Разговор с Нева Мичева за „Три приказки“ от Умберто Еко и превода на литература за деца
Нева, съвсем наскоро във Ваш превод излезе книгата „Три приказки“ от Умберто Еко, илюстрирана от Еудженио Карми. Разкажете малко повече за нея.
Забавно е, че Eco на италиански може да значи както „ехо“, така и „еко-“ (от гръцката дума за „дом“, от която идват „икономика“ и „екология“) – съвпадение, което тъкмо в тази книжка е значещо. Тук имаме три истории, които заставят възрастните да обяснят някои основни икономически и екологични положения на децата (а пътем и на себе си). И ехото от тях е много по-голямо, отколкото би било, ако бяха излезли изпод перото на друг автор.
По оригинал приказките са всъщност „разкази“ – Tre racconti. Моето чувство беше, че ако озаглавя книга на Еко с „Три разказа“, никой няма и да се сети, че е за деца. На руски също са предпочели „сказки“, а на португалски – „малки истории“. Само мога да се догаждам какъв е бил мотивът на автора да се отвърне от названието fiaba (приказка): да не вкара важните теми за обсъждане в тясната ниша на детинското? Да не сложи етикет „фантазии“ на нещо притеснително реално? При всички положения историите са отпреди интернет, а оттогава насам разказването за деца силно се е променило, както впрочем и достъпът на малките до всякакъв вид повествования. (Някой беше забелязал следната тенденция в ширпотребното кино: филмите за деца стават все по-„възрастни“ – пълни с насилие, директно изложени травми и сложна лексика, – докато филмите за възрастни зазвучават все по-„бебешки“ – пълни с искейпистки фантазии, ярки цветове и лесни музики в рамките на опростен сюжет.)
„Бомбата и генералът“, „Тримата космонавти“ и „Гномите от Гну“ са единствените авторски опити на Еко в областта на приказката. Първите две излизат поотделно през 1966 г., когато Еко е 34-годишен философ, познат главно в интелектуалските кръгове в родината си. В този период той работи за издателство „Бомпиани“, преподава в различни университети, публикува редовно статии и току-що е съосновал „Група ’63“ – неоавангардно течение за обнова на литературата и бунт срещу консуматорските нагласи. То няма манифест и се разпада твърде скоро, така че не мога да дам точна дефиниция за целите и способите му, само ще спомена, че сред членовете му са поетът Едуардо Сангуинети и писателят експериментатор Джорджо Манганели (неговата „Центурия“ е един от любимите ми преводи).
Книжките се появяват и изчезват без отзвук: „Много си ги обичам – казва Еко, – защото съм писал текстовете им, но и защото никак не им провървя, и мисля, че Карми ги обича с не по-малка нежност. (…) Бяха нарисувани през 1965 г., излязоха на следващата година и може би щяха да постигнат успех сред децата, но нали книгите за деца ги купуват родителите…“. Към края на 1980 г. обаче изгрява „Името на розата“, първият роман на Еко. През 1981 г. печели „Стрега“, най-важната литературна награда в Италия, и започват преводите и отличията в чужбина. През 1986 г. филмовата адаптация на „Името на розата“, режисирана от Жан-Жак Ано и с Шон Конъри и Крисчън Слейтър в главните роли, завладява световните екрани и това е: Еко вече е не просто семиотик, есеист и преподавател, но и поп явление, всяка от чиито изяви е чисто злато за организиращите я. През 1988 г. „Бомбата и генералът“ и „Тримата космонавти“ са преиздадени в Германия и Италия и от тогава поединично или в общ том не спират да се допечатват и превеждат – на английски, испански, френски, румънски, фарси, украински, нидерландски и т.н. През 1992 г. модната къща „Стефанел“ кани Еко и Карми да намислят още една история в духа на предните две, за да може „Стефанел“ да я подари на клиентите си. Така леко парадоксално се ражда и „Гномите от Гну“ – за мен най-уверената и занимателната от трите.
Само за деца ли са тези приказки? И какво – толкова десетилетия след написването им – ги прави важни и интересни днес?
Италианските детски класики, най-добре познати в България, „Пинокио“ на Карло Колоди и „Лукчо“ на Джани Родари, да речем, са публикувани съответно през 1883 и през 1951 година. Алиса на Луис Карол е от 1865-а, Пипи на Астрид Линдгрен – от 1945-а. Любимите приказки от детството ми, тези на Вилхелм Хауф, са от 20-те години на ХIХ век. Ян Бибиян на Елин Пелин е от 1933-а, а поредицата за патиланското царство на Ран Босилек тръгва през 1926-а. Любопитен факт: в Италия една от най-важните и тачени книги за много поколения е „Момчетата от улица Пал“ на унгареца Ференц Молнар – тя е от 1906-а, съвременничка на „Питър Пан“ на Дж. М. Бари. С което искам да кажа, че десетилетията не оказват особено влияние на съществените идеи, на дълбоките емоции и на красотата. (Ако се върнем към Италия – цикълът за Сандокан на Емилио Салгари и „Сърце“ на Едмондо де Амичис са съвременници на „Пинокио“, но са остарели различно: в първия е видно как се захабяват триковете на приключенската литература, а във втория – как трагично не оцеляват опитите за пряка дидактичност.) В „Три приказки“ има повече идеи и красота, отколкото емоции, но каквото има, е запазено плашещо добре.
