Една Шехерезада на пътя

Георги Господинов

бр.42/2020

Има книги, които се движат линейно от точка А до точка Б като в учебник по математика. Качваш се на първа страница и знаеш точно кога и къде ще пристигнеш на последната. Повечето читатели обичат такива книги, големите издателства също. Тук нищо не разсейва, не затруднява четенето, качваш се, пътуваш, слизаш и забравяш.

Не обичам такива книги. Самите ние не живеем в такива романи. Истинското пътуване е в отклоненията и в изгубването. Няма как да опознаеш един град, ако не се изгубиш в него, това го знае всеки пътешественик. Затова обичам „Бегуни” на Олга Токарчук. Защото ми позволява да се изгубя. Да тръгна в друга посока, да сляза по средата на пътя или да сменя вагона. Или да стоя на някое летище в книгата и да чакам, а чакането е част от пътуването. Харесвам тази книга по личен начин. Може би защото и аз предпочитам да разказвам собствените си истории с отклонения, спиране и изчакване душите на читателите.

 Всъщност като повечето големи книги и този роман е за няколко неща едновременно. Най-видимата част от него е пътуването, непрекъснатото преместване от едно място на друго, което според вярванията на бегуните е най-сигурният начин да избягаш от злото, да се скриеш от него, да заличиш стъпките си. Съхраняваш се цял и недосегнат от злото само ако пътуваш. Това ми припомня едно прекрасно стихотворение на Марк Странд „Запазване целостта на нещата“ (Keeping Things Whole):

We all have reasons / for moving.

I move / to keep things whole.[1]

Движението (пътуването) прави и това: помага ни да освободим едно място от самите нас, да му дадем шанс да се оцелости. Литературата също го може – да свидетелства за целостта на нещата. Да свидетелства, че светът е там, наличен, пълен със странни неща и хора, които в същото време са подобни на теб. Това е утешително познание – не съм сам в лудостта си, в странностите и самотата си – има и други като мен. Има и други пътешественици. Има и друг, който в този същия момент, докато стоя на летището и вадя тефтера си да запиша човека отсреща, той също вади тефтер може би да запише мен, записващия него. Една от най-хубавите глави в този роман описва именно такава сцена. Стоял съм, вероятно на същите летища, вадил съм с леко неудобство тефтера си и съм записвал няколко изречения за жената отсреща или мъжа до мен, съчинявайки историите им. Докато мислех за това есе, носех „Бегуни“ със себе си и го препрочитах тъкмо на едно такова летище. И отново дойде тази утешителна мисъл, че не си сам, че има едно невидимо общество от хора, които пътуват с тефтера си навсякъде и скришом записват по някое изречение. Пътуват, проверяват, пъхат си носа тук и там, опитват се да съхранят в записките си онова, което е несъхранимо и нетрайно.

През годините съм се уверил, че добрата книга е тази, която отключва лични истории, твоите лични истории. Докато чета „Бегуни”, спирам на отделни места, отмествам погледа си от страницата и си казвам – аха, и аз имам подобна история. Като човек, идващ от онази част на Европа, преживяла социализма, знам добре какво означава да мечтаеш и съчиняваш света, който ти е отказан. Знае го и Олга Токарчук, с която сме споделяли общо време тъкмо в тази част на света, тя пó в центъра, аз пó на изток.

Баба ми, която никога не беше напускала родното си село, завиждаше люто на дядо ми, че по време на войната обиколил половината свят. „Половината свят“ се състоеше от Сърбия и Унгария, в кал и бомбардировки. Поради липса на друга война него никога повече не го поканиха да обиколи света. Но той беше донесъл като трофей не друго, а 12 унгарски думи, които вечер споделяше с нас като сребърни лъжички. И имаше истории за цял живот. Аз, неговият внук, пътувайки из много повече страни, нямам толкова истории.

Припомних си също как като деца тичахме подир самолетите с брат ми и им махахме с ръка. Бяхме сигурни, че ни забелязват. Брат ми се кълнеше, че видял веднъж как един пилот също му махнал. Надявахме се един ден да се качим на самолет и да стигнем до държавата Чужбина. За нас това беше отделна държава като Италия и Франция, само че далеч по-хубава. Сега, след толкова полети, чудото се е разбило на парчета, самолетът е просто малко по-луксозно такси, напоследък даже не и луксозно. Чужбина се оказа несъществуваща държава, но все още сядам до прозореца и гледам надолу с надеждата, че един ден ще видя две момчета, които тичат и махат. Ако съседът на седалката спи, махвам плахо и аз. За всеки случай.

