Оцеляването днес според художника Динко Стоев
Какви са тези едромащабни платна? Картини в експресионистичен стил между реалност и фикция ли? Стряскаща е срещата с тях.
По особен алегоричен начин, без да е търсен специално, изложбата като че ли се вписва в общия дух на протеста, започнал през юли 2020, особено в момента на неговото избухване.
Възприемам картините като предмети, излъчващи силен емоционален патос. Не знам доколко са подходящи за семеен интериор и съзерцание в хола например. Кой би съзерцавал как Дядо Мраз разфасова елена си в загадъчна, мрачна, мразовита гора? Провокативни, предизвикателни, изпълнени с едри мазки на четката – не е ли това една вулгарно-цинична версия на тема – що е човекът днес? Не е ли тази бунтовна енергия предизвикана от оскърбена нежност, от сломена вяра? Защо липсва капчица хумор, ирония, самоирония. Надмощие взимат острата сатира и разобличението, енергията е съсредоточена навън към околното, поне аз я възприемам като една много целенасочена художествена агресия към околния хаотичен и безсмислен свят. Към неговата безапелационна власт, на която се противопоставя същата, но за съжаление, безпомощна безапелационност на индивида с инстинктивния му, но и жалък рефлекс да оцелее някак все пак.
Образът на гризналия дървото в „Захапка“, разработен в няколко натрапващи се вариации, е образ на самоубиец, чиято автоагресия е сходна с тази на символичния и символен Дядо Мраз. И Дядо Мраз в няколко свързани платна преживява своята художествена еволюция. Един път разфасова елена със звънчетата, втори път самият той е разфасован в кланицата с труповете, увиснали протяжно на ченгелите, трети път кожата на елена се мята в полет към земята между жилищни блокове, чиито прозорци чернеят като входове на пещери.
Тази стилистика и тези послания констатират, че вече са отречени базисните основи на цивилизацията. Моралистични – да, но не са ли и планетарни тези картини? С техния едър план и страшнички митологични образи, със смразяващите комбинации между черно и червено, та чак до измамната амбивалентна пъстрота на едно поле с една кола, на чийто капак един зад друг, преплетени, две тела – женско и мъжко, се съвкупляват.
Има нещо безпардонно в художествените пространства на уголемените като под лупа картини, в които подробностите и детайлите са толкова експресивни, че накрая се превръщат в нещо като загатнати петна. Ако художникът не ми подсказа, че червеното петно е всъщност мантията на Дядо Мраз в кланицата, щях да реша, че това е просто някаква кървава локва.
Творческата воля има сметки за разчистване с духовния упадък край себе си и го прави категорично, като всъщност пародира популярното „survivor“, с което вече свикнахме от телеекрани, шоута и политически новини. Дали стилът на художника обаче не губи малко от това, че не е диалогичен, а прокурорски и наказващ? Кое е накарало Дядо Мраз да яде елена от шейната? Каква е неговата гледна точка? Защо той вече не може да пътува с такава наивна вяра и надежда, както го е правил столетия? Символът е разфасован многократно, както стана дума, един път елена, втори път самия Дядо Мраз, консумеризмът е стигнал своя апогей, и дали това не е окончателната му победа? Тогава за какъв диалог да говорим.
От друга страна, изложби като тази не бележат ли началото на края на същия консумеризъм със своята отчаяна, но упорита надежда? Ясен е неистовият стремеж за надмогване най-напред в себе си на съблазните. Те ни превръщат днес в пещерни хора или дори в животни. Картините са зрелищни, затова са и голямоформатни, те се конкурират с цивилизацията на зрелището по свой интуитивен начин, мисля.
Категоричен е патосът на художника, разтревожен от упадъка на човешкото, от мътния потоп на примитивизма, който ни дави и ни трансформира в мутанти.
Оригиналният стил на автора на платната се развива в годините, като се появяват нови образи в една общо взето позната атмосфера, художествена и морална. Атмосферата на буквалния преход от 30 години в епохата на плячката. Възниква и друг въпрос, за развитието и обновяването на специфичната и ефектна стилистика, за изчерпването й с времето, ако тя не достига до нови открития, а разчита само на провокации към все по-затъпяващата среда, затънала и давеща се в блатото на жълтата култура.
Мисля си, че като всеки майстор и автентичен творец Динко Стоев търси и своето лично спасение чрез тези картини. Въпросът е – какво ще завещаем на своите деца при това положение на нещата? Какво ни е бъдещето? (Учудвам се на себе си, че картините на Динко Стоев могат да бъдат разказвани, разказвани и по този начин. Например писал съм есета за творчеството на Стоян Цанев не един път, но неговото майсторство въобще не ми позволяваше такава артикулация, особено в последните му цикли от абстрактна живопис.)
Тези картини от изложбата, открита на 5 октомври 2020 в галерия „Стубел“, кв. „Гео Милев“ в София под надслов „SURVIVOR“, а не българската дума „оцеляване“, са като цяло остра реплика към вълчите ни времена, към бруталния и първобитен капитализъм, поникнал на българската земя под формата на дълго чакана модернизация. Все пак не са политически плакати или идеологически наръчник. Те са дълбоко екзистенциални.
В изложбата се натрапва образът с отворената паст на изнемогващия мъж, захапал нещо като прът (в стил „гризнал дървото“), той е накрая на силите си, загива. Иска му се да се разправи с жестокия свят, но в момента светът се разправя с него. Сломява волята му, насочва силата на непримиримостта му към самия него, тласка го към погубване по „свободен“ личен избор – идеално алиби на „обществото“ в толкова познати други версии.
Сред зрителите бяха доста млади момичета и момчета, ученици, учениците на Динко Стоев от Художествената гимназия. Как ли се отразяват тези картини в тяхното съзнание? Техният ум е неопорочен все още от сложната непредвидимост на живота, за която разказват платната. Дали и те продължават да вярват в детските приказки, чието унищожаване от съвременната цивилизация дълбоко вълнува художника? В какво ще вярва утрешният ден? В месото, в деветте отвърстия на човешкото тяло, както са ги определили древните китайци?
В стила на картините на Динко Стоев има нещо апокалиптично. Мирише на идваща погибел, има предчувствие за смърт, а има и изображение на самата смърт.
Дори половият акт в полето е само акт, а не любов с космически последици, от която ще се роди ново човешко същество. И тя е едно потно задоволяване на тленната плът в мрачния карнавал на „survivor“.
6 октомври 2020 г.
ГЕОРГИ ГРОЗДЕВ
