Павол Ранков
Вероятно очаквате, че в следващите редове отново ще се разказва някаква забавна история. Жалко (колко жалко!), няма да е така.
Зная много за Вас. Известна ми е най-съкровената тайна във Вашия живот. (Как само се подсмихвате сега.) Ще Ви припомня миговете, които почти напълно сте успели да изтриете от паметта си. Те се завръщат само като неясни образи, които като цяло сполучливо могат да бъдат изместени от по-скорошни и най-вече по-приятни моменти като последния семеен празник или полученото признание в работата например.
Зная, че се смятате за съвсем нормален човек. Не, не казвам досаден или скучен, казах нормален. Та нали това е нещо…
Вече Ви споменах, че Вашата най-голяма тайна ми е известна. Но не се страхувайте, от мен няма да я научат близките или приятелите Ви – нито полицията или пресата. Искам преди всичко да Ви помогна.
Мисля, че все още предполагате, или най-малкото се надявате, че не зная най-важното. Ще Ви убедя в противното. Позволете ми да започна.
Всеки е изпитвал кошмара на нощите, през които човек не може да заспи. Не става въпрос за разгорещените нощи, когато младежът се отдава на фантазиите си за своята възлюбена, или пък за неспокойните нощи преди тежък изпит. Имам предвид моментите, в които без причина се събуждате посред нощ и след това очите ви не искат да се затворят. Бодри сте като че ли сте спали десет часа. Признайте си, че това Ви се случва (че защо пък да не си признаете?).
Нощта, за която ще стане дума, вече е далечно минало. Толкова далечно, че вероятно започвате да се съмнявате дали това не е само спомен от някакъв твърде реалистичен сън.
Събуждате се малко след полунощ. Навсякъде е тихо и Ви отнема известно време, докато осъзнаете, че сте буден. Поглеждате часовника. Мислите си, че скоро отново ще заспите. После ставате, за да пиете вода, макар че не сте жаден. Отново се опитвате да заспите. Изпълнен сте обаче със сили, много по-бодър сте, отколкото през деня.
Учудвате се, че близките Ви спят толкова дълбоко. Не им пречи, че сте светнали в кухнята, не ги разбужда нито чукването на чашата, нито шумоленето на дрехите, докато се обличате.
Излизате навън. Никакви коли, никакви пешеходци. Целият град спи. Въпреки това търсите места, където никой не би могъл да Ви види. Дали не се срамувате от нощната си разходка? Дали не Ви се струва странно, че крачите безцелно в нощта?
Познавате много места във Вашия град, където човек може да бъде сам – някои паркове, тротоарите край градските крепостни стени, уличките около черквите. А Вие жадувате за усамотение. Нуждаете се да разберете – или по-скоро да усетите – особеното състояние, в което изпадате. Изнервя Ви това, че става нещо необичайно с Вас. Сякаш тази нощ временно (или завинаги?) сте се отчуждили от останалите хора. Дори от самия себе си, от обичайното си аз. Вървите през тъмното и усещате, че придобивате някаква власт. Не знаете над кого или над какво, но тя Ви изпълва. Тайнствените сенки на храстите и дърветата, които обикновено ви правят неуверени, сега са Ваши поданици. Вие сте величественият суверен на нощта. Сякаш изведнъж целият град Ви принадлежи.
Необходимо Ви е да убедите самия себе си, че тази новопридобита власт е Ваша. Знаете, че ще извършите нещо, за което през целия си съзнателен живот дори не сте си и помисляли.
После се появява някакъв прегърбен старец. Върви насреща Ви, подпирайки се на бастуна си. Малко се ядосвате, че нарушава величественото Ви усамотение.
Със сигурност обаче не се поддавате на гнева. Каква решителност и увереност излъчвате, когато пристъпвате към стареца. В очите му се чете повече изненада, отколкото страх. Окуражавате се, когато Ви поздравява учтиво. И той е усетил Вашата власт. После казва, че няма нищо у себе си, сякаш Ви е сметнал за крадец. Това си е обида, но тя не влияе с нищо на постъпката Ви.
Изтръгвате бастуна от ръцете му и го удряте по главата. Съсредоточавате се ударът Ви да е силен и точен. Докато той лежи на земята, го фрасвате още два или три пъти. Бастунът се чупи в ръцете Ви. Едва тогава се взирате по-внимателно в жертвата си. Изненадвате се, че лицето му е толкова окървавено и обезобразено.
Отдалечавате се бавно. Дори не Ви хрумва, че някой би могъл да види тази сцена. Какво ли чувствате? Нещо като в детството, когато размазахте с камък падналото от гнездото птиче. Смесица от сгряваща погнуса и опиянение от победата. Сякаш се бе сбъднало нещо, което досега Ви бе убягвало. Направихте това, което бе необходимо. Изпитахте ли щастие? Или по-скоро удовлетворение? Притежавахте власт, бяхте открили у себе си личността, която може да взема решения, да действа. Може би това Ви задоволи, разбира се, съвсем не в сексуалния смисъл на думата.
Единствената следа са отпечатъците от пръстите Ви върху дръжката на бастуна, който захвърляте в канавката няколко улици по-нататък.
Краката съвсем сами Ви отвеждат вкъщи. Всъщност изобщо не помните за пътешествието си. Не се стараете да се събличате по-тихо, напълно сигурен сте, че няма да разбудите никого. Заспивате бързо, с дълбокия сън на победителя.
