Петър Денчев
Мария изчезна от живота на дъщеря си и своите приятелки като привидение. Имаше я, а после се оказа, че е била нещо като халюцинация. Измама на сетивата. Клопка на съзнанието. Нейната липса подейства отрезвително на Антония. Сякаш я беше напуснал тежък махмурлук. Главата й не тежеше, чувстваше се спокойна. Не й се гадеше. Пробуждането, чувството, че отново е жива започваше да се възвръща в тялото й; както някога, когато беше млада, а пък Мария се постара да смаже в нея всички пориви на откровен живот. Съдба. Какво да се прави? Мислеше си Антония. Трите месеца на издирване не дадоха никакъв резултат. Сякаш се беше изпарила; не беше оставила видима следа в този свят, която можеше да подскаже на Антония или пък на полицията къде биха могли да я открият. Просто нямаше нищо. Беше изчезнала като внезапно разрушена илюзия – подобно на своя живот и убежденията си. Дъщеря й употреби всички усилия, които можеше да положи. Говори с приятелките й, нае частен детектив, разлепи портрета й в целия квартал. Когато и това не помогна – разшири обхвата; започна да разлепя обявата за изчезването из целия град. Плати на разпространител, който да покрие и крайните квартали, дори близките села.
Никой дори не се обади по телефона с фалшив сигнал.
Как е възможно да изчезне безследно?
В началото частният детектив сякаш даваше вид, че може и да открие нещо. Говореше компетентно, като човек, който се е сблъсквал с много такива проблеми. Най-вероятно да е паднала в някоя урва. Сигурно е стигнала извън града, където се е уплашила, дезориентирала се е, най-вероятно се е скрила някъде. Ще я открием. Месец по-късно Антония се надяваше да открият поне тялото й. Нямаше никакви илюзии, че Мария може да оцелее сама, без храна и вода, без покрив над главата си и без никакви средства. Защото от жилището не липсваха нито пари, нито ценности. Тя отдавна знаеше къде майка й крие своите малки скъпоценности и спестявания.
Да открием тялото. Поне това.
Молеше се тя.
Всъщност пари липсваха, но Антония никога не установи това, защото никога не бе имала представа колко пари държи там Мария. Не само това – не искаше и да знае. Когато видя, че там има няколко пачки, а бижутата стоят непокътнати, се успокои. Значи не е грабеж. Каза си тя. И беше права – не беше грабеж. Ала заедно с това пари липсваха, не много, но липсваха. Мария ги беше взела, когато вече се беше превърнала в Кристина.
Тяло обаче не се откриваше.
И сякаш всички изгледи тази история да завърши с някакво успокоение клоняха към нула. Частният детектив обаче продължаваше да я убеждава, че има макар и минимален шанс да я открият жива. Все пак човек трябва да се надява на най-добрия изход. Настояваше той. Едва след като се наслуша до насита на това пожелание, уплашената Антония загря, че се беше поддала на неговия начин да подхранва надеждата в нея, а заедно с това и периода на издирване, заради което и му плащаше.
На четвъртия месец се отказа от неговите услуги.
Беше платила достатъчно.
Той от своя страна й беше продал достатъчно илюзии.
След това дойде ред и на социалните мрежи, където Антония първо публикува от личния си профил снимката на майка си, придружена от кратък зов за помощ. Търсеше се Мария. Мария беше изчезнала. Помогнете. Някой виждал ли я е? Ако някой мисли, че я е виждал, нека да се обади на… или пък да пише на… След като и това не даде резултат, Антония направи страница във Фейсбук, където с платени реклами разпространяваше този зов за помощ. И тогава започна тихият ужас на Антония. Профилът й започна да се изпълва с множество известия за коментари под снимката или пък за директни съобщения, които получаваше. Желанието за действие на празен ход на хората се беше активирало.
Намери ли се?
Боже, горката жена! Дано се намери!
Дано е жива и здрава! Бог да я пази!
Дано не се мъчи! Желая ви късмет!
Бог да ви пази!
Сърцето на Антония се свиваше при всяко известие, но с времето разбра, че всичко това е пълна загуба на време. Въпреки това сякаш животът можеше да опровергае липсата на майка й. Разпространението на снимките беше продължило живота й по непонятен начин. Тя хранеше илюзията, че майка й е жива; нищо че погребаха празен ковчег с някои нейни вещи. Обаче все й се струваше, че зад ъгъла ще се появи майка й. Дори на погребението се появи една млада жена, която имаше сякаш същата уста като Мария. Каза, че я познавала от квартала.
Илюзията, че тя все още е жива, не й даваше мира.
Веднъж около половин година след изчезването й се случи нещо, което смеси съня и реалността; съедини в едно мечтата и отвъдното. Беше отишла на вилата, която й остана в наследство от Мария. Като малка си бе играла там всяко лято, когато майка й и баща й я водеха със себе си. Тя беше построена върху един от онези отчуждени от народната власт парцели, които бяха раздавани на социалистическите граждани срещу скромни месечни вноски. Къщичката, която бяха построили, трудно можеше да се нарече вила; беше по-скоро бунгало, но тогава за дете като нея това беше приказен свят. Беше отишла да изхвърли някои стари дрехи, които складираха там. Изведнъж се почувства много зле. Краката й се подкосиха, почувства се слаба. Легна на леглото и затвори очи. Имаше нужда да поседи така няколко минути. И тогава задряма. Сънят завладя мозъка й, крайниците й се отпуснаха. Стори й се, че чува почукване. Хем беше вътре в къщичката, хем беше високо на покрива, скрита зад листата и клоните на черешата. Стоеше там – отгоре, и можеше да види как Мария чука на вратата. Едновременно с това лежеше и не можеше да помръдне. Мария продължаваше да чука. Равномерно, последователно, ритмично. Ръката й се отделяше от повърхността на вратата за секунда, засилваше се обратно и произвеждаше този звук.
