Дария Карапеткова
Всичко започна през летните месеци на 2011 г., когато почти като слух се разпространи новината, че Умберто Еко е пренаписал „Името на розата”. Това, което възбуди интелектуалното любопитство на всички почитатели на знаковия (знаков от много гледни точки) лонгселър, беше хипотезата, че Еко се е подчинил на спецификите на дигиталното поколение от новия век и е „смъкнал летвата”. Много преди новото издание на книгата да бъде отпечатано, в международен мащаб вече бяха факт коментарите и заключенията от подобен многозначителен ход. Този брой на ЛВ прави опит да проследи набъбването на интригата около опростената версия на „Името на розата”, както и да хвърли поглед от разстоянието на изминалите години към ролята, която романът изигра за консолидирането на цял един разред от практики, изводи и натрупана зрялост у поколението преводачи, което се роди, израсна и оформи школа по време на схватката си с първия художествен опит на световния италиански интелектуалец.
Далеч преди да е станало ясно какви точно са мащабите на извършената от Еко преработка, редица европейски наблюдатели подеха дискусия относно необходимостта от нея (→виж броя), която потвърди няколко не особено изненадващи тенденции. Най-малко изненадващата е натрапчивото категоризиране на новото „дигитално” поколение като низшестоящо в интелектуално отношение. Всъщност дигиталните поколения вече като че ли станаха повече от едно. На фона на безспорния факт, че те са основен таргет на повечето културни и естетически продукти от интелектуалната сфера, това отдавна трябваше да е довело до признанието, че тези продукти са с по-ниско качество спрямо доброто старо време, след като целят да се харесат на така атрофирали вкусове. Друг интересен извод изисква да си припомним постоянния обществен упрек към интелектуалците в липса на гъвкавост, в нежеланието им да се вслушат в сигналите на променящата се среда, във високомерното обитаване на кулите на собствената им извисеност. Лицемерен ли се оказва този упрек, след като е посрещната с толкова резерви стъпката на един световно известен писател и учен едно стъпало надолу в посока към повече простота?
Както самият Умберто Еко обяснява в послеслова към най-новото издание на „Името на розата”, слуховете за пренаписването на романа са силно преувеличени. Отвъд премахването на някои дребни фактологически неточности и латински цитати промените са, според него, наистина пренебрежими. В специално подготвена за преводачите версия той е отбелязал поправките с червено: „При някое следващо издание в рамките на половин работен ден ще нанесат промените в текста”. Насмешката, с която писателят гледа на произвелата сензация новина за пренаписване на романа, е в контраст със сериозните изводи, които литературните критици побързаха да направят от това дори преди отпечатването на новото издание. Миналата година по време на лекцията си в рамките на Салона на книгата в Торино той заяви, че е намразил „Името на розата” заради начина, по който тази книга напълно измества вниманието от всички други написани от него романи. Много преди останалите Еко е осъзнал ненужността от опростяване на своето писане още след сравнително слабите продажби на романа си „Тайнственият пламък на кралица Лоана”, който в съзвучие със собствените му намерения е издържан в най-четивен и лек стил. „Хората се измориха от прости неща. Те искат да бъдат предизвиквани”, сподели той пред в. „Гардиан” през ноември м.г.