На следващия ден се събуждате много рано. Имате температура и Ви боли главата, така че вероятно смътно си спомняте какво чувствахте и свършихте. Почти не си мислите за случилото се миналата нощ. Оправдавате се по телефона, че няма да отидете на работа. Правите си чай и отново заспивате. Сънувате ужасни сънища. Целият сте плувнали в пот.
Когато се събуждате, вече се стъмва. Изведнъж не можете да мислите за нищо друго, освен за разбитата глава на стареца. Нямате и капка съмнение, че само след няколко минути, най-много час, на вратата Ви ще позвъни полицията. Обличате се. Изтощеното Ви от температурата съзнание натрапчиво Ви повтаря, че когато се появят следователите, не трябва да губите достойнството си.
Ако трябваше да оцените цялата ситуация безпристрастно, със сигурност щяхте да се изненадате колко малко внимание Ви обръщат роднините. Та знаят, че сте с температура. Болен сте, а не се грижат за вас.
Полицията не дойде. Нито тази, нито следващата вечер, когато все сте на легло. Температурата така и не спада.
По време на боледуването си не купувате вестници и не гледате телевизия, така че до Вас не достига нито една новина за мъртвия старец. Чак след три или четири дни придобивате увереност, че полицията не може да разкрие което и да било убийство без мотив. Никой не Ви е видял, не сте оставили никакви следи. Не могат да Ви хванат.
Тази увереност не Ви напуска няколко години. Едва при четенето на тези редове тя се срива като пясъчен замък.
Но да се върнем към това, което чувствахте тогава. Цялата тази случка сякаш се сля с високата температура и неразположението, които продължиха почти две седмици. През тези дни заради болестта не можехте да прокарате ясна граница между случващото се насън и наяве.
После отново тръгнахте на работа. Нямахте нито време, нито причина да анализирате случилото се. Не може да се каже, че забравихте за него, но го оставихте да потъне в дълбините на съзнанието Ви, скрихте го зад плътна завеса. Знаехте, че ако я повдигнете, зад нея ще откриете нещо ужасяващо и необяснимо, а не красиво и опияняващо. Еуфорията от тази нощ бързо се беше изпарила.
Зная, че Ви обезпокоих. Спокойствието Ви свърши. Но ще повторя, каквото казах в самото начало. Не искам да разкривам на никого Вашето престъпление. Всъщност искам да кажа за него само на Вас. Единствено на Вас.
Сега затлачените пътища на Вашата памет отново са отворени. Удобството на привидната забрава свърши.
Питате ме защо всъщност Ви припомням всичко това, след като не възнамерявам да Ви издам, изнудвам или компрометирам. Искам да Ви помогна, искам да облекча съвестта Ви. Много добре помните как страдахте. Но не успяхте да измислите как да оправите нещата, които извършихте. Може да се каже, че се страхувахте да правите добро, за да не би заедно с него – в мрачното диалектично единение на противоположностите – да изплува и дяволската страна на Вашето аз. Това, което на пръв поглед изглежда като живот на обикновен човек, всъщност е напрегнато балансиране на границата между следващото престъпление и безконечното примирение. По-добре да не се поддавате на нито едното от тях.
Напълно отхвърляте самопризнанието и затвора. Аз също си мисля, че това не е решение. Ако съжалявате за своето престъпление, Вие самият трябва да си определите наказанието. Само че не знаете как да се самонакажете така, че Вашите близки да не страдат повече от Вас.
Сега очаквате да Ви кажа какво трябва да направите. Не грешите, искам да Ви посъветвам. Нали точно заради това припомних целия този случай. По мое мнение може да се направи само едно нещо. Да предупредите останалите. Да им разказвате за Вашите чувства, да възпроизвеждате атмосферата на тази страшна нощ. Търсете пътища Вашата история да достигне до колкото се може повече хора. Намерете начин да се изповядате. Така, както правя аз сега.
Преведе от словашки: Асен Милчев
Преводът е направен по: Rankov, Pavol. Poviedky. Levice: KK Bagala, 2012, s. 185-190.
Павол Ранков (1964) е най-добре познатият в България съвременен словашки писател. Освен на проза, той е автор и на сценарии за документални филми. Преподавател е в Университета „Ян Амос Коменски“ в Братислава.
Дебютира през 1995 г. със сборника с разкази „От далечината на времето“ (S odstupom času, бълг. изд. 2003), а най-новата му книга, романът, „Легенда за езика“ (Legenda o jazyku, бълг. изд. 2020), излиза през 2018 г. Текстовете на Ранков кореспондират с адмирираните от него магически реализъм и абсурдизъм. Историите, които той разказва, са увлекателни, действието в тях се развива динамично, често на фона на травматични моменти от историята на 20. век (Втората световна война, съветската окупация, архипелагът Гулаг, нормализацията и т.н.). Въпреки че сюжетите му често са конкретизирани времево и пространствено, у читателя остава усещането за универсалност на събитията. Фиктивните светове в прозата на Ранков са имагинерни, нереални, често в конфликт с реалността.
Произведенията му са преведени на над 15 езика.
Павол Ранков е носител на редица литературни награди, сред които Наградата за литература на Европейския съюз, Международната литературна награда Premio Letterario Internazionale Jean Monnet, най-авторитетния словашки приз за литература Anasoft litera, наградата „Иван Краско“ и др.
Публикуваният в този брой разказ е от сборника „Ние и те / Те и ние“ (My a oni / Oni a my, 2001).
