На 10 октомври тази година Пламен Марков (р. 10.10.1955), един от водещите театрални режисьори у нас, професор по актьорство и режисура и декан на факултет „Сценични изкуства” в Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов” отбеляза своя 65-годишен юбилей.
В интервюто, което ви предлагаме по-долу, той разказва за някои от най-значимите събития, спектакли и личности в богатия си професионален път.
Как реши да станеш режисьор? Как откри театъра? Как избра точно тази театрална професия?
Не бих могъл да определя кога точно съм решил да се занимавам с театър. Моето семейство е далече от това, родителите ми имат съвсем обикновени професии. Нямам в рода си човек, който се е занимавал с театър професионално. Като дете аз бях много любопитен, четях много, четях практически по цял ден. Четях всичко, напосоки. Поставях си амбициозни задачи – да прочета например целия Вазов, купувах си сложни книги, които още седят в библиотеката ми. Всъщност търсех някакъв друг свят, различен от този, в който живеех. Аз съм израснал в бежанския квартал във Варна, където обитаваха съвсем скромни хора, бежанци от Тракия, от Добруджа, от Македония, в набързо построени бедни къщи. Така че по това време в Английската гимназия, където учех, имаше драмсъстав и аз се явих. След интензивното четене, което е затворено занимание, театърът пък ми се стори съвсем друго пространство, където се случват някакви магии. Драматичния състав ръководеше Катя Папазова, сестра й Сия Папазова пък беше драматург във Варненския театър; от този драмсъстав на Варненската английска гимназия са излезли много театрали. В началото ми даваха малки роли, после – по-големи, постепенно разбрах, че имам качества, взех някакви награди от самодейни прегледи, заради които дори имах право да не се явявам на първи кръг в Театралната академия. Едно от нещата, които направихме тогава, беше „Мъртви души” на Гогол, където аз играех две роли, едната от тях беше на Марфа, прислужницата на Плюшкин – първата ми по-значима изява. Така на един от прегледите на театралната самодейност ме видя проф. Надежда Сейкова и ми каза „Вие имате талант. Непременно трябва да кандидатствате във ВИТИЗ”. Аз бях едва десети клас и тогава не обърнах особено внимание на това, но явно то също изигра роля за избора ми. По-късно изведнъж реших, че ще уча именно театър. А защо реших точно режисура, също стана по-скоро случайно. През 1974 г., когато аз кандидатствах, практиката беше кандидат-студентите да ги подготвят хора от театъра в съответния град. Мен във Варна започна да ме готви известният комик Илия Пенев, но аз все опонирах „това защо така, онова не е ли по-добре да стане иначе” и накрая на него му омръзна и ме изпрати да ме готви Сия Папазова. Аз продължих да споря и с нея и по едно време тя каза „А ти защо не кандидатстваш режисура?”. И изведнъж това ми блесна като светкавица, казах си, че точно това искам. Знаех, че поемам голям риск, защото приемаха двама-трима човека, но така направих. Кандидатствах, тогава взимаха класове Сейкова и Люцканов, не ме приеха и аз отидох в казармата. Втората година там, заедно с други мои съученици от Английската гимназия, имахме право да кандидатстваме в чужбина, в социалистическите страни, и аз избрах международни отношения в Полша, където бях приет. Тези, които бяхме приети, ни уволниха по-рано, за да си подготвим нещата за следването в чужбина. Аз използвах това време, за да опитам отново във ВИТИЗ. Този път кандидатствах режисура и театрознание и бях приет и в двете специалности. Тогава взимаха класове Сашо Стоянов, Гриша Островски и за първи път – Крикор Азарян. Тримата приеха по двама режисьори към актьорските си класове. Мен ме прие проф. Сашо Стоянов. Така през 1976 г. започнах да следвам режисура.
Какво ти даде следването в Театралната академия?