С практиката си като писател, а и с множеството си теоретични трудове обаче Умберто Еко има заслуга и за оформянето на още една тенденция, която има потенциала да се окаже най-продуктивна от досега разгледаните, както и с най-голяма тежест за бъдещото развитие на литературната сфера. Става дума за съобразяването с фактора преводимост. Всъщност Еко е може би най-изтъкнатият проводник на подобна тенденция, а голяма част от заслугата за това принадлежи тъкмо на „Името на розата”. Вече се е превърнала в нещо като запазена марка практиката писателят да изпраща подробни инструкции на своите преводачи относно възможните стръмни моменти в текста с предложения за тяхното преодоляване. С мащабите си този въпрос надхвърля ролята на преводача като проблем, защото се оказва, че съобразяването с преводимостта присъства при Умберто Еко още по време на писането. Преди няколко месеца в интервю за в. „Република” писателят потвърди впечатлението си, че „няма по-строг и дребнав читател от преводача”. Всеизвестна е дружбата му с преводачите на неговите книги на големите световни езици, като много от тези преводачи през годините са имали изключителното право върху всеки следващ негов текст (Уилям Уивър, Елена Костюкович, Буркхарт Крьобер, Ефи Калифатиди…). Самите преводачи съставляват един вид общност, в рамките на която се осъществяват конференции и градивен обмен (→виж интервютата). Това също би могло да се посочи като един основен критерий за стойност и значимост на литературен текст в световен план – дали той става повод за отприщването на метаобщуване, дали формира общност – не само читателска, която е задължителна и сякаш твърде лесна – а и професионална, в нашия случай – преводаческа. Разбира се, „Името на розата” (1980 г.) не получава произтичащата от превода обратна връзка така незабавно, както последвалите романи от същия автор. Отчасти това обяснява и новината за нанесените поправки и редакции в новото издание. Несравнимо по-бързите преводи на другите романи са довели, по думите на Еко, до много по-своевременно улавяне на грапавините – не без заслугата на бдителните преводачи, както и на компютърните улеснения. Така или иначе, формирането на преводачески мозъчен тръст за своите произведения Еко дължи до голяма степен на „Името на розата”.
Извън всякакво съмнение е, че романът има своята митология включително заради разнообразието от подробности, казуси, скандали около преводите му на различните езици. През 1989 г. кипърският писател Костас Сократус завежда дело срещу Умберто Еко за плагиатство с обвинението, че италианецът е заимствал мотив от неговия роман „Отлъченият”, написан през 1964 г. и публикуван само на гръцки. Фактът, че двама от героите разговарят с абата на един манастир на тема Апокалипсиса, не дава достатъчно основание на кипърския съд да сметне аналогиите за прекомерни на фона на многобройните различия между двете книги, което довежда до оправдателна присъда през 1992 г. За литературен скандал информационните агенции съобщават и в 1998 г., този път между Тунис и Египет заради арабския превод на „Името на розата”. Тунизийският преводач Ахмед Сомай обвинява в плагиатство автора на египетското издание Камел Уейд Ел-Амири. Впрочем Сомай е преподавател по италиански език и литература в Университета Мануба в Тунис, както и лауреат на наградата на италианското външно министерство през 2009 г. за превода на романа „Мен не ме е страх” от Николо Аманити. Сред преводачите на Еко има забележителни личности, някои от които представляват интерес и заради собствените си творчески прозрения, превърнали се в христоматийни за преводаческата гилдия по света. Такъв е случаят с американеца Уилям Уивър, ветеран и от войната, и на полето на превода заради многобройните и наистина трудни заглавия, за превода на които е завоювал заслужено признание. Интервюто с него (→виж) е взето малко преди сполетелият го удар да го обрече на принудително бездействие под грижите на доскорошния му спътник и сегашен болногледач близо до Ню Йорк. Забележителна е и руската преводачка на Еко Елена Костюкович, която като истински космополит развива и линията на собственото си творчество на писател и критик, съчетавайки опит от двете страни на желязната завеса – покрай което е инкасирала и някои щети (→виж). Тя е пример за успешното сработване на две творчески същности, от които едната – аналитичната – наблюдава и коментира практическата, преводаческата, придавайки й концептуална тежест и допълнителен авторитет. Повечето от преводачите на Еко обичат – или са принудени – да се самонаблюдават, но някои го правят по-интровертно, като усамотения в своята работа аржентинец Рикардо Почтар. Буркхарт Крьобер пък прави заради Еко жанров завой (→виж) и в емоционалния си анализ на неговите похвати отрича категорично всякакво съобразяване с преводимостта от страна на италианския автор. Всъщност оплакването на немския преводач е основателно, ако държим сметка само за нетното количество художествен текст. Заедно с избистрянето на разсъжденията си около превода Умберто Еко изостри вниманието към начина, по който книгите му битуват на чуждия език, и пропорционално на увеличаващите се капани в текста подсили и дебатите около тяхното тълкуване и предаване, разхлаби ограниченията на преводаческата свобода. С този интелигентен ход той осигури на произведенията си вторично, допълнително съществуване – вече като материал за теоретически анализ в сферата на преводознанието.
