Разговор със Стефан Иванов
На 30 и 31 октомври 2020 в театрална работилница „Сфумато“, Зала Underground, се състоя премиерата на „Женските изкуства за щастливо съпружество“. Драматург на пиесата е Стефан Иванов, неговият текст стъпва на наръчниците за успешен брак от 30-те години на 20. в. – „Женските изкуства за щастливо съпружество“ от Йона П. Стоянова и „Домъ и общество – книга за етикецията въ Царство България“ от Лили Янакиева. В спектакъла участват Василена Винченцо и Миленита.
Мъжете имат ли роля в щастливото съпружество?
Естествено, че имат, стига да излязат от ролята и действията на господар, владетел, собственик, мъжкар, агресор и капризно дете. Тогава могат да започнат да реагират с емоционална интелигентност и с чувство за мяра, отговорност, такт, грижа, разбиране и обич. Има прекалено много табута върху мъжкото поведение и потискането на цял спектър от емоции, така че чувства се връщат обратно като симптом и проблем, а много често и като вербално или физическо насилие. Мъжете много често отказват да разберат себе си, да си се обяснят и влизат в калъп и модел на поведение, който, поне на пръв поглед, изисква най-малко от тях, но всъщност е изключително ощетяващ за тях и партньорите им. Първи си отиват усещането за интимност, нежност, свобода, а после дълбокият и сериозен разговор, накрая си отива и самата връзка между хората. Скъсва се.
Феминист ли си, или в случая няма защо да се говори за феминизъм?
Ако феминист значи, че защитавам равенството между хората, значи съм феминист, но не бих усложнявал толкова много нещата. В случая по-скоро става въпрос за базови човешки права, чиято валидност очевидно трябва да се припомня. Но за добро или по-скоро за лошо, с лекота се припомнят и утвърждават консервативни и остарели ценности и предразсъдъци, които всъщност ощетяват достойнството и на двата пола по пътя им. В случая нямам предвид кариерен път или успех, а душевен път, емоционално развитие, щастие, пълноценност, спокойствие, достигане до смисъл, преоткриване на любопитството към себе си и към хората наоколо, но най-вече към човека, който е най-близо.
Какво е общото между Царска България и България в момента?
Ако става въпрос за общуването между половете, то общото е, че продължава да се смята, че има елементарен и чисто механичен алгоритъм да се постигне „щастлива връзка“, „щастлив брак“ или нещо подобно. Това са живи, динамични, променливи и уникални процеси, за които няма универсални и елементарни рецепти. Нужно е уважение и разбиране към другия, към миналото, историята, раните му. Нужно е да си „там“, като това не значи само да си физически наличен фигурант, който мълчи, кима и се прави, че слуша и разбира.
Как реши да се върнеш толкова назад?
Във философията има едно клише и то е „условия за възможност“, т.е. как нещо би могло да възникне, да се случи, да се състои. Що се отнася до настоящата ситуация на отношенията между мъжете и жените, връщане от век назад не е толкова много, но помага да се види, че част от проблемните ядра съществуват и тогава, променят се през социализма, променят се и след 89-а година, за да се стигне до днес, време на пандемия, карантина, тенденции към забрана на абортите и пик на домашното насилие.
Във всички статии и интервюта с теб си описван като поет и драматург. Може ли да се каже, че си повече едното от другото? Или не може да се говори за подобно нещо? Защо пишеш?
По-скоро съм пишещ човек. Не съм учил драматургия. Попаднах в театъра почти случайно. На един „Малък сезон“ в Театрална работилница „Сфумато“ преди десетина година прочетох стихотворение за Снежина Петрова, в залата бяха Иван Добчев и Маргарита Младенова и след време ме поканиха да работя с тях. И преди, и след това не съм спирал да пиша. По-вероятно е да спра да пиша за театър, отколкото да спра да пиша. Пиша, защото не мога да не го правя. Помага ми да си обяснявам света, да го подреждам, да виждам алтернативи, надежда и смисъл.
Какво прави един човек добър поет? Откъде се почва?
От безсрамието и безстрашието да казваш и пишеш това, което виждаш, мислиш и чувстваш със собствения си глас, през собствения си поглед, през личния си опит, култура и натрупвания. През личната си погнуса. През личното си усещане за красота. И да си понесеш последствията.
Карантината и затварянето повлия ли на писането? А на четенето?
Водих си дневник от март до май, събрах и подредих нова книга с поезия, а с един приятел написахме заедно поне дузина разкази, но по-скоро за собствено удоволствие и игра, а не за публикация. Иначе, от тийнейджърството насам не съм чел толкова много, колкото сега, а и с такова удоволствие. Прочетох класики, които никога не съм изчитал до края, като „Моби Дик“, „Гаргантюа и Пантагрюел“ и „Алексис Зорбас“. Сега дочитам „В.“ на Томас Пинчън. После ще започна „Фондацията“ на Азимов.
Разговора води: Андрея Гандева