Защо „плашещо“ ли? Ами защото „Бомбата и генералът“ е, грубо обобщено, за опасността от ядрена катастрофа; „Тримата космонавти“ – за надпреварата в космоса между наежени велики сили (САЩ, Русия, Китай); „Гномите от Гну“ – за екологичния колапс, до който успешно се докарахме с всякакви безчинства. Тоест все стари болести, които отдавна трябваше да са излекувани, но не са. В „Гномите“ един император тропа с крак, че иска нова колония, а министрите му обясняват, че на Земята не е останало неприсвоено местенце, така че той праща в междузвездното пространство галактически изследовател (ГИ на галено), който му намира подходяща за цивилизоване китна планетка. Проблемът е, че тя вече е населена и има собствена култура. ГИ решава да прелъсти местните жители със земните достижения, насочва мегателескоп към родната ни планета и започва да ги въвежда в картината. Която е: смог, сметища, трафик, дрога и тъга. А, да, и черни и кафяви разливи в морето – нефт и отпадни води (това превеждах точно по време на покъртителното фекално замърсяване на Варненското езеро тази година, друго няма да кажа). Приказката, а с нея и книгата завършва с питане: защо не се захванем да оправим кашите, които сме забъркали? Все по-острата липса на удовлетворителен отговор свързва 60-те със сегашния момент по смущаващ начин…
В италианските книжарници „Три приказки“ е в раздела „6–9 години“. Аз бих добавила уговорката, че най-много смисъл ще извлекат децата, които са с възрастен придружител в четенето. Въпросите, повдигнати в тези истории, са за всички, но разяснения може да даде само човек с опит.
Илюстрациите на Еудженио Карми са прекрасни и неслучайно на корицата той е посочен като съавтор. Разкажете малко повече за този художник. Според Вас до каква степен илюстрациите са част от цялостното послание на книгата?
Текстът на трите приказки по обем е колкото това интервю, умножено по две, но е разпределен на близо 120 страници, по които се редува с 51 картини. Без тях думите биха осиротели. Художникът е трябвало да илюстрира големите проблеми на човечеството и с неснизходителния си, нефигуративен подход още по-безкомпромисно от писателя предлага равноправие между големите и малките. Именно това равноправие („да мислим заедно!“) е много нужно на книгата.
Еудженио Карми е роден през 1920 г. в Генуа (а умира три дни преди Умберто Еко на 16 февруари 2016 г.!). Заради фашистките репресии в Италия – от еврейски корен е – през 1938 г. отива да довърши гимназиалното си образование в Швейцария. Иска да учи архитектура, но записва химия в Цюрихския технологичен институт. Връща се в Италия след войната. Запознава се с бъдещата си съпруга – неаполитанката Кики Вичес Винчи, художничка и скулпторка („Ако искам да си представя жена за обичане, представям си нея“). Женят се през 1950 г. и живеят заедно до смъртта ѝ през 2007-а. Имат три дъщери и един син („Научих се да познавам жените от малки момичета, вникнах в силните и слабите им страни, видях пред какви трудности са изправени в сравнение с мъжете и това ме накара да се боря политически за техните права“). Учи рисуване през втората половина на 40-те, превръща го в своя професия. През 1971 г. от Генуа се мести в Милано. Прославя се като един от най-изтъкнатите италиански абстракционисти. Нарича себе си fabbricante d’immagini – „производител на образи“.
През 2014 г. една миланска галерия излага 60 оригинала на Карми от процеса по илюстрирането на приказките на Еко (за преиздаването на първите две през 1988 г. той сериозно преработва рисунките си). В анонса към изложбата се казва: „Дръзкото време на 60-те е и на младия Умберто Еко, седнал на балкона в крайморската къща на своя приятел Еудженио Карми, му хрумва идея: да пуснат детски истории, в които да вложат големите идеали на епохата… За да се общува с възрастните, често се налага да се говори на децата – какъв по-добър инструмент за пренос на ценности от приказките за най-малките?“.
Не ми е известно Карми да е илюстрирал други детски книги, но през 1966-а с Еко предприемат още едно ентусиастко начинание, този път посветено на звукоподражанията в комиксите: Stripsody (от comic strip и rapsody). В томчето има текст от Еко и 14 илюстрации от Карми, а „гвоздеят“ е съпътстващата ги плоча, която съдържа подборка от комиксови възклицания, изпети от американката Кати Берберян (1925–1983).
Различна ли е с нещо работата на преводача, когато превежда книга за деца?
Имам една седемгодишна приятелка, Ида. През лятото си говорихме за великани. Тя знаеше думите „гигант“ и „титан“, но не беше чувала за „исполин“. Веднага ѝ хареса. Час по-късно попита как беше онова… „исмопол“ и се посмяхме с „исполините от Исмопол“. И готово. След едно споменаване и едно припомняне думата влезе в речника ѝ завинаги. При първите си преводи за деца мислех, че може би трябва да работя с по-ограничена, делнична лексика, но нямаше много как, защото моите автори не си служат с такава. „Чутовното нашествие на мечките в Сицилия“ и „Тайната на Старата гора“ на Дино Будзати, постапокалипсисът за юноши „Хроника на второто начало“ на Мануел де Педроло, „Приказки от крайните квартали“ на Шон Тан – хубавото във всички тях е, че съдържат въображение, почтеност и доза чувство за хумор и/или доза поезия, а не банални случки и лесни думи. Яснотата не е непременно опростяване… Ако трябва да изявя нещо специално, което виждам и съответно бих искала да предавам добре в литературата за деца, то е именно яснотата. Плюс много звънкост и въодушевление от живота (не се сещам за отпуснати в морни пози отегчени от всичко детски истории).
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
