Разговор с Петър Чухов по повод събитието „Поезия без карантина“ на Столична библиотека
В сегашната непредвидима ситуация къде е пресечната точка между поезия и пандемия?
Истинската поезия е непредвидима, доста често дори за автора си, така че спокойно можем да кажем – ситуацията в момента е поетическа. Шегата настрана – епидемията събужда мисли за смъртта, карантината предполага взиране в себе си, където, по мое мнение, можем да видим (поне част от) отвъдното. Смъртта и отвъдното – това са основни теми не само за поезията, но и за всяко творчество. Както и любовта, която също се проблематизира по особен начин от пандемията и изолацията.
Как се породи идеята за събитието на Столична библиотека „Поезия без карантина“?
Когато през март тази година бяха прекратени всички културни прояви на живо, библиотеката също затвори врати и ние започнахме да търсим начини да запазим връзката с читателите ни при тези условия. Нашата директорка, г-жа Юлия Цинзова, предложи да направим онлайн инициативи, чрез които автори и читатели да продължат да се срещат, макар и виртуално. Така се родиха поредиците „Поезия без карантина”, за която популярни български поети ни изпратиха по едно свое ново стихотворение, както и думи към читателите и „Насаме с моята библиотека” – тя пък събра снимки на известни наши писатели пред личните им библиотеки също с обръщения към читателската аудитория, но също и такива снимки на наши читатели. Третата инициатива, „Валери Петров и аз”, отбеляза стогодишнината на големия наш поет и включваше видеоклипове – в тях млади автори четяха свои стихове, вдъхновени от творчеството му и споделяха спомени за срещите си с неговите текстове. Така успяхме всеки ден от карантината да качваме по нещо от тези поредици на сайта на библиотеката, както и във фейсбук страницата. Ще кажа също, че с тези проекти още не сме приключили – предстои издаване на сборник с текстовете и снимките от двете поредици – „Поезия без карантина” и „Насаме с моята библиотека”.
Първата инициатива на събитието се състоя онлайн. Второто четене бе на живо в центъра на София. Колко километра е разстоянието между двата формата?
Четенето на живо първоначално беше предвидено да е на пл. „Славейков” през втората половина на май, веднага след отварянето на библиотеката, но тогава не получихме разрешение. После дойде лятото и решихме да го отложим за началото на есента, тъй като през ваканционния сезон организираме основно кампанията „Зелени библиотеки” за насърчаване на четенето и привличане на нови читателски публики, която се провежда в градините и парковете на София и в която участват много поети и музиканти. В крайна сметка успяхме да го осъществим ден преди датата на 92-та годишнина на библиотеката и то стана част от календара на многобройните събития по този случай. Така че разстоянието не е светлинни години, по-скоро запазва тенденцията в работата на библиотеката като културен институт при нас непрекъснато да се случва нещо или, ако използваме един популярен цитат от соцкултурата – „ние сме на всеки километър”.
Ситуацията усложнява ли осъществяването на връзка между хората и изкуството, или по-скоро я улеснява?
Според мен еднозначен отговор не може да се даде. От една страна, за видовете изкуства, които разчитат на живия контакт с аудиторията, очевидно връзката е затруднена, но все пак не е прекъсната – има много онлайн концерти, представления, изложби и други инициативи. Разбира се, проблем остава заплащането на хората на изкуството в тези сфери. От друга страна, създадоха се нови форми за връзка между творците и тяхната публика, някои от които най-вероятно ще продължат да се използват и след, да се надяваме, скорошното завръщане към така наречената „нормалност”. А по отношение на литературата – сега хората имат възможност да четат повече, тъй като разполагат с повече време, затова е много важно библиотеките и книжарниците да останат отворени. Ние в Столична библиотека успяваме да запазим тенденцията на непрекъснато привличане на нови читатели и повишаване на показателите за раздадени библиотечни единици.
Четенето на живо и живата музика предизвиква ли нови възприятия на поезията?
Несъмнено, това са различни форми на съществуване на поетическите текстове. Мисля, за всички би трябвало да е ясно, че има стихотворения, които печелят от представянето си на живо (както и автори) и такива, неподходящи за тази цел, чиито качества се разкриват при общуването на читателя с написания текст. Затова трябва внимателно да се подбират стиховете за четене пред публика, да се изработи взаимодействието с музиката, ако има такава, а не просто някой да чете нещо, докато друг свири нещо, както понякога се случва. Успехът при представяне на поезията на живо изисква дарби и умения, различни от тези за тяхното написване.
Поезията лек за всяка болежка ли е?
Не само, че не е, но и самата тя често поражда болки или по-скоро възпалява такива, които са били притъпени. Но и така трябва да бъде – поезията (ако наистина е поезия) създава усещане за отвъдност, което няма как да не бъде тревожно, а понякога и силно болезнено. Но тази болка е възраждаща, припомня ни, че сме живи.
Кои са съвременните бомбоубежища за душата?
В едно интервю от миналата година (взето от Славена Шекерлетова за Капана.БГ) споменах, че литературата и въобще изкуството създават екзистенциални „оазиси“. И, логично, тези оазиси не са за тялото. Те всъщност ни спасяват от истинската изолация, която няма нищо общо с карантината – затвореността в собственото его, което може да се разпростре дотам, че да погълне целия свят и независимо дали седиш, лежиш или се разхождаш в Париж, Лондон, Ню Йорк, Рио де Жанейро или Токио, да не излизаш от себе си. Литературата и изкуството всъщност са тези бомбоубежища, които пазят нашето истинско съществуване от най-разрушителните стихии – самите нас.
Според вас от какво е болно днешното общество?
Според мен основната болест е липсата на смисъл. Тя отваря огромна празнина, която се опитваме да запълним с какво ли не и разбира се, не успяваме, защото може да се запълни само отвътре. Мисля, че всеки от нас в един или друг момент е имал това усещане. Навярно доста хора ще кажат, че има лек – например вярата: в Бог, в науката, в изкуството и т.н. Може и да е така, но ми се струва, че нещата имат по-дълбоки корени. Ако някой ги открие – да ми ги каже, ще го почерпя няколко бири!
Какво да очакваме занапред по случай годишнината на Столична библиотека?
Това не е специална годишнина, така че събитията отминаха с отминаването на съответната дата – 24 октомври. Сега основните ни усилия са по-скоро делнични – как да запазим библиотеката ефективно работеща по време на новата карантина и като културен институт, и като вместилище на библиотечни материали, които да продължат да се ползват от многобройните ни читатели.
Разговора води Ния Харалампиева
