Да си спомним Войдан Чернодрински и неговата „Македонска кървава сватба“

Николай Йорданов

бр.2/2021

В началото на януари 2021 г. се навършиха 70 години от смъртта на Войдан Чернодрински, а през ноември месец на вече отминалата 2020 г. – 120 години от премиерата на неговата драма „Македонска кървава сватба“. Тази авторова творба – донякъде позабравена за българската литературна и театрална история и твърде преувеличена за македонската, представлява интересен казус. Не знам дали експертната комисия по историческите и образователни въпроси между България и Северна Македония ще стигне до него, съдейки по темповете й на работа и разногласията при проведените дебати досега, но твърдя, че евентуалното решаване на този казус би могло да бъде от методологическа полза и за други подобни въпроси.

            Но преди всичко – кой е Войдан Чернодрински? „Черно-дрински” е псевдоним – истинското му име е Войдан Попгеоргиев Кузманов. Роден е през 1875 г. в Дебарско, днес в Северна Македония; умира през 1951 г. в София. Автор е на драми („Македонска кървава сватба”, 1900 г.; „Робът и агата”, 1901 г.; „Зло за зло”, 1904 г.; „Цар Пир”, 1921 г.; „Бурите край Вардар”, 1925 г. и други), ръководител на пътуващата трупа „Скръб и утеха” (основана през 1901 г. в София, преименувана през 1902 г. на „Столичен македонски театър”), актьор (освен в ръководените от него театрални формации, за кратко време е в трупите на театър „Сълза и смях” и на Народния театър).

            В. Чернодрински идва в София през 1890 г. Играе в любителски представления, пише сценки – в тези първи театрални опити, които неизменно са свързани с живота на македонската емиграция в София, Войдан Кузманов още се възприема много повече като борец за свобода, отколкото като автор. И за практическите нужди на тези любителски представления от пиеси „на македонски говор от македонския живот”^[1] той написва „Македонска кървава сватба”. Премиерата на пиесата се състои през ноември 1900 г. в салона на “Славянска беседа”. Успехът на спектакъла сред македонската емиграция е огромен, но очевидно той е допадал и на по-широката публика – следват турнета в Пловдив, Враца, Лом, Видин, Русе, Тутракан, Силистра, Балчик, Варна, Разград, Шумен, Плевен, Бургас, Хасково, Харманли, Пазарджик, Кюстендил, Дупница… – в почти всички по-големи градове на България. През 1909 и 1910 г., поощрен от П. Яворов (тогава представител на ВМОРО) и подпомогнат с костюми от Народния театър, Чернодрински заминава за Солун, Битоля, Скопие и Кукуш да организира любителски представления – отново „Македонска кървава сватба” най-вече вдъхновява местните учители и ученици.

Всъщност това е върховният творчески акт в живота на Чернодрински – „Македонска кървава сватба” и нейната сценична постановка го легитимират като драматург. До края на своя живот той експлоатира този шумен успех около пиесата, постоянно връщайки се към нея – през 20-те и 30-те години продължава да я представя като спектакъл в София и страната; преработва текста в либрето и по него през 1924 г. излиза премиерата на операта „Цвета” на Маестро Георги Атанасов (всъщност до 1929 г., когато е поставена в Народната опера, тя носи името „Македонска кървава сватба“). В началото на 40-те Чернодрински поставя пиесата с любителски трупи в Прилеп и Битоля. Интересно е, че тогавашните държавни български театри в Скопие и Битоля (1941-44) не включват пиесата в своя репертоар, вероятно отнасяйки се снизходително към нейните художествени качества. Впрочем Чернодрински не се радва на особена популярност в България – инцидентно е забелязван от театралната историография^[2], а единственото изследване, което отделя значително място за него приживе, принадлежи на Стефан Каракостов – „Миналото на театъра в Македония”, публикувано в списваното от М. Арнаудов и Г. Крънзов списание „Българска мисъл” през 1942 г.^[3] Това изследване остава единствено до 2000 г., когато прочитайки внимателно текста по изданията на неговата пиеса, съхранени във фондовете на Националната библиотека, не се запитах: как е възможно пиеса, в която персонажите открито афишират своята българска етническа принадлежност, да стане „темелен камък“[4] за македонската национална идентичност след смъртта на автора? Не беше трудно да си набавя изданията на пиесата в бивша Югославия и да установя, че текстът на „Македонска кървава сватба” няма толкова почтена история, както животът на своя автор. Тогава и публикувах студията си „Случаят Войдан Чернодрински – Македонска кървава сватба и историите на тяхната История”[5].