Българският преводач на „Името на розата” Никола Иванов не доживя да се включи лично в подобна глобална дискусия. Неговото участие на тези страници ще бъде задочно, но не по-малко пълноценно, защото фактологията на неговото творческо и проникновено присъствие говори достатъчно. Преводът на „Името на розата” излиза на български пет години след написването на книгата – сравнително бързо за мащабите й, за сложността на методологическите въпроси, които поставя, а и на книгоиздателския ритъм през 80-те години. Още на следващата година Иванов получава за труда си наградата на Съюза на преводачите. Постижението му не е в стандартното успешно преодоляване на съпротивата на оригиналния текст – то за Никола Иванов е нещо характерно още от времето на виртуозните решения в произведенията на Бокачо и Джани Родари. Този превод обаче е нова страница в преводаческата практика у нас, защото въвежда постмодерен многопластов текст, върху справянето с който тепърва ще се умува навсякъде по света. За късносоциалистическа България книгата съдържа две относително чужди и натоварени с напрежение линии – религиозната и тази на латинската западноевропейска традиция. Тази е причината, поради която при всяка предоставена му възможност Иванов изтъква като най-съществено за превода си експертното сътрудничество на Иван Желев, изготвил справочния апарат на българското издание и консултант по богословските въпроси и латинските изрази в книгата. Както става ясно от интервюто му за книгата на Емил Басат „Преводът. Лица и маски” (изд. „Райндал”, София, 2007), от много рано той е информиран за работата на преводача на английски Уилям Уивър например и за честите му консултации с автора, но твърди, че никога не се е възползвал от подобен прийом. И действително, Никола Иванов се среща с Умберто Еко едва през 1991 г. по време на официално посещение на писателя у нас. Още при първото издание на романа през 1985 г. обаче е регистрирана висока степен на отразяване на редица аспекти от световния му отзвук. Основната заслуга за това е на Ивайло Знеполски, който както с предговора си към първото издание, така и с книгата „Умберто Еко и уханието на розата” (1987) изгражда у нас солидни основи за критическата рецепция на романа. В неговия предговор се споменават любопитни факти около публикуването: например как издателят е настоявал Еко да съкрати първите 200 страници от ръкописа, за да го публикува. Тази подробност наред с коментара за големия успех на книгата в САЩ допринасят за ситуирането на изданието в една актуална глобална картина, което през 1985 г. вече не е рядкост, но все пак свидетелства за степента на отвореност на книгоиздателската система. Така или иначе, и у нас „Името на розата” прави впечатление до голяма степен заради онова, което Знеполски дефинира като „коопериране на научната и хуманитарната култура”.
Една от най-съществените грижи на автора при преработката на новото издание е била да отстрани някои фактически грешки, открити именно в процеса на превеждането на романа. Сред тях е споменаването на тиквата (Еко признава, че се е подвел и е смесил термините cicerbita и cucurbita), дошла след откриването на Америка – и съответно двете посветени на нея изречения са елиминирани в новото издание. Писателят си е дал сметка също и че мерната единица за време секунда не е била разпространена през епохата на повествованието, поради което е преправил изречението „Giaceva aperto e l’ho visto solo per pochi secondi, appena per rendermi conto che era in greco, ma non ricordo altro.”, заменяйки pochi secondi (няколко секунди) с poco (малко, кратко). Както самият Еко предполага, в някои преводни версии неточностите са се заличили по естествен начин, в българската е станало така – вместо „успях да я зърна за няколко секунди” преводът е напълно задоволителен и фактологически безупречен: „успях да я зърна за миг”. Така е станало и с някои латински изрази, премахването на които е съществена част от предприетата в новото издание промяна. Например res nullius в изречението „Guglielmo e io lasciammo quei luoghi, su due cavalcature trovate smarrite nel bosco, e che ormai considerammo res nullius.” (запазено на руски), при Н. Иванов далновидно е преведено: „Ние с Уилям също си тръгнахме; възседнахме два коня, които намерихме в гората и които сметнахме за ничии.” Същото е станало и в българското, и този път в руското издание с финалното изречение на предговора, което обаче в оригинала остава на латински и до днес: “In omnibus requiem quaesivi, et nusquam inveni nisi in angulo cum libro.”, преведено като „Навсякъде търсих покой и не го намерих никъде освен в някой ъгъл с книга в ръка.” На български присъстват и фрази, които в оригинала са на други езици: „Gott ist einlautes Nichts, ihn ruhrt kein Nun noch Hier…” – „Бог е абсолютно небитие, извън времето и пространството…” В други случаи Еко е добавил след латинския израз пояснение на италиански: „E di tutte queste conoscenze una scienza cristiana dovrà reimpossessarsi, e riprenderla ai pagani e agli infedeli tamquam ab iniustis possessoribus.“ (Та християнската наука трябва да си възвърне владението на всички тия знания, да ги отнеме от езичниците и неверниците като от хора, незаслужаващи да ги притежават.) – актуализирано с: „come se non essi ma solo noi avessimo diritto a questi tesori di verità“ (Сякаш не на тях, а единствено на нас е дадено да владеем тези съкровищници на истината. Превод мой, б.а.)
