат цялата книга, като пропускат или просто маркират трудните места, а след това се заемат с щателна редакция на текста. Нашият голям преводач Георги Куфов шеговито наричаше този подход женско превеждане. Онези, които биха съзрели в това определение проява на сексизъм, може би ще си спомнят интуитивния „читател женска“, който в романа си „Игра на дама“ аржентинският писател Кортасар противопоставя на разсъдъчния „читател съучастник“. Според признанието на самия автор много често обаче активният му читател се е оказвал жена. Каквито и да са личните ни предпочитания, едно е безспорно: независимо от избрания подход – страница по страница или целия текст, за преводача са еднакво необходими интуиция и разсъдъчност.
Смяташ ли, че езикът неминуемо остарява и трябва да се правят нови преводи през определен брой години?
– Езикът несъмнено се променя, но не в еднаква степен и едновременно във всичките си равнища и стилове. Колкото до преводите, струва ми се, че подобно на хората едни стареят сравнително бързо, докато други дълго ни радват със своята младоликост. Освен това не бива да забравяме, че стареенето зависи и от конкретната чуждоезикова творба – от нейното модерно или архаизиращо звучене. Всъщност нови преводи се правят не само защото предишните са вече остарели. В зависимост от културноисторическата ситуация и от творческата индивидуалност на преводача един нов превод може да се доближи по-плътно до оригиналния текст, да открие в него недокоснати смислови пластове, да приложи новаторски подход, да деавтоматизира, така да се каже, читателското възприятие, при това без да отменя непременно своите предшественици. Такъв превод безспорно обогатява приемащата култура. За съжаление, днес съществува и порочната практика да се възлагат нови преводи с единствената цел да се получи финансова подкрепа от институции, които по принцип не субсидират преиздания.
По колко страници средно успяваш да преведеш на ден, когато работиш над определена книга? Казвала си неведнъж, че си от бавните преводачи.
– Винаги съм била много бавен преводач. По мудност с право може да бъда причислена към семейство костенуркови, но поне се утешавам с мисълта за онази костенурка, която бързоногият Ахил така и не успява да настигне. Поначало за мен норма и превод са трудно съвместими понятия. През годините условията за работа и времето, с което съм разполагала за превод, са били, естествено, различни, но съм се старала, доколкото е възможно, да се придържам към правилото на Апелес Nulla dies sine linea. Преводът на една книга е сбор от различни действия – разбиране, тълкуване, намиране на точната дума, образ, ритъм, непрекъснато съотнасяне на преведената част с цялото, редакторско и коректорско изчитане на готовия текст, съставяне на пояснителни бележки или на коментар, а докато се занимаваш с всичко това, разлистваш една книга, тя те препраща към други, попадаш в безкрайното пространство на Библиотеката, увличаш се в размишления и чудно ли е, че както в стиха на Манделщам „И день сгорел, как белая страница: / Немного дыма и немного пепла!“.
През целия ден ли превеждаш, или си имаш ясно разпределение на работния процес? Например да не работиш на изкуствена светлина?
– Заради малко хаотичната си нагласа, както и заради ред други занимания, нямам строго разпределение в работатата над превода. Превеждам на всякаква светлина, превеждала съм и на свещ, и на газена лампа, не съм опитвала само на романтични лунни зари; не ми пречат домашният и уличният шум, чудесно е да търсиш точната дума и изведнъж да я чуеш от улицата, произнесена от някое дете; често се разхождам, докато обмислям дадена фраза, затова обичам да казвам, че съм преводач от перипатетическата школа.
Четеш ли цялата книга, преди да пристъпиш към превода ѝ?
– По принцип превеждам книги, които сама съм предложила за издаване. За да предложиш една книга за превод, трябва, разбира се, не само да си я прочел, но и да я носиш трайно в съзнанието си. В процеса на работа малкият текстов отрязък не бива да губи връзка с цялото. Затова в известен смисъл целият текст трябва да е в главата на преводача.
Веднъж Иглика Василева ми каза, че добрият превод не опира до думата, а до смисъла, иначе точната дума е важна, но по-важен е смисълът. За теб какво е добрият превод?
– Разбира се, че не се превеждат думи, думи, думи. Преводът не е скучно редене на лексикални единици – думите са брънки в една обща верига и влизат в сложно семантично, стилово, ритмично взаимодействие помежду си. Текстът е тъкан не само в етимологичния смисъл. В него всяка нишка има точно определена роля, но само в своята неделима съвкупност нишките успяват да изградят завършена цялост. Преводът е среща на две различни картини на света, на различни исторически и културни кодове. За мен той е като онази кукла, която като дете се мъчех да сложа в кибритена кутийка и се ужасявах, че и родителите ми не могат, че и за възрастните има непостижими неща. Мисля, че добър е онзи превод, който с ясното съзнание за непостижимост на съвършенството в тесните рамки на човешкото се стреми да бъде съвършен.