Ако проследим трите авторови редакции на текста, издаван в България (1900, 1907, 1928), ще видим, че Чернодрински внася в него изменения, най-вече свързани с прецизиране на диалога, добавяне на откъси от народни песни, илюстрации и др. Всички те идват, за да подпомогнат стремежа към автентичност – събитията в драмата се случват по действителен случай, на действително място, а персонажите са показани с реалните нрави, говор и костюми. В средата на 30-те години „Македонска кървава сватба“ е публикувана и в САЩ от българския издател Александър Шуменов, без текстът да е преведен на английски, като буквално повтаря втората авторова редакция от 1907 г. (Няма посочена точна година на издаване, а само означенията: Published by First Bulgarian Book Store, A. Schoumenoff, Granite City, Illinois.)

След смъртта на автора интересът към пиесата необикновено се засилва. Издателството на Гръцката комунистическа партия „Неа Елада“, което работи в емиграция в Букурещ, чийто македонски отдел се ръководи от българина Атанас Пейков, я публикува през 1952 г. с инверсирано заглавие „Кървава македонска сватба“ (За съжаление, нямам достъп до този вариант на текста на пиесата, за да проследя другите изменения, които са извършени в него.)  Книгите и списанията, които се издават от „Неа Елада“, са на българска азбука, но езикът се успоредява с нова езикова норма, която издателството иска да наложи, основана върху диалекти от Егейска Македония. Трябва да посочим, че тази езикова норма е различна от литературната норма, която започва да се утвърждава във Вардарска Македония. А там също проявяват интерес към пиесата на Чернодрински. През 1953 г. тя е поставена в Македонския народен театър в Скопие – в адаптацията на текста участва друг български комунистически деец Венко Марковски[6], който по това време е там и работи за каузата на македонската културна идентичност. Следват постановки в почти всички професионални и множество любителски театри в Р Македония, а през 1969 г. излиза като продукция на „Вардар филм”. Припозната като „първото македонско театрално дело” в Р Македония, пиесата се радва и на голям издателски интерес – преиздавана е през 1969, 1975, 1992, 2009. В тези издания се внасят редица изменения, които практически променят етническата идентификация на персонажите. Още в списъка на действащите лица са внесени изменения, например: Кърста, Петкана – потурчени българки (в редакциите 1900, 1907, 1928); Крста, Петкана – потурчени рисjанки (в редакциите след смъртта на автора). Всъщност промени са направени в целия текст, навсякъде, където авторът е определял етническата принадлежност на персонажите – например ремарките: другите българи уплашени; българите се впущат към турците са заменени със сите изплашени, освен турците; македонците се нафрлуваат на турците. Във всички реплики, където се среща българска самоидентификация, също са внесени изменения или съкращения.

            В бележките към македонското издание от 1992 г. „Воjдан Чернодрински. Одбрани дела”^[7] са посочени някои от направените промени, но те се основават на преразкази за собственоръчно внесени авторови корекции в текста, без да е публикувано факсимиле на такъв екземпляр. Това обаче са хипотези без сигурни доказателства. Ако това е направено около 1936 г., както твърдят македонските редактори, защо авторът не ги е публикувал никъде 15 години до неговата смърт? Нещо повече, тъкмо в средата на 30-те излиза в Съединените щати изданието на Шуменов, което е предназначено за емиграцията в Америка – защо Чернодрински не е реагирал, че „българите” в пиесата му трябва да се именуват вече като „македонци”?

Съществува едно друго обстоятелство, което очевидно е съзнателно игнорирано от редакторите на изданията след авторовата смърт – това са различните езикови принципи, върху които са изградени репликите на персонажите и авторовите указания. Докато ремарките и изобщо всички други паратекстове, съпровождащи пиесата – предговори, наставления към актьорите, номериране на действията и сцените и пр., са написани според литературния български език, то единствено репликите на персонажите, т.е. думите, които трябва да симулират „говор”, са на македонски диалект. Това различие е очевидно в трите български редакции и американското издание. В македонските редакции целият текст, под предлог, че авторът е бил принуден да си служи с българската азбука^[8], е преведен на съвременната езикова норма в Р Македония и така този очебиен езиков факт е игнориран.