На места Умберто Еко е сметнал за излишно натоварващи някои сегменти от описателни пасажи. В получерен шрифт са премахнатите в новото издание думи:
– Non mi è mai accaduto in vita, come invece accadde a molti miei confratelli, di essere visitato dal diavolo, ma credo che se esso dovesse apparirmi un giorno, incapace per decreto divino di celare appieno la sua natura anche quando volesse farsi simile all’uomo, esso non avrebbe altre fattezze di quelle che mi presentava in quell’istante il nostro interlocutore.
– Никога не ми се е случвало приживе – за разлика от станалото с мнозина мои събратя – да бъда навестен от дявола, но си мисля, че ако все някой ден ми се яви – нали по божията воля той не може да се прикрие изцяло, дори когато рече да стане човекоподобен – той не би имал черти, различни от тези на нашия събеседник.
Може би най-съществената преработка е направена в описанието на Малахий от Хилдерсхайм, което е леко съкратено и олекотено като звучене. В книгата като цяло са запазени обаче основните очарователни характеристики на трудния и специфичен първоначален вариант (кратък красноречив пример: Penitenziagite! с чудесния превод на Н. Иванов Покаятелствувайте се!) В своята цялост българският текст на книгата по принцип носи отпечатъка на фината и прецизна работа на преводача.
Преводът на първото изречение от Пролога на „Името на розата” -Означихте това обществено с +1. Отмяна
„В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.” – става повод да си припомним необятния теологически въпрос, свързан със словореда в последната му част, предадена например на руски като „и Слово было Бог” и звучаща в оригинала „е il Verbo era Dio”. Имайки предвид, че на трите изброени езика изречението спазва съответния официален (синодален) превод на гръцкото καὶ Θεὸς ἦν ὁ Λόγος, можем да си представим каква огромна бездна от интерпретации би могла да се отвори, ако преводачите на всеки следващ език бяха решили да се съобразят с някое друго от многото нароили се тълкувания на нюансите в тези думи. Подробна статия в „Уикипедия”[1] по въпроса цитира преподавателя в „Тринити колидж” Уилям Баркли: „Когато на гръцки две имена са свързани от глагола съм и когато и двете са с определителен член, се разбира, че едното е напълно отъждествено с другото; но ако едното от тях е без членна форма, това го прави по-скоро прилагателно, отколкото съществително, и то описва по-скоро класа или сферата на принадлежност на другото съществително.” Подобно обяснение стои в основата на преводни версии от типа на „и Словото беше Божествено”, но по обясними причини едва ли някой превод си е позволил да се позове на тях, тъй като това вероятно би произвело по-сериозни последици за текста дори от най-своеволната преводаческа авторизация. Съвсем не е мястото тук да обсъждаме и друг морфологичен капан, който според изследователи дебне при членната форма на „В началото” и свързаните с това дискусии дали е редно да я има или не. Във всички случаи изборът на тази фраза се вписва в характерния за Еко подход да вкарва в терена на своите текстове подпочвени води, които биха могли да избият или не в зависимост от дълбочината, на която читателят иска или може да дълбае.
Интересен детайл от процеса на пренос на съдържание е откроен в интервюто с руската преводачка на романа (→виж), която разказва, че нейният превод е престоял в чекмедже доста дълго време заради цензура. Проблемът изниква още в първите редове на книгата, когато авторът говори за своето пътуване до Прага и окото на наблюдателните попада на изречението: Sei giorni dopo le truppe sovietiche invadevano la sventurata città. Тази е причината руският превод да излезе едва през 1989 г., макар да е бил готов по-рано, и там четем изречението: „Через несколько дней бедный город был занят советскими войсками.” Доколкото е известно, българският превод не е имал подобен проблем и се е появил доста преди това. Там обаче такова изречение… не фигурира. Текстът заглажда пропуска, като прави плавен преход с думите: „Оттам преминах австрийската граница при Линц”. Липсващото изречение се появява едва във второто издание от 1993 г. с клеймото на „Парадокс” и тогава пасажът гласи: „Шест дни по-късно съветските войски нахлуха в злочестия град. Успях с премеждия да стигна австрийската граница при Линц…” Не е доказуемо, но може да се предположи, че преводачът Никола Иванов е изиграл своята роля в това неговият превод този път да стигне невредим до читателите, защото изданието разполага и с кратка бележка от него. В нея между другото става видно колко немислимо е било за Иванов да възприеме подхода на американския си колега в интензивните му консултации с Еко по време на превода.
„Като възстановявам тези подробности, започвам да се питам дали те са действителни, или сънувам.” Този вметнат цитат фигурира на френски в оригинала без обяснителни бележки, докато у нас е преведен в текста на български, без да е указан изходният език. Ето един пример за това как малко помощ от тълкувателен характер би улеснила интерпретирането на авторовото намерение и последвалата забележка в текста: „на човек му се привиждат и книги, които още не са написани”. Намекът за ненаписаната книга би бил по-ясен, ако бележка към текста сигнализираше, че става дума за цитат от „Силви” на Жерар дьо Нервал – наистина все още ненаписана по времето, в което се развива историята в романа. Впрочем, с произведенията си Еко би бил достатъчен да захрани сам с материал несекващите дебати за това дали читателят на един превод има нужда от помощ при отгатването на интертекстуалната препратка или трябва да бъде оставен на собствените си сили. В случая от българския читател не е можело да се изисква адекватна реакция, защото първият превод на „Силви” излиза две години след „Името на розата” и предложената от него версия (Описвайки тези подробности, аз се питам дали те са действителност или сън.) няма как да е била възпроизведена в романа, за да въздейства на читателската асоциативност, понеже хронологически следва фигуриращата в романа фраза. Това не важи за италианските, а вероятно и за много други читатели, които разполагат на своите езици с по-своевременни версии на произведението на Нервал. Тук щетата, която българоезичните потребители понасят, се дължи на фоновия преводен недостиг (наричаме Нервал фон, доколкото е страничен спрямо централното в „Името на розата”, но той е повече от съществен като присъствие в преводната панорама и закъснението му се усеща в случаи като този.) Същевременно е любопитно, че руското издание е запазило изречението на френски:“en me retraçant ces details, j’en suis à me demander s’ils sont réels, ou bien si je les ai rêvés”. Важно е да се припомни, че Умберто Еко не само е посветил на „Силви” студии и семинари, но и сам е превел новелата на италиански език.
Всички тези щрихи към историята на „Името на розата” водят до едно основно заключение. Този роман е предопределен да остане част от модерната класика не само заради структурния си и съдържателния си замисъл, но и поради фактори, които го надскачат и имат продуктивно въздействие не само върху писането в глобален мащаб след него, но и върху теорията и практиката на превода като дейност, която тази книга дари с нова благородна патина. И ако розата е цъфнала отново (както изглежда, въпреки уговорките), то това е отчасти и в името на, и благодарение на превода.
Този текст се посвещава на Никола Иванов – преводач и интелектуалец.