Аз наистина съм доволен, че учих при Сашо Стоянов, въпреки че ми се искаше да бях попаднал в класа на Крикор Азарян. Сашо Стоянов беше много ерудиран човек, научил съм много неща от него. За съжаление, неговите режисьорски качества не бяха на нивото на онова, което знаеше. Затова и когато станах втори курс, в отношенията ми с него настъпи криза. Тогава просто си дадох сметка, че от гледна точка на режисьорския занаят бих научил повече от другите двама преподаватели на моя випуск, както и от други режисьори. Разбрахме се със Сашо Стоянов аз да си правя представленията, необходими за следването, по театрите. И аз започнах да ходя в различни театри – ходих във Враца, в Търново, работех като асистент-режисьор и се опитвах да правя и свои постановки. Така през последните две години от следването ми практически не посещавах лекциите, а присъствах най-вече на репетиции. Най-много ходех на репетициите на Леон Даниел, при Младен Киселов и при Краси Спасов, който тогава беше асистент на Сашо Стоянов по режисура, т.е. асистент на нашия клас, така че той ми беше и преподавател. По това време Леон Даниел беше режисьор в Театъра на българската армия, Младен Киселов – в Сатиричния театър и Красимир Спасов – в театър „Сълза и смях”. Ходих много на репетициите на тези трима режисьори, бях асистент-режисьор на Краси Спасов. Във Враца започнах да правя „Кухненският асансьор” на Пинтър, в Търновския театър направих „А на заранта те се събудиха” на В. Шукшин, но по различни причини и двете представления нямаха премиери.
В Сливенския театър започва същинската ти работа на професионалната сцена, която в началото на 80-те бързо те налага като успешен млад режисьор. Какъв беше дебютът ти? Кои бяха първите ти постановки?
През 1980 г., когато моят клас завърши, аз отидох в театъра в Сливен по покана на Красимир Спасов, който току-що беше станал негов художествен консултант, директор беше Емил Кьостебеков. Краси ми каза да предложа група актьори, които да дойдат в трупата. Аз предложих пет човека – моите състуденти Атанас Атанасов, Ивайло Христов, Йорданка Стефанова, Кирил Варийски и Пламен Сираков. Предложих му за драматург Роза Радичкова, сценограф – Радина Близнакова, на следващата година взехме и Николай Нинов. В последния момент Кирил Варийски и Пламен Сираков се отказаха от групата, защото снимаха в киното. Започнахме много ударно. От началото на сезона до края на годината аз вече бях направил две представления. „Албена” на Йовков, с което се дипломирах, и „Ние, долуподписаните” на А. Гелман (то беше зачетено от проф. Сашо Стоянов за мой спектакъл за четвърти курс). И двете имаха добър отзвук, „Албена” се игра 67 пъти, за град като Сливен това е рекорд. През първия сезон тук 1980/1981 направих и още една постановка – „Училище за жени” на Молиер, всъщност тя вече е професионалният ми дебют. С трите спектакъла дойдохме на гастрол в София и бързо ни харесаха. Веднага ме извика Младен Киселов и ми каза, че иска да ме покани в Сатиричния театър да поставя нещо, което аз искам. Беше трудна задача. Цяло лято четох пиеси. В крайна сметка той тръгна да поставя в Америка и ме остави в началото на сезона 1981/1982 да правя каквото аз искам. Избрах една драматизация на „Кандид” на Волтер, за която обаче не получихме авторските права. И много спешно взех пиесата „Две стрели” на А. Володин, която започнах на Камерната сцена на театъра. Играеха Петър Слабаков, Иван Григоров, младите от трупата. Нещата обаче не потръгнаха. Аз бях на 25-26 години, част от актьорите не ме слушаха, искаха да играят онова, което си знаят, други пък – обратно, харесваше им предлаганото от мен. Иван Григоров беше един от тях. В един момент прекратих работата, тъй като видях, че тя не върви в посоката, в която искам. Върнах се в Сливен, където вече направих „А на заранта те се събудиха”. Представлението имаше голям успех. На следващата година Младен Киселов отново ме покани в Сатиричния театър и поставих „Семейство Тот” на Ищван Йоркен в Унгарския културен център (той беше като втора сцена на Сатирата, където се играеха унгарски автори), с което взех наградата за млад режисьор. Направих много сериозна моя адаптация на текста, той е с много действащи лица, които съкратих до пет и въобще прекомпозирах действието, оттогава аз винаги много сериозно се занимавам с текстовете, които правя. Спомням си, че после и Бойко Богданов и Димитър Гочев ми поискаха тази адаптация и направиха своите спектакли по нея. На третата година в Сливен Кьостебеков напусна директорския пост и ме поканиха аз да поема театъра. Беше 1983 г., аз бях едва 27-годишен. Разговарях с актьорите и те ме подкрепиха. Останах тук като директор две години. Най-успешната ми постановка от това време беше „Солунските съзаклятници” на Георги Данаилов, която наистина предизвика бурни и възторжени реакции. На Националния театрален преглед през 1984 г. за нея аз получих наградата за режисура, а Атанас Атанасов и Ивайло Христов – за главна мъжка роля.