Светът и Европа, или поне западната й част, ни бяха отказани за няколко десетилетия. За нашите родители градове като Рим, Париж, Венеция, Мадрид и пр. съществуваха само в книгите и в разказите на малцината щастливци успели да ги видят. Моите родители знаеха, че никога няма да ги посетят, така и стана, затова имаха цялото време на света да ги съчиняват. И те ги съчиняваха дори по-красиви, отколкото са били всъщност. Когато покрай книгите си започнах да пътувам след 1989-а, това се превърна в лична обсесия. Сякаш имах тази тяга към света и поради това, че е бил отказан на няколко поколения от моя род. И сега си давам сметка, че нашето пътуване (на хората, преживели онази система, която забраняваше излизането извън границите й) е малко по-различно. Докато пътувам, гледам през очите на поне още няколко човека. Част от тях вече ги няма и трябва да трупам истории, защото един ден ще искат да им разказвам.

Обичам романи като този, в който историите гъмжат, застигат се и се разминават, харесва ми това брауново движение, тези елементарни частици на разказването. Идвам от литература, която дълго време е била монументална и монолитна, такива са били идеологическите постулати на соцреализма от онова време. Затова разпадането на този голям наратив, отиването към фрагмента е естествената ни реакция. В някаква степен тъкмо фрагментът е адекватният, честният начин да разкажеш един свят или един живот, който отдавна не е цялостен. В крайна сметка ние не живеем в монолит. Не живеем, може би за съжаление, в роман от осемнайсети или деветнайсети век. Онова огледало на романа, за което ни говореше Стендал, огледало, с което вървим по пътя и то отразява ту синьото небе, ту някоя локва, всъщност отдавна се е счупило на малки парченца. Ние не живеем в един жанр, по-скоро обитаваме шизофренията на различни жанрове всеки ден. „Не вярвам в чистокръвните жанрове. Романът не е ариец“, казва един от героите на романа ми „Физика на тъгата“. И тъкмо това си припомнях често, докато четях „Бегуни“. Романът на Олга Токарчук е възхитителен мелез по природа, прекрасен пес, който върви, души, разсейва се, тръгва подир някоя следа, после се отказва, връща се отново, надушва друга история. Ние само го следваме, вървим подир него, доверяваме се на неговия нюх. Влизаме на неочаквани места, места, които не сме предполагали, че съществуват, които не са били цел на нашето пътуване. От стаята на чудесата на император Йозеф Втори до покъртителните писма на дъщерята на неговия верен слуга чернокож дворянин, превърнат в чучело след смъртта си; от някогашните публични аутопсии и историята на Филип Ферхайен, открил ахилесовото сухожилие, ползвайки собствения си ампутиран крак, през идеята за летището като отделна държава до бегуните в московското метро. Пътуване във всички посоки на географията и времето.

Всъщност има ли цел истинското пътуване. В едно повтарящо се изречение Олга Токарчук ни напомня, че  Целта на пътешествието е друг пътешественик. Историята на пътуващия човек – това са историите на тези, които срещаш по пътя. Една особена, почти геометрична прогресия от истории, една Шехерезада на пътя.

Разказването и пътуването следват една и съща траектория – меандри, завои, странични пътеки и коридори. Ако можем да ги погледнем отгоре или отстрани, ще видим, че лабиринтът е тяхната естествена форма. Понякога си минотавърът в този лабиринт, понякога си Тезей, най-често си и двамата едновременно. Докато съм в лабиринта на „Бегуни“, знам, че няма да се изгубя съвсем, защото навсякъде ме следва нишката на един глас, гласът на Олга Токарчук. И тази Ариаднина или Олгина нишка е, която свързва отделните коридори, която ту изчезва, ту се появява, за да ти каже: Тук ли си, продължаваме нататък. Така прави и Шехерезада. А от нея знаем, че докато разказваме историята, печелим още един ден живот. Мога само да добавя, че докато слушаме историята, печалбата е същата – отместваме смъртта с още един ден нататък. Какво повече можем да искаме.

Есето е публикувано в специалната рубрика „Писатели пишат за писатели“ на белгийския вестник Standaard, месец преди да бъде обявен Нобел за литература за Олга Токарчук.

Олга Токарчук, „Бегуни“, превод от полски Силвия Борисова, изд. ICU, София, 2019

[1] Всеки си има причина / за движение.
Аз се движа,/ за да пазя нещата цели.
(Превод Катя Митова)