Ето един пример:

Траян: …. (съглежда овчаря) А, ето и овчарот идет да ни посвирит …

      (явление1, действие I)

Траян: …. (Го здогледува овчарот) А, ето и овчарот идет да ни посвирит …

                                                                                          (поjва1, деjствие I)

            В драмата имаме специфична игра на езика – с материала на говоримия език трябва едновременно да бъде изградена представа за изговорени думи от някакви лица и ситуация на говорене, т.нар. от пражките структуралисти „извънлингвистична ситуация”. Тъкмо затова трябва да видим как авторът се е опитал да предаде специфичните особености на един местен говор на представяните лица. Персонажите турци в драмата например често смесват македонския говор с цели изрази на турски език от онова време. Точно спецификата на говорите е подчертал авторът чрез използването на различни езикови принципи за репликите и ремарките. Разграничаването между език и реч в случая добре би обяснило проблема за „македонския говор” в пиесата и за езика, на който е написана.

Не трябва ли да търсим причината за „македонския говор” в „Македонска кървава сватба” по-скоро в литературната мода около 1900 г., когато интересът е привлечен от местния колорит – етнографски материал, диалекти и др.? Всъщност по това време се пишат и други подобни пиеси – из македонския живот е определението, което Антон Страшимиров дава на своята драма „Прилепски светци“, която излиза през същата 1900 г. А в първата редакция на следващата си драма „Вампир“ (1901) Страшимиров дава определението – из живота на старопланинските колибари, т.е. отново е търсен регионалният колорит.

Но във „Вампир“ се чувстват вече повеите на модерната българска драма. За разлика от нея „Македонска кървава сватба“ е изпълнена с патос и носталгия по родните места, с които живеят Вазовите хъшове, а като драматургична техника стои по-близо дори до възрожденските текстове за театър. Тъкмо използването на „македонски говор“ я възкресява за нов живот след смъртта на автора, но не в България, а в Република Македония в СФРЮ. Чрез поредица от сценични, филмови и критически интерпретации и след задължителните редакторски намеси в текста пиесата се превръща в първата македонска драма и в същностна брънка от метанаратива за македонската нация, която днес продължава да търси своята идентичност.

Очевидно Чернодрински ще остане като автор, който фигурира в две национални драматургии. През 2018 г. бившият министър-председател на Р Македония Любчо Георгиевски, афиширащ открито приятелското си отношение към България, в свое изказване използва израза „един от нашите съвместни писатели Войдан Чернодрински“, но реторично попита: „В новото издание, как би било по-подходящо да се постави заглавието, само „кървава сватба” или „българска кървава сватба”?”[9]. Не мисля, че има основание за подобно безпокойство. Сватбата на Чернодрински винаги ще си остане македонска, въпросът стои за сватбарите. Все пак някой е направил подмяна на оригиналния авторов текст след смъртта на Чернодрински, така че те от българи да се превърнат първо в християни и накрая в македонци. Кой точно го е направил и на какво основание? Ето това е предмет за едно ново научно дирене. Надали уговорки в преизказно наклонение, че „според българските театрални критици“ след смъртта на автора в текста са били внесени „малки промени“ като „българи са заменени с християни“ (както посочва македонската статия за В. Чернодрински в Уикипедия[10], цитираща споменатата вече моя студия), са достатъчни за изясняването докрай на историческата истина по подмяната на текста. При това не става въпрос за „малки промени“.

[1] Част от спомените на В. Чернодрински са публикувани във в. „Македонски вести”, София, 1936 г., бр. 70 -75, които са поместени в „Собрани дела”, Спопие, 1975. Цитатът е по македонското издание, т. 4, с. 32.

[2] Василев, Добрин. Опит за кратка история на българския театър, Варна, 1942, с. 105.

[3] Виж сп. „Българска мисъл”, С., 1942, с. 241-250.

[4]  „ВоjданЧернодрински” – предговор към „Одбрани дела” на Ал. Алексиев, Скопие, 1991, с. 7.

[5] В: HomoLudens”, САБ, С., 2000, кн. 1, с. 149-158.      http://homoludens.bg/articles/sluchaiat-voydan-cherndrinski-makedonska-karvava-svatba-i-istoriite-na-tiahnata-istoria/

[6] Виж дигиталния архив на театъра https://mnt.mk/arhiva-na-pretstavi/makedonska-krvava-svadba-24-09-1953

[7] Виж бележките към изданието под редакцията на А. Алексиев „Воjдан Чернодрински. Одбрани дела”, Скопjе, 1992, с. 505-509.

[8] Каранфиловски, Максим. Jазикот на Воjдан Чернодрински во ‘Македонска крвавасвадба’. Във: „Воjдан Чернодрински. Одбрани дела”, Скопjе, 1992, с. 479.

[9] Георгиевски, Любчо. „Македонска кървава сватба“. Или може би българска. – Клуб Z, 18 август 2018  https://clubz.bg/72042-makedonska_kyrvava_svatba_ili_moje_bi_bylgarska

[10]https://mk.wikipedia.org/wiki/Војдан_Чернодрински