Преводачът някак по дефиниция е в сянка. Малцина дори споменават името му, когато, да речем във Фейсбук, споделят цитат от преводен текст. В реда на нещата ли е това, или смяташ, че преводачите трябва да попадат повече в светлината на прожектора? Немалко издателства вече изписват преводачите на корицата на книгата. Одобряваш ли това?
– По смисъла на ЗАПСП преводачът е носител на неотчуждимото неимуществено авторско право името му да бъде обозначавано при всяко използване на негов превод. Неспоменаването му във Фейсбук при цитиране на преводен текст е невинно опущение на фона на сериозните нарушения от страна на някои издателства и средства за масова информация. Видимостта на преводача не е въпрос на суета – тя произтича от необходимостта да се знае кой носи отговорност за качеството на конкретния превод. Практиката името на преводача да се изписва на корицата е похвална, но самата аз се чувствам уютно на вътрешните страници и макар че за Октавио Пас превод и творчество са процеси близнаци, не държа да съм чак толкова на показ.
Става ли един преводач по-добър с времето и опита? Преводът учи ли се и каква роля играе талантът?
– Би трябвало с времето и придобиването на по-голям опит преводачът да става по-добър. Както знаем обаче, количествените натрупвания невинаги водят до желаните качествени изменения. Много е важно как подхождаш към труда си на преводач. Анализираш ли собствените си преводи, връщаш ли се към тях с критично око. Накратко, трябва да имаш някаква природна даденост, но останалото е задълбочена работа и постоянен стремеж към усъвършенстване. Без да отхвърлям ползата от теоретично и практическо изучаване на превода, мисля, че най-добре се учим на превод, превеждайки.
Работила си години в една репресивна политическа система? Как оцелява един преводач в условията на политическа цензура?
– Да твърдя, изхождайки от скромния си опит, че съм живяла в най-тежките години на репресивната система, би било проява на неуважение към хилядите жертви и десетките хиляди лагеристи и затворници от периода, в който тази система е действала с пълен размах. Ако има хора, силно пострадали през последните ѝ години, това са българските турци, както и отделни личности дисиденти. Би било неетично да се причислявам към тях.
В условията на една недемократична система най-важно е да не се оставиш да бъдеш унизен, да не загубиш вътрешната си свобода и почтеност. Колкото до политическата цензура, не по-малко пагубна от нея беше автоцензурата, чиито корени са страхът и невежеството. Сблъсках се с нейни прояви по време на 5-годишната ми работа като редактор в издателство „Народна култура“. А като преводач – когато същото издателство дълго отказваше да приеме заглавието на повестта „Окапалата шума“ на Гарсия Маркес. По-късно се разбра, че било от страх да не предизвика неконтролируеми асоциации с шумкарите.
Със сигурност имаш свои преводи, които са ти особено важни? Кои са и какво ги прави специални за теб?
– Всички са важни, но нека все пак посоча някои от онези, които по-скоро по лични причини са особено важни. Първият публикуван превод на един разказ от испанския писател Мигел Делибес; първата преведена книга – „Войниците плачат нощем“ от Ана Мария Матуте; „Културата на Барока“ от испанския историк Хосе Антонио Маравал заради трудностите, които трябваше да преодолея без ничия помощ в особено тежък за мен момент; „Поклонникът“, автобиография на св. Игнаций Лойола, защото промени напълно представата ми за основателя на Йезуитския орден; есетата на Ортега-и-Гасет заради съвместната работа с Тодор Нейков и дълга да продължа неговото дело. И разбира се, всичко преведено от Борхес, трябва ли да обяснявам защо…
И накрая – има ли текст, който искаш или винаги си искала да преведеш, но засега не се получава? Знам за есетата на Октавио Пас…
– Есетата на Октавио Пас търпеливо чакат да се реши въпросът с авторските права на писателя. Съжалявам, че въпреки предложението да преведа три повести на Гарсия Маркес, трябваше да се огранича с „Окапалата шума“, но пък е хубаво, че освен преводи човек ражда и деца. Съжалявам, че в началото на 90-те трябваше да се откажа от преводи на Унамуно и Ортега по прозаични извънлитературни причини. Много исках да превеждам Кортасар, но ме бяха изпреварили мои колеги. Бих искала, разбира се, да съм преводач на целия Борхес… Накратко, не са малко книгите, с които по една или друга причина не се срещнах, безкрайно повече са онези, с които никога няма да се срещна, но е прекрасно, че с тях ще се срещат нашите млади колеги.
Разговора води ЕМАНУИЛ А. ВИДИНСКИ