Чук-чук.
Ала всичко това беше илюзия, краткотрайна измама на тревожния мозък. Антония се събуди, изправи се и отиде до вратата. Отвори и навън я посрещна спокойната тишина на гората. Нямаше никого, ала тя смяташе, че има някого. Убедена беше. Не можеше да се примири, че майка й е била просто илюзия – привидение, което се е прокраднало за кратко през живота й, минала е без да остави особена следа; или поне без да остави особена положителна следа. Разбира се, че й липсваше. Липсваше й много, но заедно с това изпитваше мъчителна горчивина, че никога не се бе разбирала с нея. В нея се съдържаше горчивината на виновното дете. Дълбоко беше убедена, че неразбирателството им се дължеше на липсата на желание на Мария да разбира потребностите и желанията на собствената си дъщеря. Но тя беше вменила на Антония точно обратното; беше й вменила, че децата са собственост на родителите си; те са стока, която няма право на мнение, още по-малко на собствени желания. Ролята на децата в живота на Мария беше те да правят по-интересен и лек живота на своите родители. А че трябваше и родителите да разбират и възпитават децата си, това Мария го смяташе за досадна подробност. Нещо като каприз на модерността. Каприз на едни нови, пошли нрави.
Да разбирам децата. Ами нали ги обичам.
Хайде де! Да ги разбирам!
С този пренебрежителен тон Мария винаги отказваше правото на децата да бъдат разбирани. След като нея никой не я разбира, защо трябваше да дарява другиго с разбиране?
Беше излишно.
*
Ето ме. Отново съм аз.
Седя си на стола, гледайки морето, и поркам от сливовата ракия. Скоро слизах към града и се притеснявах, че докато ме няма, котаракът ще забегне или пък може да се появят кучета, които да го нападнат. Никога не съм харесвал това, че кучетата нападат котки. Хващат ги в муцуните си, стискат и ги мятат, докато не счупят гръбнака им. Някак не е честно. Но пък е справедливо – по-силното животно убива по-слабото. В това е вярвала през целия си живот Мария. Една ужасна мъчителна смърт, която тя е наричала живот, в който се е представяла за по-силна от останалите.
В крайна сметка се прибрах с някои покупки.
Изгасих двигателя на старото волво и тръгнах с бърза крачка към бунгалото. Вълните се разбиваха шумно, направо ревяха. Беше почти тъмно. В първия момент не виждах нищо. Бях готов да изпия цялата бутилка ракия само с няколко парченца пушена скумрия, когато котаракът се появи, отърквайки се в краката ми. Успокоих се. Поех си въздух. Нямаше да се умъртвявам с алкохол. Просто щяхме спокойно да вечеряме с котката. Едно парче за мен, едно за нея. Така се прави. Трябва всичко в живота да се споделя. Няма как.
Иначе умираш сам.
След такова превъртане не знам кой не би поискал да умре. Поне за малко. В крайна сметка никога не знаеш кой говори през гласа на другия. Колко личности се крият вътре в другия? Добре, със себе си можеш да бъдеш наясно, но колко истории се разиграват, докато слушаш думите му? Колко плана от нечий друг живот се разгръщат? Колко фрустрации? Колко внушения? Колко комплекси и неосъществености? Слушаш мелодията на един глас и си убеден, че в нея няма капка автентичност. Слушаш и разбираш, че това са чужди думи. Внимаваш в изговарянето и разбираш, че ако някой внимава в този разговор – това не си ти. Това е другата страна, която толкова силно желае да подчертае своята социална роля. Ролята, която е избрала за себе си. Гледаш жестовете и разбираш, че отсреща няма човек. Той е мъртъв отдавна. Сам се е умъртвил или другите са се погрижили да го задушат, а сега просто го кремират – със своето приятелство, със знаците на пошъл бунт, с желанието да се освободят от призрачното желание да бъдат нещо; ала няма изход. Усмихват се неуверено, премерват своите интонации, отиват в бара, в който ги очакват. Никога не напускат клуба, в който са им казали, че трябва да бъдат. Ще си купят същите дрехи, ще съчетаят маратонките и сакото, за да бъдат в тренд. Разбира се, че на другата сутрин ще отидат на работа в корпорациите, които им гарантират финансовото съществуване. Ще отидат в институциите, срещу които мърморят. Ще раболепничат на своите началници. Ще се усмихват на своите врагове и критици.
Смъртта не диша във врата им.
Смъртта диша през техните ноздри, през желанието им да изглеждат алтернатива на живеенето. Смъртта изпълва гърдите им, тя живее в белите им дробове. Всички приличат по нещо на Мария от средата на миналия век. Така, както тя вярваше, че историята е по-голяма от всичко, задължително героична, така и те вярват в собствения си фалшив бунт. В начините си на съпротива, но и в хубавия си живот. Но съпротива няма. Така беше и с Кристина, така беше и с моите състуденти от университета, когато се върнах от Америка. Така беше и със съпартийците на Кристина. Никакъв пробив. Никаква идея за нещо ново – само и единствено повтаряне на заучените клишета, независимо кой ги повтаря. Често пъти гледах тези мъже и жени – гледах телата им, понякога добре поддържани, друг път занемарени. Мислех си: кой би ги пожелал? Наистина кой би пожелал едни тела, които нямат нищо общо със същината? Кой би пожелал едни тела, в които животът само привидно се съдържа? Кой би пожелал едни тела, в които умът няма какво да каже?
Затова не вярвах на никого, освен на себе си и котарака. Такова е положението. Аз нямам какво повече да кажа, освен да пия. Само това ми е останало.
Не виждам друго спасение.