Така започва следващият силен етап в режисьорската ти кариера, във Военния театър в София.
След наградите на прегледа още същата 1984 г. ни поканиха два сериозни софийски театъра – Военният театър, където поканиха мен и Атанас Атанасов, и Народният театър, който пък искаше Ивайло Христов и Атанас Атанасов. В крайна сметка отидохме и тримата във Военния театър. Дебютът ни тук беше „Еленово царство” на Георги Райчев (премиера 1985 г.). Почти веднага след това Тамахкяров, директорът на Военния театър тогава, назначи и Леон Даниел и Красимир Спасов, който дойде от „Сълза и смях”. Много се разбирахме, бяхме много хубава режисьорска колегия. Много си ценя това време с тези хора, от които съм се учил. Тук останах три сезона и половина от 1985/1986 до февруари 1989 г., когато ме поканиха за директор на Сатиричния театър. Аз не обичам да повтарям спектаклите си. Обичам по-скоро да развивам, да опитвам на следваща степен неща, които вече съм пробвал, които съм открил. Така беше с „Еленово царство”, където продължих с опитите си в областта на парадоксалния театър, който търсих във „Вавилонската кула” на Маргарит Минков при постановката си в Сливен. Така беше и в „Подробности от пейзажа” по пиесата „Земята се върти” на Станислав Стратиев. Той харесваше работите ми и ми предложи да я поставя. Казах му, че има неща, които не харесвам в нея, той го прие и поиска да работим заедно върху текста. Основно променихме конструкцията му; тук откритието за мен беше нещо, което наричам „драматическа импровизация”, разработвана с актьорите. От този интересен съвместен процес се появи „Подробности от пейзажа”, променихме даже заглавието на пиесата.
Как оценяваш сега времето, в което си директор на Сатиричния театър (1989-1996)?
Когато поех директорския пост в Сатиричния театър аз вече бях утвърден режисьор, в това отношение нещата ми бяха потръгнали сравнително лесно и си вървяха от само себе си, така да се каже. За мен тогава директорството беше истинското предизвикателство, истинската мисия. Беше време, когато трябваха нови хора, които да направят реформа в остарялата система на театъра. Много дълга и отделна тема е (…), но казано с една дума – това беше тогава същинското предизвикателство за мен. Включване на млади актьори, намаляване на заварения огромен състав, промяна на публиката, на пространствата на театъра (тогава построихме Камерната сцена „Методи Андонов”), на елементарното разбиране за „смешно” – всичко това беше част от усилията ми за реформиране на театъра, за завръщане на интелектуалната атмосфера в него. В режисьорската ми работа през това време за мен най-силно остава представлението „От другата страна” на Станислав Стратев. Аз бях инициатор Стратиев да напише текста, освен външното признание, то ми донесе вътрешно удовлетворение и зареждане.
От 1996 г. до днес, освен работата ти като щатен професор по актьорство и режисура в НАТФИЗ и декан на факултет „Сценични изкуства”, ти си и активно поставящ режисьор с повече от петдесет спектакъла, направени през това време. Кои от тях би отделил като най-определящи за твоето професионално развитие?
След като напуснах Сатиричния театър, по покана на Британския съвет отидох на специализация по арт мениджмънт в Англия. За около пет-шест месеца изгледах над 120 представления, имах интересни, полезни срещи. Въобще периодично, и особено след като си бил директор, е необходимо да инвестираш в себе си, да се зареждаш. Когато се върнах, изпитвах отново силен глад за работа. Твърдо реших, че ще бъда вече режисьор на свободна практика. И през последните повече от две десетилетия досега съм създал някои от най-важните си представления; представления, които съм имал силна необходимост да направя – „Бившата мис на малкия град” в Народния театър и въобще всичките ми спектакли по пиеси на Мартин Макдона, „Кухненският асансьор” на Пинтър и „Контрабасът” на Патрик Зюскинд с Валентин Ганев пак в Народния, „Арт” на Ясмина Реза в МГТ „Зад канала”, моите адаптации по стари български текстове и специално „Зидарите и попа” в Сливен, както и „Майстори” на Петко Тодоров пак там, „Рондо” („Хоровод”) на Шницлер, „Ричард ІІІ” на Шекспир, „Вуйчо Ваньо” на Чехов, „Ревизор” на Гогол в театъра във Варна.
Аз съм режисьор хамелеон, защото обичам да правя различни неща; неща, които са ми интересни; които ме мобилизират изцяло всеки път.
Въпросите зададе КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА
